1 abr 2020, 21:07

 Компарсита - ч,4 

  Prosa » Relatos
614 3 8
Произведение от няколко части « към първа част
10 мин за четене

Бавно, мъчително бавно за младата жена, най- после  съмна. Слънчевите лъчи осветиха заспалите ъгли в стаичката ѝ.

 Свидна стана от леглото си  бързо. Не задълго време се задържа   в банята и пред огледалото. Облече същата рокля с червените макове ( беше ѝ любима, а и без това нямаше кой знае какъв голям гардероб с  дрехи) и излетя от квартирата. Отново бързаше. Този път за Университета , а след това… мислите за Тодор бяха неотлъчно с нея!

След лекциите, които така и не слушаше съсредоточено, застана на уговореното място за среща с него.  Не търсеше с поглед познатия силует на Тодор, не въртеше нервно глава в различни посоки за да го види, не бършеше запотените си длани от притеснение в роклята си, или  по бедрата си. Не, не! ..Стоеше права! Красива и ухаеща на младост! До централния вход на Университета!

 Покрай нея минаваха замислени в себе си, или забързани за някъде момичета и момчета,  всички с някакви цели за бъдещето си, или поне планове за близките часове. Отминаваха я.  От време на време се разнасяха във въздуха подвикване на нечие име, или неразбираемо заради разстоянието бърборене и смях.

Едно малко, кръгличко слънчево зайче, се появи на рамото ѝ. Слезе върху роклята ѝ. Покатери се по косите ѝ . От там се върна отново    върху едното ѝ рамо, после върху другото ѝ рамо. След това , поспря за малко върху един от маковете на роклята ѝ, за да си отдъхни, може би, и заподскача отново, върху нея.  Търсеше я! Лицето ѝ! Влезе в очите ѝ! Скачаше закачливо ту тук, ту там... Девойката присви очите си и вдигна ръка, за да ги предпази от светлината, сбръчка нослето си, сякаш ще кихне,   и зайчето изчезна! Скри се някъде! 

Сега вече Свидна  затърси с поглед светлинката.   Искаше да открие посоката от където се беше появило това  слънчево петънце! Беше толкова забавно и хубаво. ..като игра,  която разтегли в широка усмивка устните ѝ и отключи нещо по детски  чисто у нея! 

В момента в който  момичето махна с пренебрежение с ръка, за да покаже,  че се отказва от търсенето на слънчевото зайче с поглед , то се появи отново! Заподскача  пак върху маковете на роклята ѝ!

Тодор стоеше отсреща, подпрял стройното си тяло  на металната ограда. Прав. Със свит в коляното си крак, с  леко, небрежно разкопчана риза,скрил дясната си ръка в джоба на панталона и с усмивка,  насочваше циферблата на часовника си към Свидна. Правеше зайчета, които могат и да подпалят, ако се спрат по- задълго на едно място...

– Тук съм… Чакам те… Хвани ме…- викаха слънчевите зайчета, а Тодор тръгна към Свидна, за да скъси разстоянието между тях двамата.

– Хей, мислех че няма да дойдеш!

– И аз! За теб! - отговори ѝ Тодор, като лицето му постепенно ставаше все по- сериозно. Сякаш вече  се беше отегчил от това, че момичето е тук, на тази среща!

– Тодоре, ти…

– Казвай ми Тед- прекъсна я младият  мъж - по- кратко е!

– Добре! Тет, с “ т“ или Тед с “д“ ?- весело попита Свидна , като във въпроса ѝ - закачка, влагаше само онова чувство, детското, което  се събуди в нея преди малко от играта на слънчевите зайчета.

– Та, ти какво следваш тук, Тед?

– Енология! Защо?

– Какво е това? Екология ли?- продължаваше с въпросите си момичето.

 

– Не, не! Ено- логия!

– Ох, Тодоре, отново нещо като Тед и Тет- закачливо подхвърли Свидна- какво е това Енология?-  попита отново момичето.

– Хайде да отиваме към колата, Свидна! Паркирал съм наблизо, да побързаме!- Тодор погледна бързо часовника си, за да се ориентира за времето с което разполага, прегърна Свидна през кръста, като за танц и токчетата ѝ  затропаха по тротоара в синхрон с неговите крачки.

– Беше ме попитала какво е енология- се чу отново гласа на Тодор, вече в колата- наука за винопроизводството, за оценка на вината,  за анализ на почвата...интересно ми е. Не е ли?

– И  пиеш ли от виното?

– Не! Само дегустирам! Цвят, аромат, захарност..  Само .качествата на виното...

– И после какво? Сомалиер? Дегустатор в някой  салон за вина!?

– Не само това, Свидна! 

Свидна наблюдаваше отминаващите бързо покрай тях коли и ширналото се зад мантинелата зелено  поле.

 Посоката беше към частното летище, в края на града!

Тя имаше доверие на Тодор. Стоеше спокойна в колата, а заплетената ѝ на плитка коса, лежеше  върху гърдите ѝ в очакване да бъде разплетена, може би ...от вятъра ...от самолета…

– Вуйчо  ми, брат на майка, живее от дълго време в Аржентина! Той ме насочи към тази професия,  и към тангото...обичам го, моя вуйчо ! Голям мъж е! - гласът на Тодор завибрира в друга октава, по- ниска. По всичко личеше, че обожава този свой роднина!

– А в клуба за танци? Как попадна? Отдавно ли танцуваш ? 

– От една обява! Стана случайно, преди...една година.

– А, Тед! Точно като мен! Без препоръки! Но преди една година! Личи, Тед! Класа си! И...стана ми интересно !  Чичо ти ли беше... вуйчо ти, как е попаднал чак в Аржентина този човек? Твоят вуйчо ?- не че се интересуваше толкова много  от родословното дърво на Тодор, но Свидна попита така, за да не мълчат.

 Градът оставаше все по- далече зад тях, а пътуването все по- тягостно!

Този път ръката на Тодор се отлепи от волана и се спусна , без да бърза, към коляното на момичето. Свидна само го погледна, и  не каза нищо.

 Очакваше отговор на въпроса си.

– Дълга история, Свидна! Не зная много, пък и теб надали те интересува...и виж, вече наближаваме…-  каза Тодор с нисък глас, с който загребваше сякаш нещо от дълбокото и продължи - по времето на Хуан Перон!  През 1943 - 1946 години, Перон е подкрепял другомислещите хора, говорел за социално равенство, бил президент на Републиката  и работел за национализиране и радикална трансформация на социалните групи! Не след дълго, настъпила диктатура чрез военен преврат , корупция, глад, хаос…  Самият Хуан Перон бил изгонен от Аржентина и той потърсил убежище като политически емигрант в Испания, при Франко...Някога! По това време попаднал и моя вуйчо  в Аржентина...трудни, объркани времена...Кой.... какъв е...за какво...защо…откъде...накъде...за къде.. Ужас! И хаос!.

– Ами да! - прекъсна въодушевена  думите на Тодор, Свидна.

- Сетих се! Жена му беше Ева Перон, “ Борба за правата на жените! “ , “  Борба за правото на глас! “- извиси гласче момичето, като се опитваше да скандира  лозунгите от тази епоха - Гледала съм филма! Мадона пееше там! Песента и се казваше… “ Don’t  cry for me Argentina” !- и тихичко затананика незабравимата мелодия от 80- те години.

– Ооо  да! Ева Перон, дето е прахосвала с лека ръка  държавни пари за скъпи бижута и дрехи на “ Версаче“ и  други модни къщи от Европа ...на фона на всенародните глад , корупция и мизерия...Женоря! 

Последната дума, която смотолеви Тодор, “ женоря“, Свидна не я чу, или се направи,  че не я е чула, защото вече излизаха от колата и вниманието ѝ беше привлечено от задаващото се над  автомобила малко, четириместно самолетче!

То се издигаше към облаците и се спускаше плавно към тях двамата.

Имаше закачен надпис на опашката му , който надпис се развяваше от движението и намигаше закачливо.

“ Обичам те, Свидна!“ и под него, на френски език “ Je t’ ame Svidna !“

Свидна се притисна до тялото на Тодор, а той се наведе над нея, ( като в танца) и потърси  устните ѝ!

Беше толкова лесно и естествено...И двамата търсеха и очакваха този момент…

Самолетчето правеше над тях осмици, а надписа се развяваше и им махаше…

– Виж,виж Тодоре, то прави осмици, знака за безкрайност! А ? Нали? На безкрайността е?

– Като моята любов към теб, Ли...Свидна! Като моята любов към теб!

Харесва ли ти изненадата? И  искам да те попитам, този път  аз. Шофирала ли си някога?- Свидна се притесни,( както тогава, на поканата му за танц )  и само неловко отговори

– Не, Тед, страх ме е! Не мога!

– Сядай на моето място! Аз съм до теб! Спокойно!

“ Точно като в  Компарсита“ - си помисли момичето и седна зад волана. Чуваше напътствията на Тодор и изпълняваше стриктно всяка негова  дума ( като в танца)!

 Колата не помръдна, само двигателят ѝ изръмжа.

– Хайде пак! По- смело! Дай газ!

Този път тръгнаха! Бавно! Несигурно! С криволичене!  Свидна набра смелост и даде повечко газ, но … колата се изви неочаквано настрани и спря в окосената трева около пистата.

– Не става шо…

– Свидна, Свидна…- я прекъсна Тодор, като се надвеси над нея и  започна да я целува - свидна си ми- повтаряше той, като я обсипваше нежно с целувки…

– фьор … от ...мен- смееше се момичето- а аз свидна ли съм си? - се  остави с в ръцете му с доверие - на себе си… свидна ли съм?- ръцете на Тодор шареха като слънчевите зайчета  върху червените макове по роклята ѝ и под тях . Имаше страст! Имаше …

     Времето отлиташе...дърветата се преобличаха.. Или  събличаха...Ставаха разноцветни, пъстроцветни, шарени...като хората! Листата на повечето от тях, падаха пожълтели..златни или коралово червени...На едно от тях, върху кората на  стеблото му, стоеше закачена бележка “ Сърцето ми е в танца и танцува! Елате и вие!

Адрес - 95  avenue Du Chateau d’ eau

Репетиции-     Ден...

  • Час…

  •  Такса на месец…“

Младата жена посещаваше клуба  за танци до известно време. За да види Тодор!  Чакаше го и пред централния вход на Университета.  За да го види! За да му каже! 

Той не се появи  никъде, а нейните дрехи все повече ѝ ставаха тесни! Личеше си, че носи още някой в себе си …

  Едри капки дъжд  падаха , когато Свидна подаваше  пакет на непознатите ѝ мъж и жена. Старателно увит пакет, около 60 см.  в бял плат с нарисувани огромни червени макове . Беше превързан с червена, като маковете панделка…

Недалече, на тротоара, свиреше  на бандонеон мъж, на средна възраст,  със сресана на път в средата коса. 

Когато семейството взеха пакета от ръцете на Свидна, той  я видя ! Позна я! И засвири…“ Компарсита“...музиката... пееше…“ с онези очи, които бяха моята обич

                                                         Сега аз ги търся навсякъде…..“

Устните на Свидна бяха посинели, може би от студ, макар че не беше студено, въпреки дъжда ...Без усмивка, без трепет на мускул по лицето ѝ, те се раздвижиха и се чу едва доловимо, шепнешком -  “ Прощавай моето момиче, дано твоята орисница е по- добра!...“

 Дъждът плачеше весто Свидна. Стичаше се по лицето ѝ, по косите ѝ, пуснати  безразборно..

.Пред нея се издигаше полуизгорялата Катедрала “  Notre - Dame de Paris “ , а от другата страна, малко по- настрани, скрит от очите на множеството хора, площад- 

 Place “ Pigalle“ !....

–  Къде сбърках...в коя стъпка, Господи...в коя крачка сгреших...

 



 

                                                         Край

© Румяна Друмева Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря ти Бени! Благодаря ти и за “ любими“ ! Трогна ме! В това тежко време, Бог да е с всички и с Доброто у нас!
  • Потресе ме този неочаквано тъжен финал, Руми... Постигнала си силно въздействие, поздравявам те!
  • Благодаря за минутките с мен и героите ми, Елена! Благодаря, и нека сюжетите ни на разказите, си останат само тук, написани на хартия! Бог да е с всички!
  • Аз не очаквах толкова бърз финал Тангото има много лица, може да бъде театър, илюзия, но може да бъде и истина....
  • Благодаря ти, Младене! Благодаря от сърце! Бог и Доброто, да бъдат с всички!
  • Зашеметяващ финал. Той беше огромна изненада за мен, Руми. Тази невероятна находка със слънчевите зайчета - символ на мимолетното, което е всъщност единствената вечност. Научих и нещо ново - за енологията. Тъжен е финалът, защото е истински. А всяка истина е безкрайно тъжна. Важното е, че любовта между Свидна и Тодор ще остане завинаги в катедралата на пространството, като ехото на най-красивите и неунищожими мигове. Благодаря ти за тази красота!
  • Благодаря, Марианче! Че отдели време и написа коментар! Кураж, в това нелеко време на изолация! Бог да е с всички!
  • Много ви благодаря, К.Тенев!
Propuestas
: ??:??