-   Много ли съм болна? - попита с отпаднал глас Ани, когато се свести и се намери на легло в болницата. За пореден път бе припаднала.

-         Добре си, миличка – отвърна докторът. – Само трябва малко да си починеш. Подремни си.

Момиченцето, което още не бе осъзнало, че е в болница, а не в дома, затвори отново очи и се опита да се отпусне. В това време докторът излезе от болничната стая, за да поговори с управителя и лекарката на интерната.

-         Как е тя? – попитаха и двете почти едновременно.

Лекарят изпъшка.

-         Вижте… Струва ми се, че диагнозата е сериозна…

-         Ани страда от анемия от няколко месеца насам. – започна лекарката на интерната. – Това често се случва.

-         За съжаление – прекъсна я докторът – проблемът не е просто анемия. От кръвните проби, които взехме, установихме, че… диагнозата е левкемия.

Това изказване хвърли в смут управителя и лекарката, които не само, че съжалиха за състоянието на детето, но и за това, че са били заблудени в убежденията си.

-         Но ние мислехме, че това е заради оскъдната храна в дома. – заобясняваха те. - Всички наши възпитаници са слабички и болнави…

-         Да, това е често срещана причина за анемията, но в случая действително е левкемия. Защото анемията е най-честият симптом на левкемията – потвърди докторът. – А и от кръвните изследвания установихме образуването на бели кръвни клетки.

Лекарката и управителят на дома се смръзнаха. Сърце не им даваше да допуснат смъртта на едно дете в дома.

-         Съжалявам, драги мои. Фактите са си факти… Но трябва да ви успокоя, че в днешно време деветдесет процента от децата, болни от тази болест, имат шанс да се излекуват…

-         Но не е ли много скъпо лечението? – запита управителят.

-         Ами… Как да кажа… Не е много евтино, но… Може би ще трябва да се обърнете към някоя фондация...

-         А химиотерапията не вреди ли на здравето на децата? – попита лекарката.

-         Ами, има някои лоши странични ефекти, но е необходима, особено ако нямате средства за операция в чужбина, която струва двеста хиляди евро.

Управителят и лекарката замълчаха, защото знаеха, че посмъртно няма да съберат толкова пари. Решиха да оставят детето да си почине за няколко дена в болницата, докато потърсят фондация за лечението му.

                                                                *     *      *

Но нека сега да кажем нещо повече за Ани. Както вече разбрахте, тя живееше в дом за сираци. Беше приютена в дома „Майка и дете” в Пазарджик. Тя беше едно от тези хиляди захвърлени деца, за които думите мама и татко звучаха като чуждици и които не чувстваха кога е светло, кога е топло и кога е празник, колкото и да се опитваха държавата, благотворителните фондации и милостивите хора да им помогнат.

      Преди девет години една млада тийнейджърка даде детето в дома и изчезна, и Ани, като всички останали деца там, отрасна с мисълта, че е подхвърлено, нежелано и ненужно дете. А беше умна и красива. Имаше сини очи и разкошна руса косица, смееше се като славейче (макар и рядко) и рисуваше като вълшебница. Само ù дай хартия и боички. От малка имаше интерес и към литературата и с удоволствие слушаше приказките на възпитателката. Изобщо, ангелче и половина, но изоставено и отхвърлено като всички останали. Иначе имаше само един недостатък. По рождение имаше шест пръста на ръцете, вместо пет. Това беше единственото нещо, което спъваше хората, дошли да осиновят дете, да я вземат. Някак си отблъскваше дребнавите им души и много от тях вземаха дори по-грозни и посредствени деца от нея, поради фобията си от тази различност. Но Ани все пак преживяваше това и не се отказваше от мечтите си да намери приемен родител. Тя имаше и две приятелки - Катя и Лалка, с които се разтушаваше, доколкото може. Но ето, че Ани след деветата си година започна да се разболява. Дали от малкото храна, или не, но тя се чувстваше все по-слаба и по-слаба. Започна да се олюлява, да ù става лошо и да припада периодично. Както вече разбрахте, лекарката в дома погрешно беше помислила, че е болна от анемия. Тя уведоми управителя на заведението да разпореди на Ани да ù се дава повече месо от другите, но и това не помогна. Когато докторът диагностицира заболяването, за персонала на дома стана ясно, че момичето, при положение на слабите приходи на заведението, може и да не преживее болестта, особено ако се наложи скъпа операция в чужбина.

                                                                *      *      *

 Химиотерапията на Ани беше спонсорирана от немско-българската акция „Деца в беда”. Тя, съвместно с Българския червен кръст, подпомагаше детски домове с храни и лекарства. Това обаче не облекчи състоянието на детето. Напротив. След два-три месеца на Ани почна да ù става още по-лошо, започна да има разстройства и кръвоизливи, започна да се изтощава, а косата ù естествено започна да опадва. Лекарите казаха, че това са временни странични ефекти, но решиха да спрат химиотерапията, за да не стане твърде опасно и за вътрешните ù органи. След като спряха химиотерапията, наредиха да ù се дават само болкоуспокоителни и я задържаха още две-три седмици в болница, за да си отпочине. Впрочем, някои от децата в дома заедно с възпитателката идваха често при Ани на свиждане и ù носеха бонбони и цветя. Приятелките ù се опитваха да я разведряват, като носеха куклите си и си играеха. Тя самата бе взела един любим стар палячо, който беше нарекла Оле-затвори-очички и всяка нощ спеше с него.

         Когато се върна в дома, Ани беше напълно плешива. Някои от децата започнаха да ù се подиграват (особено тези, които не бяха ходили на свиждане в болницата), но приятелките ù продължиха да я подкрепят.

         Наближаваше Коледа. От началото на ноември в страната стартира  ежегодната кампания „Българската Коледа”. Ани вече беше тежко болна и се надяваше, че ще се съберат пари за нейната операция през декември. В същото време, преди Коледа, тя преживя тежка загуба, защото двете ù приятелки бяха взети за осиновяване. Тя се примоли и нея да я вземат, но семейството нямаше достатъчно пари, за да отгледа три деца, дори и само за Коледа. А те повече бяха харесали Катя и Лалка, пък и знаеха, че на Ани не ù остава много време живот.

         Ани много се отчая. При това другите деца още страняха от нея. Дори няколко лоши момчета започнаха да ù викат „Ани-яйцето”, заради голата ù глава. Ани  започна така да се потиска, че да прави някои неща, които после не си спомняше защо е сторила. Така например веднъж, в час по рисуване, учителката зададе на децата тема за Дядо Коледа, как разнася подаръци. Ани нарисува добрия старец, както е с чувала и списъка с адреси и подаръци и над него – летящи ангелчета, само че Дядо Коледа също имаше крила на гърба си и ореол на главата си, а също така и беше в едно помещение с много легла, което приличаше на болница. Нарисува също едно детенце, което го беше хванало за ръката най-спокойно, а леглото до него беше празно И понеже момичето рисуваше красиво и доста добре за възрастта си, учителката, след като изложиха картинките, разбра всичко, което е нарисувано. После се обърна към Ани и я попита защо е нарисувала Дядо Коледа с крила и ореол, детето до него и леглата, а тя не можа да отговори и дори се зачуди дали тя го е нарисувала.

Появиха се и други явления. Откакто украсиха коледното дръвче, Ани, която много обичаше елхите, започна да се заседява и да разглежда дълго елхичката и красивите, макар и евтини играчки по нея. А явлението беше, че тя не просто ги гледаше. Отстрани изглеждаше така, но всъщност те започнаха да ù говорят (а само тя можеше да улавя думите им). Всяка вечер преди лягане тя сядаше пред елхичката и слушаше техните приказки, стихове и песни. Едно джудженце ù разправи приказка за джуджетата и Дядо Коледа в Лапландия, едно еленче ù попя за своя колега – червеноносия Рудолф, впрегнат в шейната на добрия старец, а едно снежно човече ù издекламира стихче за това как били направили дечицата снежен човек и как заекът му откраднал носа, а един клошар - шала и шапката… Изобщо Ани хубаво се развличаше с тези истории и песни и така приятно ù ставаше, че докато ги слушаше, всичките ù болки изчезваха.

                                                                *     *     *

 Коледа все повече наближаваше. А детето все повече се влошаваше и скоро трябваше да бъде оперирано, но парите, които идваха от „Българската Коледа” и от фондациите не бяха достатъчно. Та нали имаше и други болни деца. Дори хиляди. И за всички тях трябваше да се съберат не стотици хиляди, а милиони лева. Откъде? Държавата е бедна. Хората са бедни. Иначе, като се замисли човек, ако от всяка реклама в медийното пространство се вземеше процент за благотворителност, може би щеше да се събере задоволителна сума, но… кой да се сети за това и кой да го спази?

Благотворителни концерти има, но и парите, дарени от тях, също не стигат. А част от парите от  sms-и отиват и за медиите. Дали е въпрос на лоша политика, или не, но достатъчно пари за болните деца дори чрез „Българската Коледа” не могат да се съберат. Но да се върнем към Ани.

         На двадесет и трети декември в дома дойде Дядо Коледа да зарадва децата с подаръци и лакомства. Ани спечели едно плюшено зайче, един стар, но здрав и чист пуловер и един шоколад „Фин млечен”. Но това не я зарадва особено. Най- добрият подарък за нея би бил да оздравее, но както винаги, колкото по-скъпо е едно желание за теб, толкова по-малък е шансът да се сбъдне.

         На следващия ден детето рязко се влоши. Припадна отново и хвана треска. А беше двадесет и четвърти декември вечерта, в неделя и дежурни лекари в болницата по това време нямаше. Лекарката и сестрата от дома все пак бяха повикани. Медсестрата му би едно успокоително, което го замая за няколко часа. После седнаха да дежурят над леглото му. Малко преди полунощ се събуди и с хрипав глас промълви:

-         Елхата… Искам до елхата…

Лекарките в началото не разбраха какво иска да им каже, но възпитателката се досети, че детето иска да види отново и може би за последен път коледната елха. Затова преместиха Ани да спи на дивана в салона до елхата. Лекарките продължиха да дежурят над нея и там.

         Ани гледаше с притворени и уморени очи елхата, но изражението ù бе малко по-щастливо. Лекарките не забелязаха, че дръвчето отново заговори, но Ани ясно го чу. Сега звездата се обърна към него:

-         Мила Ани! Сега ще чуеш най-хубавата приказка! Вгледай се добре в мен и през огледалната ми повърхност ще видиш това, което винаги си искала да видиш, но си нямала шанс.

И детето се взря в блестящата, златиста звезда. Там видя някаква болница с много жени. Звездата заобяснява:

       - Това е акушеро-гинекологична болница.

       - Там, където се раждат децата ли? – попита Ани, но наум.

       - Именно. Виж, това е майка ти. – и в звездата се видя ясно една майка на легло, която се готвеше да ражда.

        - Тя ме е захвърлила! – отвърна пак наум Ани.

        - Не, мила. Тя не те е изхвърлила. Тя те е искала.

        -  Как така? – зачуди се тя.

        - Сега ще ти покажа. – отвърна звездата и в нея се отрази едно друго легло. На него лежеше някаква тийнейджърка и говореше с майка си:

„Спокойно, мамо, ще родя детето и ще го оставя в дом…”

-         Но това трябва да е моята майка!

-         Не е така, лъжеш се. – отвърна звездата. – И после ù показа моментите на раждането на  двете майки, които бяха родили по едно и също време.

-         Погледни сега бебенцата – отвърна звездата. – Това си ти – обясни тя, като показа на Ани рожбата на първата майка. И Ани се позна по сините очи. – А това е другото дете. – и ù показа онова на младото момиче. Неговите очи бяха кафяви.

-         Ама те, да не би… - започна детето

-         Да, именно. Разменили са ви и ти си попаднала при младото момиче, което те е дало в този дом.

-         Не може да бъде! – възкликна Ани.

-         Всичко може – каза звездата.

Ани пребледня още повече. „Значи – мислеше си тя, -  аз  съм можела да бъда отгледана от истински родители… Как може съдбата така да се е подиграла с мен.  И заговори, пак мислено на звездата:

-         Значи майка ми е отгледала чуждо дете вместо мен?

-         Така е за съжаление. Но ти сега можеш пак да видиш майка си. Искаш ли да ти я покажа още веднъж?

-         Разбира се!

И звездата излъчила облак светлина (видим само за детето). В него се появил ликът на майка му, който му заговорил:

     -  Мило мое момиченце! Както разбра, аз съм истинската ти майка. Девет години живях в заблуда и гледах чуждо дете. То не беше лошо дете, но безкрайно много съжалявам, че не можах да отгледам и да се нарадвам на истинското си дете – на тебе, ангелче мое!

В очите на Ани бликнаха сълзи:

      - Мамо, мамо!... Колко се радвам, че те виждам и ти си ме искала!...

      - Винаги съм те искала! Просто съм била заблудена. Но чуй нещо сега… аз ти се явявам под формата на дух, защото скоро починах. Но ти ще дойдеш при мен. Аз ще те взема. Искаш ли да те взема?

      - Вземи ме, мамо! Болна съм и тук няма радост за мен! – изхрипа шепотливо Ани, този път на глас. Лекарката и медсестрата изгледаха тревожно момиченцето, защото мислеха, че бълнува. Тогава сиянието слезе от звездата и придоби човешки ръст. Но само Ани можеше да види това. Сиянието се наведе над леглото на детето и му подаде ръка.

   - Идваш ли с мен? – попита то

   - Идвам, мамо, идвам! – извика на глас Ани и хвана ръката на майка си. През това време, когато изричаше тези думи, през погледа на лекарките, момиченцето наистина протегна ръка и  повдигна главица, но после се отпусна и затвори очи. Лекарката и сестрата се стреснаха и започнаха да  преслушват и да мерят пулса на детето… но такъв вече нямаше. Те бързо извикаха дежурния персонал и линейка, но всички се убедиха, че детето е мъртво.

         Но детето не беше мъртво. Само тялото му лежеше изоставено и неподвижно на леглото, а душата му летеше високо в нощта, хванала за ръка душата на мама. Те се издигаха все по-високо и по-високо в небето, където в нощния коледен бал снежинките танцуваха като балерини, а звездите пееха в хор с диригента си – луната, песента „Тиха нощ, свята нощ”.