От ръцете си не се оплаквам, слушат ме, особено с нож и вилица умело боравят, но… не мога вече да пиша. Не стихове или романи, букви и думи не мога. Сериозно говоря, не че не искам – не се получава!
Знам точно кога го усетих за първи път. Нещо си правих записки, някой ме гледаше в ръцете и погледът му придоби странен блясък. Тогава се оправдах, че отдавна не съм писал на кирилица и затова… нали разбирате… сконфузено хилене, бля, бля, бля…
Да, ама оттогава мина бая време и нещата не се оправиха ами отидоха надолу у реката по стъпките на пословичния кон. Бъркането на двете азбуки беше само началото. Сега докопам ли молив или химикалка изпод пръстите ми излизат някакви гарги, които при най-добро желание не могат да бъдат причислени дори към еврейското писмо.
Защо така, бе? Напразно ли на другарката от началното училище ѝ побеляха косите докато вкара в пътя мардата носеща мое име? Малко ли труд и нерви инвестираха тя и родителите ми за да поизправят кривите ченгелчета и бастунчета, които к ...