Компютрите са виновни

     От ръцете си не се оплаквам, слушат ме, особено с нож и вилица умело боравят, но… не мога вече да пиша. Не стихове или романи, букви и думи не мога. Сериозно говоря, не че не искам – не се получава!
     Знам точно кога го усетих за първи път. Нещо си правих записки, някой ме гледаше в ръцете и погледът му придоби странен блясък. Тогава се оправдах, че отдавна не съм писал на кирилица и затова… нали разбирате… сконфузено хилене, бля, бля, бля…
     Да, ама оттогава мина бая време и нещата не се оправиха ами отидоха надолу у реката по стъпките на пословичния кон. Бъркането на двете азбуки беше само началото. Сега докопам ли молив или химикалка изпод пръстите ми излизат някакви гарги, които при най-добро желание не могат да бъдат причислени дори към еврейското писмо.
     Защо така, бе? Напразно ли на другарката от началното училище ѝ побеляха косите докато вкара в пътя мардата носеща мое име? Малко ли труд и нерви инвестираха тя и родителите ми за да поизправят кривите ченгелчета и бастунчета, които красяха първата ми тетрадка? И въобще - къде остана грозният ми, но четлив почерк от студентските години?
     А?
     Поне да можех сам да се чета, ама не! Часове след като си правя някакви записки от има-няма три-четири реда и ми се налага преглеждайки ги да ставам Шерлок Холмс. Това сега тука к’во беше? Елементарно, Уотсън, остроумничи вътрешният ми глас, това са твоите записки. Писани с левия крак сякаш.
     Лани, когато в един хотел ми се наложи да платя с кредитна карта схванах колко е сериозно положението. Човекът на рецепцията втренчено сравняваше подписа ми върху сметката с този на картата и доста време клати глава терзан от съмнения. Полиция не извика, но малко оставаше.
     Споделих с този и онзи. Оказа се че не съм бил сам и други страдат от подобни симптоми. А по нашите ширини е тъй – решат ли двама, че имат един и същи дерт, почват да търсят трети, който да им е виновен. Разтършувахме се ние и го намерихме – компютърът, мамка му! От удрянето по клавиатурата всеки ден забравяме да пишем. Не стихове или романи, а букви и думи.
     – Ми, синко – потвърди го един мой много близък роднина, – то, писането, като цигулката, не се ли упражняваш всеки ден…
     И къде да се упражнявам, моля? Някой от вас през последните години да е пращал някому собственоръчно написано писмо? Да е писал молба, донос, репортаж, лиричен стих на ръка? Една-две картички за нова година и туйто. Добре че по всичките тези честитки пише едно и също, та получателят се сеща за съдържанието и без да го разчита.
     Преди време един карикатурист ми изпрати по мейл творенията си. Понеже реших да се направя на много светнат по АйТи въпросите, го попитах с каква резолюция ги сканира, а той ми се изсмя. Няма вече сканиране, бако, всичко се прави дайректли на програма, рисунките на ръка са история. Виж ти, значи не само химикалката станала излишна, ами и четката на художника.
     Важното е да вярваме, че светът около нас и всички ние ставаме все по съвършени.