13 jun 2007, 12:13

Колелото 

  Prosa
932 0 7
5 мин за четене
 

КОЛЕЛОТО


Случвало ли ви се е да не можете да се разделите с някаква вещ или предмет? Да чувствате, че в него живее някакво същество? Да усещате как ви гледа? И идва моментът, в който си казвате, че днес ОПРЕДЕЛЕНО ще направите чистка в къщи и ще го изхвърлите. Обаче поглеждате към него и усещате как ви наблюдава смирено и тихичко очаква съдбата си. На вас ви става жал, някак... Прощавате му... Както сте му прощавали преди и както ще му прощавате и занапред.

Точно такова беше колелото на децата. Едно такова зелено, на три гуми, тежко. Е, вярно е, че гумената му избеляла седалка падаше и някой бе заварил предницата накриво... Но затова пък появеше ли се на някоя детска площадка, всички деца искаха непременно да опитат как вози, забравяйки за своите модерни, леки и удобни возила. Този горд продукт на социалистическото детско колелостроене беше возил всички чеда на фамилия Мичеви и ето, че дойде ред и на моите деца.

Това от една страна!

От друга страна в Мишката виждам себе си като малък. Същата пателска физиономия, същата гъста, черна и лъскава коса, същата форма на очите, макар цветът да бе взел от майка си. Но приликата освен физическа е и в характерите ни. Затворен един такъв, живеещ в някакъв негов си свят, чувствителен и творец (макар неговото поприще да е музиката). Усещам как се чувства неразбран сред близките си.

Така!

Днес моите чеда крачат смело към юношеството, обаче тогава да са били съответно на четири и на седем годинки.

Прибирахме се веднъж от една доста дълга и уморителна разходка в Борисовата градина. Всички бяхме изморени, а аз изпитвах и известна доза досада, защото честта да прибера колелото в мазето, по естествен начин принадлежеше на мен. Което означаваше, че трябваше да отключа пощенската кутия, да взема две връзки с ключове, да сляза по неудобното стълбище към вонящото и прашно мазе, да отключа първо общата врата, а после и вратата на нашето помещение и да оставя колелото в царството на големите, едри хлебарки. Пфу, гадост...!

И тъкмо приближихме оградата на кооперацията, когато Мишката заби следния въпрос:

- А къде ще оставим колелото?

- В мазето, къде... - контрирах аз.

- Ама на него там ще му е скучно! - подхвана човечето.

Видях как Боби започна да се подсмихва, а и на мене също ми стана забавно. Обаче го посякох като краставица:

- Стига бе, Мишо! Това е само едно колело. Няма да му е скучно.

- Аааа, ще му е скучно... Не може ли да го вземем горе?

- Неееее! - ревнахме в един глас с майка му.

Да, бе!

Отварям скоба. Ето... (И без това живеехме в нещо като тристаен склад за стари и ненужни вещи. В къщи беше кочина. Моят Любим Домашен Вампир определено не беше по чистенето. Тя смяташе, че щом внася в къщи по-голямата част от парите, това й дава правото да си прави каквото си иска. Щом застанеше пред прага на апартамента, слагаше най-уморената си физиономия и третото нещо, което правеше, е да се разпльока пред компютъра. Играеше до полунощ и никой нямаше право да я безпокои. Другата змия имаше същите шарки, с тази разлика, че не носеше пари в къщи. На всичкото отгоре, нищичко не им се изхвърляше, защото всичко имаше някаква сантиментална стойност за някоя от двете. Обратното! Който от роднините им решеше да си поразтреби апартамента, всичко излишно идваше у дома. По този начин навсякъде се въргаляха дрехи, вестници, детски играчки и всякакви щуротии и бяхме стигнали до там, че в един голям, тристаен апартамент едвам се разминавахме. А колкото до мен, като заврян и добре притъпкан зет, ми беше обяснено да си налягам парцалите и да си трая, защото там нямам нищо мое.)

На това място затворих скобата...

В този момент видях как крайчетата на устата мишови увисват надолу и очите му се пълнят със сълзи.

- Ъъъъъъ... колелцето мииииии! Моето колелооооооо... Ъъъъъъъъ!

Още една скоба...

(Да зареве Мишо, това означава да те хване скомина. Такъв звук не може да се опише. Представлява нещо средно между рев на разярен носорог и зов на крава, която се надява на любовна среща с бик.)

Затворих скобата...

На останалата част от екипа му стана смешно. И същевременно тъжно. Всички впрегнахме усилия да утешаваме Мишката.

- Няма да му е скучно бе, Мишо! - започна Боби - При него през нощта ще дойде една фея и те ще си говорят...

- Ама долу има плъхове... Ъъъъъ... - продължаваше човечецът.

- Няма плъхове - опитах аз, но не се получи.

- Имааааа... Дядо ми ги показа. Ъъъъъъъ...

И тук се получи нещо като стрелба по панички. Мишо задаваше казус, а Боби се бореше с него, като използваше цялата сила на детската си фантазия. Какви ли не неща измисляше. Така, в продължение на половин час се опитвахме да разубедим малкия човек, че то, колелото няма да се удави, че  няма да изгори в пожар, че няма да го откраднат циганите, че няма да изстине и да се разболее, че няма да го изядат хлебарките, че... че... че...

Мина доста време и забавлението се смени с досада. После от досадата започна и да ме втриса. Положението ставаше критично. Всички вече бяхме доста изморени и мечтаехме да се приберем в къщи, а имахме СЕРИОЗЕН проблем.

На това място се намеси жена ми. Тя реши да смени тактиката и да се справи чрез обходни маневри. Което означаваше да отвлече вниманието на човечето от колелото. Това добре! Обаче в това време Боби съвсем беше отпуснал юздите на своята фантазия.

Така се получи следната картинка...

Жена ми:

- Мишо, знаеш ли какво? Утре ще те заведем при Роза да те подстриже. Искаш ли?

Мишо:

- Даааааа...

Боби:

- Мишо, то колелото...

Аз:

- Чшшшт!

Жена ми (поглеждайки намръщено Боби):

- А в други ден може да отидем и до "Макдоналдс"...

Боби:

- Мишо, ко...

Аз и жена ми (острозаканителнозастрашителнозаплашително), зад гърба на Мишо:

- Чшшшт! Спри се, бе...

Боби:

- Мишо, к...

Аз и жена ми (острозаканителнозастрашителнозаплашително + смразяваща физиономия на лицето)

- Чшшшшшт!

Боби:

- Мишо...

На това място бушонът на жена ми изтрещя. Тя хвана по-големия брат за ръката и го заведе в другата стая. Там му обясни, че ако само още един път спомене думата "КОЛЕЛО", няма да види сладолед за не по-малко от месец напред.

Тази нечовешка, зловеща закана свърши работа. Боби отрони само едно "Ъхъ!" и тук историята свърши.

© Пенко Пенков Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Боже, макар и големи и ние държим до себе си любими вещи, с които не можем да се разделим, а се караме на децата. Чудесно пишеш и интересно. Сега те открих и те поздравявам!
  • Хареса ми, нищо че го чаках толкова време...
    А това в скобите е достойно за самостоятелен разказ. Обаче тогава ще трябва и аз да напиша нещичко по въпроса за съдбата на снахите в чужда къща... Направо не ми се мисли, май по- лесно е да го живееш, отколкото да се замисляш над това.
    Поздравчета за теб и за трите сладурчета!
  • Пенко, не ме разстройвай, че ще ревна, така ме е яд. Щяха да са по-различни и по-хубави, вервай ми!!! Хубав ден!!!
  • СВЕТЛЕ, душко, къде беше ти тогава да ми дадеш тоя съвет?!! Пу! Толкова неща щяха да са по-различни...
  • Изхвърлям голямата змия и особождавам място за колелото...Много си добър!!!
  • Развесели ме. Поздрав!
  • Горкият батко Боби, горкото скучаещо Колело и минъчкият тъжен Мишо ... Сладка тройна картинка, а като прибавим и добре притъпканият заврян зет и двете мили и добри змии и става прекрасна комедийна ситуация.
    Хареса ми!

    Поздрав и усмивка.
Propuestas
: ??:??