И друг път съм преразказвала спомените на майка ми. А тя е една сладкодумна, пък и разказва много картинно, та понякога, аха, и да усетиш как наоколо ти замирисва на нещо, случило се преди 60-70 години. Така и сега. Идат празници и тя се сеща за Бъдни вечери Коледа.
- Да, ама тогава ги празнувахме по стар стил, след Нова година – уточнява времето, защото за нея това е от изключителна важност. Помни дати като компютър! – За празниците мама заделяше по цяла година. Ей, като си спомня сега, чудя се как сме оцелели! Пет деца! Ядене от дъжд на вятър… Пукне ли пролет, хукваме по джанките и дебнем киселеца и лапада. Само да покарат, и го почвахме. Какво ли е било в сърцето на мама, като ни е слушала да скимтим, че сме гладни, а тя няма нищо да ни даде. Всеки си имаше някаква хитрина, за да се сдобие с нещо, и в най-критичен момент си я прилагаше. Най-големият ми брат се примолваше, че е болен и иска чайче. Това от своя страна значеше, че ще му сложат половин лъжичка захар. Иначе къде ти захар! А бе такава мъка беше…като някакъв кошмар. Мама беше стигнала до мисълта да си метне въжето, тръгнала към воденицата, ама я срещнал бай ти Вене Кашов. Питал я къде така по тъмното, после видял скритото въже в пазвата и се досетил . „Немой така, кумице, ела да ти дам брашно, та нахрани децата…” Ей какво тегло беше.
Ама думата ми беше за Бъдни вечер и Коледа. Като малка помня, че се събирахме целия род. Винаги сядахме на земята. Скатаваното през цялата година на тайни и знайни само от мама места, изскачаше по магически начин и очите ни светваха. От сутринта се слагаше ошав , мама замесваше питка, а ние я украсявахме. Врява, мечти за вечерта, предположения колко вкусно ще е… Други приготвяха боб, търлян боб му думахме ( намачкан б.а.) Чичо само това обичаше. Дай му търлян боб и му гледай сеира. Яде, та чак мустака му трепери от удоволствие. Тате цепеше дърва, трупаше ги пред печката, та да е топло до късно и привечер идваха всички. Ех, колко вкусно беше тогава! Не знам, защото по цяла година гладувахме или от друго, но помня още как миришеше къщата. Вечерта мама отиваше да прикади при животните и като влезе в къщата, казваше неизменното: „Добро вечер, човече!”
От своя страна татко ни караше да пеем Ботеви песни и да казваме стихотворенията му, защото денят съвпадаше с рождението на поета.
Беше хубаво и задружно, до пролетта на 1944 година, когато убиха чичовците ми. Единия първо застреляха, а после му отрязали главата и я оставили на показ, другият милостиво само застреляха. Фамилията посърна…
После дойдоха други времена. Аз на работа на три смени…какви ти празници. Била съм на връх Нова година на крана и не един път. Изнизваха се празниците сред смените. Много работехме, ей – много!Няма делник, няма празник, студ, пек, като трябва, аз съм на крана да стоварям руда.
Та те така беше… Като че не съм живяла кажи речи 80 години, а 180, толкова неща съм преживяла. И фашизъм, и комунизъм, и демокрация. Ама като гледам сега, на бая народ животеца се стъжни и мизерия ги съсипва. Дянков може и да получи инфаркт, като разбере колко години получавам пенсия.
Такъв спомен ми разказа майка ми, Господ живот да и дава и бистър ум да си пази историите – шарения от живота такъв, какъвто съдбата ни го сервира.
Латинка Минкова
© Латинка Минкова Todos los derechos reservados