В този ден дяволите сякаш го бяха стиснали за гърлото. Отвреме навреме го освобождаваха от захватката си и когато, аха, аха, да си поеме дъх, пак здраво го вкопчваха. В моментите на отхлабване Димо започваше да се мята като обезглавен петел и да полага неистови усилия, за да стане от дивана. Опитваше се да извика, но в следващия миг си спомняше, че няма кой да го чуе – бе сам, съвсем сам… Жена му отдавна го беше напуснала, а децата бяха поели своя път, отвел ги далече, далече, чак през Атлантика. Закратко се поуспокои и започна да диша нормално. „Дали снощи не съм прекалил с пиенето?” – мина му през ума. После си спомни, че вечерта не само пи повече от обичайното, но и написа поредното си стихотворение, което в онзи момент оцени като връх в поетичното майсторство и затова побърза да го публикува в един от любимите си литературни сайтове, а сетне веднага заспа, без да дочака дори и първия коментар. „Не трябва да умирам точно сега! Ще стана, ще включа компютъра и ще прочета отзивите…” – трескаво забълнува Димо. В следващия миг успя тежко да се надигне. Някак уплашено се огледа… В стаята цареше обикновения мъжки безпорядък, а задухът и упойващият мирис на скоросмъртница упорито се мъчеха пак да го пльоснат като безпомощно леке на изтърбушения диван. Стана и запристъпва, люлеейки се. Натисна копчето на компютъра и положи неимоверни усилия, за да изчака и след няколко погрешни хода, за свое учудване, успя да влезе в профила си. Зачете коментарите и се изчерви като рак. Сетне криво-ляво изпляска серия цветисти псувни и, отпечатвайки ги, дори поправи десетина от правописните си грешки, а после се свлече от стола  и заспа направо на пода. Усмихваше се, доволен от добре свършената работа…