Беше там пред мен, втренчените ти шоколадови очи сякаш минаваха пред мен. Колкото и да се взирах в тези очи, не успявах да разбера дали потъвах в тяхната топлина или виждах пламъците в моите като отражение върху късчета лед. Протегнах ръката си, а кожата ù изглеждаше толкова грапава, така бледа. Такава ли беше, или изглеждаше такава в сравнена с всяка перфектно изваяна част от тялото му? Чувах всяко свое вдишване,  имах чувството, че всяко мое движение издаваше свой собствен звук,  който неговият слух долавяше. Чувствах се като стара заводска машина, чиито части отдавна не бяха смазвани. Стоях като вцепенена, вените по цялото ми тяло пулсираха. Единственото, за което се молех, беше времето да спре, всичко да остане като нарисувано върху платно. Не можех да отлепя поглед от дълбоките му, но така безизразни очи. Те никога не издаваха чувствата и мислите му. Стоеше пред мен толкова замислен, плътните му устни леко се разтегнаха в едва доловима усмивка, която за мен оставаше така красноречива. Безсилна пред това лице, протегнах ръка към него. Чувствах, че нещо по-силно от мен води моите движения. Усетих порещата му кожа, прокарах пръсти по устните му,  те бяха толкова меки. Той притвори очи, хвана  ръката ми и нежно я целуна, а това беше всичко, което исках. Заключих ръце около врата му и се притиснах в него толкова силно, колкото можех. Усетих равномерните, спокойни удари на сърцето му и бях сигурна, че  и той усещаше колко ускорено биеше моето, как вените по цялото ми тяло пулсираха от напрежението... от това, че отново бях там, при него. Пръстите на ръцете му се заплетоха в косите ми, а само след минутка почувствах колко силно ме бяха притиснали към тялото му. Стоях, безмълвно потънала в прегръдките му, нямах сила да помръдна, имах чувството, че ако дори за секунда се откъсна от ласките му, някаква магия ще се развали и пламъците ще угаснат. Ако имаше нещо, което бих си пожелала тогава, то щеше да бъде да останем там, в онзи момент, под лъчите на пролетното слънце,  долавяйки мириса на пролет, в неговите ръце... завинаги. Затворих отново очите си, почувствах топлината му и единственото нещо, което имаше значение, беше, че съм с него отново. Зимата си беше отишла, нямаше ги ледените прегради, нямаше я студенината, беше пролет и аз знаех, че слънцето вече никога нямаше да залезе зад тепетата. Поех си дъх и отворих широко очите си, не исках да пропусна нито една негова усмивка, нито едно пламъче от онези, които горяха в безкрайно дълбоките му очи. Имах всичко и знаех, че то щеше да бъде мое завинаги. Знаех всичко това още тогава, а моята пролет остана вечна, вечна е и сега... и винаги ще бъде!