Кобилката

Чакаха я дълго да се роди. Обикаляха знахари и доктори, но помощ не идваше и бяха изгубили всяка надежда, докато една събота, в пазарния ден, не срещнаха възрастен стар продавач, който бе вързал на алена връв бяла кобилка.

-Купете я, няма да съжалявате – с благи думи се опита да ги примами той. – Когато тази красавица забременее, и вашата кипра невеста детенце ще ви роди.

Мъжът бе готов да отмине странника, но жена му го хвана нежно за ръката и леко я притисна. Така той купи животното с надеждата да има наследник.

И чудото скоро се случи. Кобилката наедря. А не след дълго и жена му разбра, че е бременна. Каква радост настъпи в дома им! Какъв празник!

Момиченцето се роди в началото на пролетта. С кончето почти бяха връстници. Детето и жребчето растяха безгрижни и волни. Характерът и на двете беше като барут, като внезапно изгряващо слънце и бурен южняшки вятър.

-Само дето кончето не е бяло – с тъга милваше своя връстник Перла.

-Ако някой ден кобилата ни роди бяло – ще е подарък за теб, – обеща баща ѝ.

И Перла заживя с тази мечта – един ден кобилата да роди бяло жребче, и то да бъде лично за нея подарък. Като напук обаче кобилата раждаше свои дечица в други цветове – кафяви, сиви, пръскани, но не и сатенено бели, каквото очакваше младото момиче, почти девойка.

Като млада кобилка бе Перла – луда, красива и пълна с енергия. Ергените по нея лудееха в девет села. Тя обаче се смееше и не искаше никого. Още беше далече душата ѝ от любовта.

Един пазарен ден, когато беше вече на седемнайсет, с баща си разглеждаха млади коне на пазара. Отново срещнаха онзи човек отпреди нейното раждане. Баща ѝ веднага позна иностранецът и се спусна да му благодари.

-Ще искам услуга вместо твоята благодарност – премери думите си непознатият старец. – Дните ми са преброени, а имам прекрасен внук. Моля те, вземи го на работа при конете в дома си. Няма да ти тежи. Ще дойде с прекрасен кон – и посочи наблизо пасящия млечно сатенен красавец.

Перла стисна ръката на татко си и той бързо се съгласи.

Китан хвана юздата на Захар и двамата заживяха в дома на непознатите хора. Младежът беше схватлив и с буен характер, но имаше дар да говори с конете и скоро за конюшнята на бащата на Перла се заговори през девет села. А когато кобилата, родена заедно с Перла, роди бяло като памук жребче, радостта на момичето беше безкрайна.

-То е мое, ти ми го обеща – говореше на баща си с блеснали очи дъщерята. – Памук е единствено мой.

Бащата се усмихваше и кимаше с глава, но в душата му беше тревожно. И той някога беше млад. Виждаше как очите на младите хвърлят светкавици, щом се погледнат. Не бе лошо момчето, но беше от друго тесто. Не му се искаше чужд човек да продължи рода му.

Памук и Перла скоро се сляха като една душа. Само след месеци тя го разхождаше като домашно куче, а той изпълняваше всички нейни повели. Когато мина година, тя го яздеше без седло и летеше по планинските пътеки с него като стрела.

-Самодива същинска е Перла – селяните се подсмихваха под мустак. – На кого ли ще изгори ангела?

Преди да опадат листата на всички дървета в градината, пристигна лошата вест – дядото на Китан беше починал. По странници беше изпратил на своя внук армаган – цяла торба златни пендари на алена връв. Внукът му знаеше какво значи това – трябваше да се ожени и до година от смъртта на дядо си да продължи рода. Затова отиде при бащата на Перла и я поиска за своя жена.

-Не мога да дам дъщеря си на теб – каза тежката си дума мъжът. – Тя ми е само една. Това ще съсипе майка ѝ.

Китан много добре го разбра и замина веднага. Перла не пророни сълза. На сутринта къщата се събуди от писъка на майка ѝ.

-Избягала е с Памук през нощта!

Ами сега? Дори не знаеха къде да я търсят. Бащата изпрати хора да преровят всички села в околността. Върнаха се без никакви вести.

В къщата легна като капак на ковчег смазваща тишина. До есента, когато селско хлапе се втурна като фурия през отворената селска врата с новината:

-Перла, Памук и Китан си идват! С бебе и малко жребче!

Майката хукна към улицата, а бащата се качи на балкона, за да види дали е истина.

Затъкната с малко дете, по-красива от всякога, Перла се приближаваше върху Памук като истинска самодива. До нея Китан яздеше млечнобелия си жребец и водеше на алена връв също такова бяло жребче.

Бащата изтри с корава ръка сълзите си. Не го интересуваше къде са били досега и какво се бе случило. Неговата кобилка, непокорната дъщеря, се връщаше у дома с дете и съпруг. Трябваше да смири гордостта си.

Слезе по стълбите бавно. Жена му плачеше – от щастие, че вижда детето си, но и от страх – мъжът ѝ беше прочут с тежкия си характер. Ако прогонеше непокорната дъщеря, тя нямаше да се върне повече. Майката нямаше да го преживее.

Бащата на Перла се приближи до коня на дъщеря си и протегна ръце, за да я свали от седлото на коня:

-Добре си дошла, ако си идваш завинаги – премери думите си отново той.

Вместо отговор тя му подаде детето:

-Нарекохме го на теб - Калин.

Скочи пъргаво на земята и прегърна майка си.

-Кошовете с дарове идват след нас – усмихнато се обърна към всички Китан. – Простете ни и ни приемете обратно в дома си.

Никой нищо не каза. Когато децата се връщат в гнездото си у дома, думите са излишни.

©Ина Крейн - Илияна Каракочева

из сборника с разкази "Три пъти любов"