Коледна приказка

В огнището огънят гореше със слънчеви жълто-оранжеви краски, пречупвайки светлината в най-различни и омагьосващи погледа фигури, които пробягваха от време на време по коледната елха и нейната украса. Стаята бе малка, но уютна, изпълнена с много любов и топлота, а също и със звънливия смях на едно дете. Тази обстановка напълно контрастираше на зимната виелица, която се виждаше през заскрежените прозорци.

• - Сашко, ела ангелчето ми при мен - каза бабата - време е за поредната коледна приказка, но този път няма да я четем от дебелата книга, а аз ще ти я разкажа.
• - Ще си я измисляш ли, бабо? - попита със звънливото си гласче малкото русо момченце възрастната жена.
• - Не, ангелчето ми, ще ти разкажа една истинска история, която се случила много, много отдавна - отговори бабата и топло се усмихна на детето.

Александър нетърпеливо се настани в скута на възрастната жена и я погледна с толкова любов и очакване, че тя не чака повече да я подканя и започна да разказва:

Имало едно време две дечица - Радостина и Веселин, които винаги играели заедно и много се обичали. Веселин бил син на едно от най-богатите и уважавани семейства в града, а Радостина живеела в огромната му къща заедно с родителите си, които работели като прислужници там. Разликата във възрастта на децата не била голяма, но семейното им положение щяло да ги раздели за много, много години. Докато били все още малки, родителите на Веселин не се противопоставяли на играта му със сладката Радостина, чиито трапчинки и усмивка можели да разтопят и най-коравосърдечното сърце. Така децата растели спокойни и щастливи, другари във всяка една игра, първи приятели на всеки празник. Малката Радостина била много умна и сръчна, затова винаги тя определяла игрите, а Веселин бил готов да я последва дори на края на света. За всяка Коледа тя му подарявала по една нова играчка за голямата елха в трапезарията, изработена собственоръчно от малките й пухкави пръстчета, докато той карал майка си да й купува най-красивите рокли и кукли, които виждал по магазините. Годините минавали, децата растели и в тях се зародила не само приятелска обич, но и едно ново и странно за тях чувство - любов. Веселин започнал все по-често да казва на майка си, че като порасне достатъчно ще се ожени за красивата, мила и добра Радостина. Тя само кимвала и се усмихвала, но душата й ставала все по-неспокойна за бъдещето на малкия й принц.

Било Бъдни вечер. През последните няколко дни малката Радостина усърдно се трудела над новата играчка, която щяла да подари на Веселин, както правела всяка година. До Коледа оставали само още няколко часа, а тя все още не била готова. Едно празно местенце не давало мира на Радостина, но тя така и не се досещала какво да нарисува в него. Изведнъж в малката й стаичка влетяла разплаканата й майка, която започнала да събира всичките й неща.

• - Защо ми прибираш дрехите в този куфар, мамо? - попитала с нежния си глас Радостина, но вместо отговор получила нареждане да остави играчката и да й помогне. Не след дълго малката Радостина заедно с родителите си напуснала огромната красива къща, в която се родила и живяла щастливо цели единадесет години.

На сутринта още със ставането си Веселин се затичал към стаичката на Радостина, за да види каква прелест е измайсторила тази година неговата приятелка. Но тя била празна... Обиколил цялата къща, но от Радостина и родителите й нямало и следа. Тогава той отишъл при родителите си:

• - Къде са Радостина и родителите й? Днес е Коледа и трябва да си разменим подаръците с нея - казал Веселин.
• - Сине, принце мой - започнала майка му - освободихме родителите на Радостина и те няма да живеят повече с нас. Ние нямаме нужда от техните услуги и затова...
• - Ти си ги изгонила! Изгонила си моята единствена приятелка и момичето, което обичам! Мразя те! Мразя и двама ви! - изкрещял Веселин и разплакан избягал от стаята.

От този момент Веселин се променил напълно. Той вече не бил онова лъчезарно, усмихнато и добро дете, почти не говорел, а към родителите си се държал така, сякаш са призраци. Единствено на Коледа той възвръщал старата си същност, докато наблюдавал красивите играчки на елхата, изработени и подарени му от неговата стара приятелка Радостина. Макар и за миг той не преставал да мисли за нея, не спирал да я обича и едничката мисъл - някой ден да я открие - го поддържала жив. Малко след като навършил пълнолетие родителите му били затиснати от лавина на една от поредните им почивки и той останал сам самичък на този свят. Тогава решил, че е настъпил моментът, в който да тръгне по света, за да открие другата половина от сърцето си. За първи път се чувствал щастлив от това, че е богат, защото използвал парите на семейството си, а вече неговите, за да пътува от град на град, от държава в държава и да търси своята малка Радостина. Минавали годините, парите намалявали, а той така и не открил ни най-малка следа от онова момиченце, което той никога не забравил и което толкова много обичал. Почти на прага на отчаянието един ден Веселин се сетил, че една от бабите на Радостина е англичанка, а той до този момент не е ходил в Англия. И ето го отново на път... С последните пари от семейното богатство той пристигнал в Лондон няколко дни преди Коледа. Сърцето му туптяло учестено, сякаш предусещало близостта на едно друго сърце, което биело за него някъде по света. Целият град бил празнично украсен, магазините били пълни с всякакви приказни неща и лакомства. След като се настанил в един хотел, Веселин решил да се поразходи из града. Обиколил едни от най-приказните места на старият Лондон, но нищо не привличало погледа му. Минавайки покрай многобройните магазини, той само поглеждал с досада и бързо отминавал. На една малка и невзрачна витрина обаче погледът му бил привлечен от чудноватите и майсторски изработени играчки, с които била украсена елхата. Спомняйки си за коледните подаръци на неговата Радостина, Веселин влязъл в магазинчето. Макар и малко то изглеждало толкова приказно и вълшебно, сякаш прекрачвайки прага му навлизаш в един различен свят, в едно миниатюрно омагьосано царство. Магазинчето било пълно с най-различни коледни украси, с ръчно изработени играчки и ухаело на прясно изпечени коледни сладки. В този миг Веселин се понесъл мислено назад във времето, спомнил си за голямата коледна елха в трапезарията на къщата, която била отдавна продадена, за коледните сладки, които печала майката на Радостина и най-вече за малкото усмихнато момиченце със звънливо гласче.

• - Ще желаете ли нещо? - неочакван глас изтръгнал Веселин от спомените му. Леко раздразнен от този факт той рязко се обърнал и тъкмо, когато щял да каже едно грубо "Не!", пред себе си видял ослепително красива усмивка, топли и излъчващи любов очи и напълно онемял. Когато осъзнал най-после, че стои с глуповато изражение направил усилие да проговори:
• - Вие ли сте царицата, управляваща това вълшебство тук? - и в същия миг се проклел за глупостта, която успял да сътвори. Красивата девойка на свой ред отново звънко се разсмяла и му отговорила с нежния си и мелодичен глас:
• - Щом го виждате като вълшебство, значи аз съм вълшебницата, която го е създала, а за децата от квартала съм просто Снежанка - помощницата на Дядо Коледа - и отново звънко се разсмяла. "Сякаш коледни камбанки потрепват" - помислил си Веселин.
• - А как е истинското ви име? - попитал настоятелно той. Приказната девойка само се усмихнала свенливо, след което се извинила, че трябва да се захваща за работа, защото до Коледа остават само три дена, а тя има поръчка за още много играчки. В следващия миг тя вече била изчезнала, а на нейно място се появил възрастен мъж.
• - Мога ли да ви помогна с нещо, господине? - попитал той.
• - Не, благодаря! За сега не, но ще се върна - усмихнал се леко и излязъл от омагьосаното царство на прелестната девойка-вълшебница.

Цяла нощ Веселин не успял да заспи. Образът на момичето от магазина не му давал мира. Усмивката, игривите пламъчета в очите, звънливият смях... всичко това толкова много му напомняло за Радостина.

• - Не, не е възможно да е тя! Та тя е малко момиченце с руси къдрици и пухкави пръстчета, а тази госпожица е ... - докато си говорел на глас, сам в празната стая, Веселин дрезгаво се разхождал напред-назад в тясното помещение. Изведнъж той се вцепенил на едно място с широко отворени очи, а срещу него в огледалото стоял красив, снажен, млад мъж и тогава проумял - Но какви ги говоря аз?! Та ние вече не сме деца! Минаха толкова години, откакто ни разделиха и ние, ние пораснахме...

Едва дочакал утрото Веселин побързал да отиде в малкото приказно магазинче, за да види отново прелестната девойка и да разбере дали наистина това е неговата Радостина. Още с прекрачването на прага усетил аромата на готовите вече коледни сладки.

• - Добро утро, млади господине! Днес ще желаете ли нещо? - попитал с топъл глас възрастният мъж, който Веселин видял и предния ден.
• - Добро утро! - отговорил Веселин и леко се усмихнал. Все още колебаейки се, той решил все пак да попита за красивата девойка и да не губи нито минута повече без своята Радостина - Аз... извинете ме за неуважението, но не съм дошъл да пазарувам, а да попитам дали бих могъл да поговоря отново с госпожицата, която бе тук вчера?

Възрастният мъж леко се усмихнал, а в очите му играели същите онези пламъчета, които Веселин видял в погледа на красивата девойка и които е виждал цели единадесет години в очите на малката Радостина.

• - Съжалявам, че ще ви разочаровам, но дъщеря ми излезе още призори. Както сигурно сте разбрали, всички играчки, които продаваме са нейно производство, та се наложи да отиде за още материали. Тази година получихме много поръчки и тя едва успява да смогне.
• - А можете ли да ми кажете кога ще се върне? Наистина трябва да я видя отново и да поговоря с нея! - с неприкрито разочарование попитал Веселин.
• - Не мога да ви отговоря на този въпрос, млади господине. Тя е много своенравна, а и много прецизна в работата си, затова подбирането на материалите й отнема винаги различно време. Съжалявам, че не мога да ви помогна. Нещо друго ще желаете ли?
• - Не, благодаря ви! Лек ден! - отвърнал Веселин и напуснал малкото приказно царство.

През следващите няколко дни Веселин всеки ден отивал в малкия магазин да пита за красивата девойка, но тя така и не се появявала. Възрастният господин винаги отговарял едно и също - не знаел кога ще си дойде, подбирането на материали винаги й отнемало различно време. Веселин бил на прага на отчаянието. Сърцето му подсказвало, че Радостина е някъде наблизо, но нещо все му пречело да я открие. Така дошла Коледа... Веселин решил този ден да отиде малко по-късно в магазинчето с надеждата, че поне за празника тя вече ще си е в къщи. Както през последните няколко нощи и тази нощ той не успял да заспи. Рано сутринта излязъл от хотела и започнал безцелно да се скита из лондонските улици. Навсякъде царяла празнична обстановка - във въздуха се носел мирис на коледни сладки, наблизо се чували коледни песни, навсякъде се виждали красиво украсени елхи, по улиците бягали щастливо усмихнати деца със зачервени от студа бузки. Само Веселин се носел като призрак сред тази приказна еуфория, създадена от вълшебния коледен дух. Изведнъж той видял една църква и си спомнил как като малък винаги на Коледа ходел с родителите си и с Радостина на църква. Спомнил си и че много отдавна не е влизал в Божия дом, та затова сега решил да отиде и да запали една свещ. Влязъл, прекръстил се, купил си свещи и мислено се помолил за здравето на Радостина, където и да се намира в този момент. За първи път от години се помолил и за покоя на своите родители, като мислено им простил за това, че са го разделили от неговата малка принцеса. В този момент на душата му сякаш станало по-леко, по-светло и с един изгарящ го трепет той се запътил към малкото магазинче за играчки. Когато влязъл, вътре нямало никого. Поогледал се, поослушал се, но дори и възрастният господин не се показал. Тогава Веселин решил да разгледа играчките, които били изложени. Те били толкова много и от хубави по-хубави, че човек трудно би могъл да си спре погледа само на една. На Веселин му се сторило, че е минала цяла вечност откакто е влязъл в малкото магазинче, но бил твърдо убеден, че ще остане, колкото е необходимо, докато не се покаже някой от собствениците, за да попита отново за красивата девойка. И в този момент той съзрял една малка топка за елха, която сякаш се губела сред множеството играчки около нея, но и същевременно се отличавала с особен блясък. Веселин нежно я взел и започнал да я разглежда. На нея били изрисувани малки момченце и момиченце, които украсявали една огромна елха в богато обзаведена трапезария. Веселин завъртял топката, а от другата й страна той видял красиво червено сърце, в което имало съвсем мънички букви. Младият мъж напрегнал зрението си и започнал да чете на глас:

• - Аз съм Радостина, а ти - Веселин, принц мой мечтан, принц...
• - ... мой любим! - Веселин едва не изтървал топката стреснат от гласа, който довършил фразата от малката играчица. Обърнал се и видял девойката, която толкова дълго чакал, която толкова дълго търсел, на която бил отдал сърцето си още като дете. - Знаех си, че ще ме намериш където и да съм. Стоях и те чаках, а всяка Коледа се молех за успокоението на душата ти, молех се да бъдеш добър и милостив, да бъдеш такъв, какъвто те помнех, какъвто те виждах всяка нощ в сънищата си. Тази играчка - Радостина взела малката топка от ръцете на Веселин - е последната, която направих за теб. Щях да ти я подаря онази Коледа, когато си тръгнахме, когато майка ти ни каза да напуснем голямата къща, защото аз и ти нямаме бъдеще заедно и така ще бъде по-леко и на двама ни, ако се разделим, докато сме още малки. Виж сърцето... допреди няколко дена то беше просто едно бяло петно... така и не успях да я завърша. Но... но когато те видях, със сърцето си усетих, че това си ти и знаех, че е дошло времето тази топка да бъде завършена и подарена на човека, за когото беше предназначена още преди тринадесет години. Твоя е, любов моя, заедно с моето сърце, което биеше само за теб през всичките тези години! - Веселин поел малката топка от нежните и прекрасни ръце на Радостина, а след това я целунал страстно.

От този ден нататък двамата заживели щастливо заедно, а всяка следваща Коледа била едно малко вълшебство. Защото и двамата вярвали, че благодарение на коледните ангели те са отново заедно, защото и двамата се убедили, че на Коледа се случват чудеса!

Баба Радостина погледна малкия палавник, който спеше в скута й. Усмихна се нежно, погали русата му косичка и целуна пухкавите румени бузки. В този момент се прибра и дядо Веселин. Той погледна с любов жена си, а след това и ангелчето, което тя леко полюшваше. Целуна я и взе малкия Александър от ръцете й, за да го занесе в легълцето му. След това сложи една голяма цепеница на поугасващия вече огън, хвана жена си за ръка и я отведе към света на сънищата, в който те винаги бяха онези малки, щастливи и лъчезарни деца, които играеха безгрижно. А навън - виелицата бе утихнала и снегът се сипеше на прелестни снежинки. Навсякъде се виждаха празнично запалени светлини, красиво украсени елхи, а във въздуха се носеше вълшебният коледен дух, който правеше хората по-добри и по-човечни!

14.12.2007г.