26 dic 2007, 9:02

Коледни истории 2007  

  Prosa » De humor
1012 0 7
8 мин за четене
 

 

 

1. На пазар

 

Обяд е. Женският пазар е пълен с хора, оживено промъкващи се между поредните зареждащи пикапи. Опашката кротко изчаква да се изпълни поръчката на поредния купувач. Слънцето леко припича. Пенсионерите оживено смятат, как от щедро отпуснатите 100 лева добавки да успеят да накупят подаръци и лакомства за около 200 лева. Някои от тях благославят правителството и депутатите, че са си намерили по-евтини самолети и коли и не са успяли да изхарчат целия бюджетен излишък. Даже един с умиление споделя с приятеля си по съдба:

- Да са ни живи и здрави, момчетата. Така си вдигнаха заплатите, че и за нас нещо остана. Щото можеше да изхарчат всичко за бензин до Нубия. Пак ще си ги изберем!

Слънцето е напекло през стъклото и самата продавачка. Тя с въздишка се обляга на щанда. После величествено зарейва поглед над омаслените бомбета на бъдещите си клиенти. В погледа и се чете явно отегчение и умора от последните дни. Поредната клиентка плахо се приближава, надявайки се на внимание. След две-три минути въпросително се прокашля.

- Извинете, сиренето хубаво ли е?

- Така, както го гледам, даже си е красиво! - обективно констатира продавачката.

Мозъкът на клиентката явно се нуждаеше от време, за да усвои получената информация. Но и никой не я подкани да побърза. Всички предчувстваха откровено философски диалог. След малко жената все пак се престраши да уточни своето любопитство:

- Аз, такова, исках да разбера дали е твърдо.

- Че да не е в стрийптиз-бар. Като го сложиш във фризера, ще стане като камък. Пък като те гледам, може и да му се „покажеш"! Колко искаш?

Поразена от логиката на продавачката, клиентката смутолеви:

- Аз само така си питах. - и побърза да напусне опашката.

 

2. Менюто

 

Във фирмата се разчу, че на... ще прекараме коледната вечер в нов изискан ресторант. Собствениците на ресторанта не пожалили средства за място в центъра на София и за приятна обстановка. Дори им останали пари един фотограф да заснеме ястията от менюто. Поставили ги в интернет с желанието да намерят повече клиенти. Няма лошо. Все пак сме 21 век! Така си и трябва. 

Въодушевени от новината, всички хора от отдела се струпаха пред един компютър и започнаха да търсят менюто. Явно с цел да узнаят, колко дни преди това да не се хранят. Обаче още първата снимка предизвика недоумение. Малко по-късно вече имаше дълбоки пукнатини в иначе сплотения ни за толкова кратко време екип. Появи се снимка на малка купчинка от неясно какво. Ама нали сме си грамотни, сложихме почти всички налични очила и прочетохме за какво става въпрос. Но големият проблем си остана! Не пишеше нищо друго, освен названието на ястието. Срамежливо се споменаваше, че гарнитурата е зелена салатка. По стар нашенски обичай се разделихме на две партии. Оптимистите веднага се успокоиха:

- Няма страшно. Това е снимка на лошо измита чиния. Фотографът ще разбере грешката си и ще донесат да заснеме истинската порция.

Аз съм оптимист по душа и дори обясних видяното:

- Фотографът е помислил, че вместо пари, така са му донесли хонорара. Бил е гладен човекът.

Песимистите им се изсмяха откровено в лицето.

- Може и да сте оптимисти, но сте сляпи. Не можете да анализирате фактите. Не виждате ли, че това е порция за двама?

Чувайки последното изказано предположение, част от песимистите веднага образуваха самостоятелна фракция вътре в самата си партия.

- Защо да е двойна порция?

- Много просто. Защото чиниите са две. Една голяма и в нея една по-малка с купчинката.

- Не виждате ли, че вилиците са три? - ехидно попитаха фракционерите.

- И за какво намеквате?

- Според нас порцията е за трима. Двама ще си „мезят" от по-голямата чиния, ако онзи с по-малката чиния им отсипе.

Закъснял за дискусията колега попита:

- А кое е все пак салатката?

- Как кое? - му се скарахме, недоволни от смяната на основната тема. - Дългата тревичка пред купчинката не се ли вижда ясно?

- Аз я помислих за шарка върху порцелана. - смутолеви той и повече не взе думата.

 

3. В ресторанта

 

По време на самата вечер се оказа, че нито партията на оптимистите, нито двете, вече самостоятелни, партии на песимистите се оказаха прави. Порцията е била за един човек. За да се разбере ценността на ястието, било традиция около 100-150 грама да се сервират почти в средата на плато с диаметър не по-малък от 400-450 мм. Става въпрос за по-малката чиния от снимката. Но да не си помислите, че е било черен или червен хайвер. Беше си добре приготвено, вероятно пуешко, месо с по 2-3 парченца аспержи.

Един очебиен факт ни повдигна самочувствието. Явно зарадвани от нашето посещение, всичко сервирано сега било  приготвено веднага след резервацията. А за да не се развали до деня на събитието, е било съхранявано на някоя от големите тераси. Така се прави при посещение на особено важни гости и на правителствено ниво. Питайте специалистите, ако не вярвате! Това да не ти е квартална шкембеджийница.

До средата на вечерта се питахме с недоумение, защо пред всеки бе поставена и по малка празна чиния. Оказа се, че на една от масите в началото за всеки е имало по една салфетка от плат. Това го разбрахме едва при обикалянето да се чукнем с всички присъствуващи. Кой отмъкна салфетките от останалите маси в салона, така и не се разбра. А може би така си е трябвало. За да ги ценят повече онези, които ги имат в момента. Но го предположих, след като едва на третия ми въпрос към управителя на салона, къде са нашите салфетки, той благоволи да ме погледне умно и повдигна с недоумение рамене. Преди това, близо половин час мъдро ме отминаваше с жест „ все си мислех, че няма нахални мухи през зимата". Дано не са ги включили в сметката.

Обективността изисква да отбележа нещо радостно. Сервирането на двете предложения за основни ястия и на самия десерт могат да послужат за пример на кипърска таверна. Или като грижа да остане нещо от сготвеното за следващия ден. Носеха само на седящите в момента. Изобщо не се интересуваха и как си поставил приборите си и дали възнамеряваш да продължиш похапването. Или го хапваш на един залък или... губиш. Оставиш ли без пряка видимост чинията си - губиш. Започне ли да обикаля в опасна близост сервитьор с изследователски поглед - губиш. Беше си цяло състезание по надхитряне. Аз реших въпроса по-лесно. При появата на сервитьор по-близо от 4 метра хващах вилица или нож в ръката си. Явно този жест, като допълнение към моята брадичка и мустаци, внасяше определено колебание у персонала. Даже веднъж се поинтересуваха, дали съм свършил. В отговор ги попитах дали не може да решат по положението на вилицата и ножа. Келнерът ги погледна, безпомощно потърси с очи своя колега и след кратък размисъл се отеглиха безславно. Празното място пред столовете на танцуващите колеги се възприемаше, като че вече е сервирано, изядено и приборите са прибрани в кухнята. Крайният резултат бе, че сервитьорите ни поведоха с няколко несервирани различни ястия и десерти. Ние отвърнахме с поне 3 души от колегите и колежките, които така и не разбраха от какво се състоеше пълният комплект меню. Обаче не можахме да изравним резултата. За сметка на това, един от десертите го разиграхме на томбола, за да не ни обвинят в разпределяне под масата.

Но кой го е грижа за яденето? Имахме си друга грижа, защото полупразни чаши не се допускаха от орловия поглед на келнерите. Затова основното внимание, бе да си отбраняваме чашките. Все пак ще ти сипят, само ако има къде. Ако няма - губиш. Сервитьорите бяха на ниво. Истинско удоволствие бе да наблюдаваш колега да оставя доверчиво полу-пълна чаша концентрат преди да се отбие до двете нули. А след връщането си да я търси отчаяно. Сами си бяха виновни. Нима не знаеха, че сервитьорите полупразна чаша не търпяха. Ако теб те няма - прибират и това си е. Да си я изпразнил! То вярно, че българите не са свикнали да пият на екс, но пък да са ходили в странство. Поне на това можеха да са се научили от братските славянски народи. Единият от сервитьорите беше самото съвършенство. Докато наливаше минерална вода на една от колежките, успя да и отмъкне под носа току-що долятата чаша с водка. Може би искаше да опита и разбере, защо не я изпивахме веднага. Явно е бил подбиран със специален конкурс. С тези умения навсякъде ще си изкара допълнително.

Но не ги обвинявам в нищо. Баба ми, лека и пръст, казваше, че дори на сватба се отива сит. Неопитните друг път да знаят, че човек идва да се забавлява, а не да пие или яде. Дори и не да говори с колегите от масата. Не че можеше от надутите като на стадион тон-колони да чуеш съседа си. Но свидетелствувам пред всички, че до средата на вечерта имаше подобно такова желание у някои лошо ориентирани оптимисти. Явно хората от ресторанта знаеха, че работим с възрастни хора. Безпокояха се дали танцуващите на половин метър от високоговорителите ще чуват ясно музиката. А може би от нашата зала озвучаваха и ресторанта на последния етаж. Както се казва, с един куршум - два заека. Така и не разбрахме.

Самата вечер премина прекрасно. Имаше костюми за самба и ни бяха преподадени няколко урока по латино танци. А горните неща се приемаха като необходимата екзотика на една празнична вечер. Дори за първи път видях, как се танцува хоро по системата „3 в 1". Накратко казано, в средата на помещението две колежки се хванаха една за друга да играят. Но нали бяха родени в различни градове и всяка заигра хоро от своя роден край. До тук добре. Но дори и аз забелязах, че бяха засвирили трети вид хоро. Не се пуснаха една от друга, докато не свърши музиката.

Така или иначе, празничното настроение от офиса го пренесохме и в залата. Нищо не ни попречи да направим редица „компроментиращи"снимки и клипове, които още на следващия ден бяха „публикувани" на сървъра. За един клип още ме „преследват", за да го изтрият от телефона ми, но ни пуснаха в отпуск. Ще си го запазя за историята...

© Вили Тодоров Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Ей, къде ми бяха очите, че досега не съм го прочела? Много сладуранско, направо ми се прииска да отида на фирмено парти... НИКОГА ВЕЧЕ! Това, което се е случило на теб, го има навсякъде в милата родина и се заклех никога да не ходя на празник в ресторант, плюс това, ако има възможност, при пътуване ще гледам да спя на някоя пейка в чакалня, не и на хотел / доскоро работех като администратор в хотел/!
  • Благодаря, че се отби. Дианче, каквото можем - това си правим с компанията, че и с дв-три махали наоколо!
  • Оххххххх!
    Купонджия такъв!!!
    Пак е имало веселба около теб!
    Много ми хареса разказът!
  • Че то освен натурализъм, си беше и малко трагедия, но няма да си разваляме празника за дреболии!
  • Щастливец си ти, Ицо! Щастливец, но не го съзнаваш. В нашия град колкото е по-скъпо, толкова е по-близко до описаното.
    Навярно е така навсякъде в нашата, иначе европейска,Родина!
  • Защо ли описаното в ресторанта ми напомни за един от нашите в града?
    Поздравления, Вили!!!
  • Да се смеем ли, да плачем ли...
    Защо ли ми е толкова познато...
    Но при такова разказване ми надделя смеха!!!
    Поздравления и весели празници!!!
Propuestas
: ??:??