”Има два начина за отклоняване на човек от Пътя към Бога: за невярващите това е науката, а за вярващите – църквата.”

Лев Николаевич Толстой

Септември, Амарна – Египет

Автомобилът напусна магистралата и зави по отбивката на изток. Беше изминал около 300 км, само с едно спиране за почивка в Ал-Миня. Пътят бе дълъг и добре, че от хотела бяха предоставили сравнително нов модел Пежо с климатроник. Иначе колата би се превърнала в сауна, а двамата пътници в нея щяха да се окажат с няколко килограма по-леки, отколкото при тръгването си от Кайро.

Навлязоха в малко градче с прашни улици и играещи пред кирпичените къщи боси хлапета. Скоро се показаха и мътните води на Нил. Носеха се с монотонно достолепие на север и само една лодка с дълго триъгълно бяло платно се поклащаше спокойно по средата на реката. Отсреща, на източния бряг, се белееше кей. Стърчеше и още недовършена сграда, а наоколо растяха палми. От кея се отдели ферибот, който бавно започна да приближава към западния бряг. От двете му страни стърчаха рампи за качване и слизане на автомобили. Имаше и импровизиран покрив, който пазеше пътниците от силното слънце. Фериботът почти стигна брега и забави скорост, след като двигателите се включиха на заден ход. Ударът в рампата, която свързваше пътя, едва се усети.

Слаб мъж метна две въжета на брега, скочи пъргаво от ферибота и ги нахлузи на железните пилони край пътя. Подвижната рампа на ферибота се спусна бавно. Първи по нея тръгна джип, последван от около пет-шест автомобила. На опашката чакаше и малка магарешка каручка. Щом и тя стъпи на брега, мъжът от ферибота махна с ръка на новообразувалата се колона от превозни средства, които искаха да се прехвърлят на отсрещния бряг. Първо се качи пежото с каирска регистрация.

Шофьорът се казваше Мохамед. Беше около 30-те, с мургаво и изпито лице. Носеше тъмносиви панталони и бяла памучна риза с дълъг ръкав. Освен шофьор, изпълняваше ролята и на телохранител. Трябваше да придружава по-заможни туристи, които искаха да разгледат древните забележителности. Работеше тази професия от около десетина години, веднага след като се уволни от армията. Заплащането беше добро, а работата не кой знае колко тежка. Например колегите му от туристическата полиция хем получаваха по-ниски възнаграждения, тъй като бяха държавни служители, хем трябваше да се грижат за сигурността и спокойствието на големите организирани групи.

Щом пежото зае място на палубата на ферибота, на задната седалка американецът се размърда, отвори вратата и излезе. Беше наистина едър мъж. Носеше светли панталони, издуващи се около дебелия му корем, ленена риза с къси ръкави и каубойска шапка. На лицето си имаше слънчеви очила и въпреки горещината от панталоните му се подаваха заострени кожени ботуши.

           – Бутилка минерална вода, сър? – попита Мохамед, който също изскочи от автомобила.

           – Дадено – отвърна с плътен глас мъжът.

Арабинът отвори багажника, повдигна капака на хладилната чанта и измъкна пластмасово шише. Подаде го на американеца и с възхищение изгледа как хладната течност изчезна за миг в гърлото му.

Пътуването с ферибота бе кратко. Щом слезе на брега, пежото тръгна бавно по рампата и след стотина метра паркира до очукан павилион. В него се продаваха билети за всички туристически забележителности в Амарна. Встрани имаше още един павилион, предлагащ коли под наем за онези, които не искаха да се блъскат с останалите туристи в ремаркетата. Нямаше модерни автобуси с климатици. Вместо това групите обичайно се извозваха в покрити ремаркета, теглени най-често от трактори.

До павилионите деца продаваха разноцветни кошници. Две момчета се втурнаха към автомобила, но Мохамед ги отпрати обратно. Все пак им подхвърли няколко близалки, за да не се връщат с празни ръце. Арабинът отиде до първия павилион, поздрави двама полицаи, които пушеха цигари, и купи билет само за останките от града на фараона Ехнатон. Американецът не се интересуваше от гробниците и от северния дворец, нито от големия храм на Атон. Посещаваше само квартала с работилниците на занаятчиите към двореца. Идваше всяка година по това време и ходеше единствено и само до Амарна.

Първия път Мохамед остана учуден от желанията на клиента си. Всички останали туристи искаха да видят Гиза, Карнак, Долината на царете, Абидос, но не и този едър господин. Ала странностите му избледняваха мигом, когато въпросът опреше до заплащане. Никой друг не бе така щедър.

Мохамед отново седна зад волана и завъртя ключа на стартера. Двигателят не заработи. Опита още два-три пъти да запали колата, но без успех. Чуваше се само някакво прещракване. Отвори ядосано вратата, излезе и вдигна предния капак. В интерес на истината не разбираше много от автомобили и огледът му се състоеше в това да провери свещите и дали няма откачен кабел. Върна се отново в автомобила и пак опита да го запали. Последва нов неуспех.

 – Ще трябва да потърся механик – обърна се Мохамед към американеца.

През това време покрай пежото премина група от около десетина чужди туристи, сред които преобладаваха азиатски лица. Едрият мъж на задната седалка се замисли за момент, отвори вратата и протегна прашния си кожен ботуш навън.

– Като оправиш колата ела и ме вземи! Ще тръгна с тях.

– По-добре да дойда с Вас.

– Не, ще се забавим много. Кой знае къде другаде ще обикалят тези японци.

        – Добре – рече примирено Мохамед и изгледа как клиентът му се измъкна от колата с пъшкане и тръгна след групата туристи.

Като личен телохранител трябваше да го придружава навсякъде, но какво пък толкова. Туристическата полиция задължително щеше да съпровожда групата и едва ли можеше да възникне някакъв нежелателен инцидент. Най-много на някой да му прилошее от слънцето. По-важна бе колата. Иначе американецът можеше да се ядоса и… сбогом на бакшиша.

Мохамед излезе от пежото и постоя известно време, колкото да се увери, че клиентът му се е качил на ремаркето с останалите туристи. Отново застана пред автомобила и затръшна капака. Знаеше, че няма какво повече да гледа там. Отиде до павилиона за даване на коли под наем, където му продиктуваха телефон на автосервиз. Свърза се веднага, но трябваше да чака поне два часа, за да дойде човек и да види каква е повредата. Това не устройваше Мохамед. Механикът веднага промени плановете си и обеща да дойде до час, щом чу, че услугите му ще бъдат заплатени по двойна тарифа. Най-важното беше, че човекът спази обещанието си. До последно Мохамед таеше съмнения, но лицето му грейна, когато от поредния ферибот слезе ръждясал пикап, на който с едва различаващи се букви пишеше автоуслуги и телефонен номер за връзка. Возилото спря до пежото и от него излезе облечен в син омазан комбинезон мъж около петдесетте. Двамата се поздравиха и Мохамед побърза да почерпи механика с американски цигари. Жестът бе оценен, мъжът се зарови под капака на автомобила, без да изпуска цигарата, която димеше от ъгълчето на напуканите му устни.

След половин час работа механикът се тръшна зад волана, завъртя ключа на стартера и двигателят заработи. Форсира го няколко пъти, като натисна педала на газта до край. Излезе с доволна физиономия и хлопна капака. Обясни, че е изгорял някакъв бушон, който трябвало да замени, но сега колата е в ред и може да издържи на всякакъв път. Мохамед плати обещания двоен хонорар. Благодари на механика за добрата работа, но не се реши да се здрависа, тъй като ръцете му бяха прекалено изцапани. Вместо това му подаде още една цигара и седна зад волана. Трябваше да прибере клиента си от пустинята.

Скоро автомобилът излезе от рехавата горичка, която се простираше по протежение на брега. Изведнъж гледката се промени коренно. Пред него се ширна голо поле, без каквато и да е растителност. По-скоро приличаше на лунен пейзаж. Стърчаха развалини, между които се виеха черни пътища. Тук-там се извисяваха самотни каменни колони. Мохамед намали скоростта, не само заради неравностите на пътя, а и защото не искаше купето да се напълни с прахоляк.

Караше по така наречения кралски път. Мина бавно покрай руините на царския палат и продължи на юг. Подмина мъж с чалма на главата, който водеше две магарета, натоварени с окосена трева. Достигна до кръстопът и сви вляво. След около километър пак свърна вляво, спря и излезе от колата. Извади бутилка минерална вода от багажника и я изпи на един дъх. Тръгна към близките руини, представляващи невисоки тухлени стени. Мястото бе пусто и това искрено учуди Мохамед. Именно тук трябваше да го чака американецът. Арабинът се повъртя, върна се в колата и извади клетъчния си телефон. Набра номера – даваше свободно и скоро се включи гласова поща.

„Може би се мотае още с онази група” – помисли си мъжът и седна на предния капак на автомобила.

Скоро се зададе трактор с ремарке. Возеше туристи, но не бяха азиатците и американецът го нямаше сред тях. Те слязоха, разходиха се около руините, колкото да направят по няколко снимки, и отпътуваха. Остана само слаб мъж с дълга бяла риза и чалма на главата. Мохамед го познаваше от предишните си посещения. Човекът се казваше Осман и се грижеше за поддръжката на това място. Двамата си размениха поздрави и Мохамед се оплака, че чака клиента си. Осман вдигна рамене и влезе сред руините.

Изведнъж се чу вик. Мохамед извърна глава и видя Осман да маха с ръка. Отиде при него и се закова на място. До един от зидовете лежеше каубойската шапка на американеца. Не можеше да я сбърка с друга. Значи все пак е бил тук, даже е забравил шапката си. В един от ъглите на четириъгълното пространство мъжете забелязваха прясно насипан пясък. Осман се учуди, приклекна и го разрови с ръце. В следващия миг скочи ужасен и извика. Мохамед бързо приближи.

Под разринатата купчина се подаваше прашно месесто лице с безжизнени очи и отворена уста, пълна с пясък. Беше лицето на американеца.