19.
Когато си влюбен, когато обичаш,
за тази любов ти живееш,
за нея дори и на смърт се обричаш.
Не ги чу, че идват. Разбра чак когато въженият мост се разлюля и видя Черньо и Пухи да тичат към нея. Жабата се изправи и слезе от камъка. Кучето и котаракът скочиха на земята и се обърнаха назад, в очакване да се появи Момчето.
Нощта бе ясна. Грееха безброй звезди. Луната надникна над короните на елшите, огледа се предпазливо и се подаде цялата. Застана точно между двата железобетонни кола на моста и освети пътеката от дъбови дъски. Двете дебели въжета заприличаха на ръце на чудовище, протегнати напред, готови да сграбчат жертвата си.
Жабата потръпна при тази мисъл и тъкмо да сподели това с Пухи и Черньо, Момчето се появи на отсрещния бряг и смело тръгна по моста.
Не се държеше за перилата, а беше вдигнало с две ръце бастуна над главата си и викаше разпалено:
– Вижте ме! Вижте ме, вече не се подпирам!
Жабата не само че не се зарадва, но усети как я облива студена пот и се разкрещя:
– Хвани се за перилата! Дъските са прогнили…
Вик на ужас се изтръгна от гърлата на всички, защото видяха как Момчето изведнъж пропадна и полетя към водата.
В първия миг не знаеха как да реагират, но след това се спуснаха към реката и затичаха надолу, като прескачаха камъни, провираха се под паднали дървета и се взираха в тъмните, течащи като лава води.
Ръцете и главата на Момчето се показаха веднъж и пак се скриха. Малко след това пак се показаха и точно там, където реката прави завой и малко островче крепи стъблата на няколко върби, а водите се разделят на два ръкава, Момчето пак се показа и успя да се хване за клоните им. Чуха го как кашля и се бори за глътка въздух. Развикаха се, но от бученето на реката или от голямата уплаха, то стискаше тънките, огънати клони и не смееше да погледне встрани. Когато извърна глава и ги видя, извика:
– Не мога да плувам! Не мога да плувам!
Трябваше да му помогнат, но не знаеха как.
– Изпускам се!
– Дръж се!
– Ръцете ми…
– Дръж се!
Не знаеха как да му помогнат, а виждаха, че силите го напускат и много скоро ще се изпусне и мътните води отново ще го повлекат.
– Подайте му стъбло от повет или бръшлян!
Съветът беше на Совата и ги накара трескаво да се огледат. По стъблата на почти всички дървета по брега на реката се виеха различни по дебелина лиани.
Пухи се спусна, захапа едно дебело като крака му стъбло, изтръгна го от земята и го затегли към брега. Клоните на дървото, в което се беше преплело увивното растение се огънаха, изпращяха и поддадоха на напора. Поветът се откъсна и тупна на земята. Кучето го изтегли до брега и всички с облекчение видяха, че стъблото е толкова дълго, че спокойно може да стигне до островчето с върбите.
– Хвърлете му го! – извика Совата, но животните нямаше как да направят това.
Изтеглиха края на повета нагоре по брега и го пуснаха във водата, но той само се сгърчи и остана в краката им.
– Някой трябва да доплува до Момчето и да му подаде края – отново изкомандва Совата.
– Изпускам се! Не мога повече – чуха да вика Момчето.
– Не мога да доплувам до там – проплака Пухи.
– И аз не мога – каза котаракът.
Жабата захапа края на повета и пристъпи към водата.
– Не го прави! – извика ѝ Совата. – Ти не трябва да влизаш във водата.
Ярка светлина накара Жабата да погледне към въжения мост. Там, в средата, близо до счупените дъски, където пропадна Момчето, стоеше Горското духче. Думите му се сливаха с бученето на реката.
– Нали знаеш, че ако влезеш във водата… злата магия…
– Изпускам се! – отново извика Момчето.
– … Ще си останеш завинаги жаба…
– Не мога да плувам…
Жабата изтегли единия край на спасителното стъбло нагоре по брега, докато се обтегна в лапите на Пухи и Черньо, стисна го здраво със зъби и скочи в реката. Доплува до Момчето, видя как то го хвана с една ръка, после с другата, водата го повлече, стигна до брега, изпълзя… Притичаха Черньо и Пухи. Запрегръщаха го, ближеха ръцете и лицето му от радост. Само Совата стоеше отстрани, гледаше към нея и като че ли я питаше:
– Защо го направи?
Жабата се отблъсна от клоните на върбите и заплува към другия бряг. Изпълзя, покатери се на един камък и се обърна на запад. Чу да я викат:
– Принцесооо!
Погледна нагоре към въжения мост. Горското духче още беше там и грееше по-ярко от всякога. Странно! Стори ѝ се, че се усмихва и я пита:
– Защо го направи? Защо влезе в реката? Нали така злата магия няма да се развали и ще си останеш завинаги жаба?
Нищо не каза. Обърна се и тръгна замислена по пътечката, обратно – към блатото.
– … Когато обичаш… всичко друго няма значение.
Чу стъпки зад себе си, обърна се и го видя да върви към нея с широко отворени обятия.
– Така е, принцесо. Нали ти казах... ТОВА И ЖАБИТЕ В БЛАТОТО ГО ЗНАЯТ.
К Р А Й
© Мильо Велчев Todos los derechos reservados
La obra participa en el concurso:
Да разбираш, значи не просто да прощаваш, но в крайна сметка - да обичаш »