Михаил седеше с лице към прозореца. Облегнат на пианото, той слушаше как дъщеря му Гергана свиреше. Тя беше на петнадесет години и като възпитаник на музикална школа имаше годишни концерти, на които всички участници показваха своите умения. След трудова злополука, младият мъж беше загубил зрението си и вече десет години живееше като инвалид. За него се грижеше съпругата му Рени, която изпълняваше функциите на социален асистент. 
Михаил не виждаше светлината, нито слънцето през прозореца, но с бялото си бастунче потропваше по пода, в такт с мелодията, която Гергана свиреше. Ритмично и енергично, като метроном. Денят беше важен за ученичката, защото по-късно вечерта беше концерт-продукция на музикалната школа. Щяха да участват всички възпитаници и да свирят пред родители и гости. 
Гергана погледна часовника на стената, обърна се към баща си и каза:
- Тате! Добре ли свирих?
- Да, Гери! - отговори Михаил. - много добре. Колко е часа? Да не закъснееш.
- Три. Аз в четири трябва да съм там за репетиция и в шест почваме. Много се притеснявам.
Мъжът обърна главата си към своята дъщеря, усмихна се и каза:
- Не се притеснявай, моето момиче. Няма страшно, толкова добре свириш. Ех, че не мога да те видя, сигурно си много хубава, най-красивата от всички, нали? Поне слушам и това, което чух беше прекрасно.
Гергана стана от столчето пред пианото, целуна баща си и тръгна към вратата. 
- Гери! - каза Михаил. - моля те, преди да тръгнеш, извикай майка си, искам да говоря с нея. Хайде и успех, мила! И довечера ще ми разкажеш как е минало.
- Добре, тате. Мама ще дойде да ме гледа. Сега ще й кажа. 
Момичето излезе от стаята. Облече се, огледа се в огледалото. Отиде при майка си и каза:
- Мамо, тате каза да идеш при него. Я кажи, добре ли съм така? Много хора ще има и толкова ме е страх.
Ирина я погледна, усмихна се и отговори:
- Ти си най-хубавата пианистка в града.
Майката целуна дъщеря си и я изпрати до входната врата на апартамента. 
В малката зала на читалището беше празно и тъмно. Нямаше хора и тишината в салона носеше напрежение във въздуха, което преподавателите наричаха сценична треска. Възпитаниците на музикалната школа се събираха на сцената един по един. Гледаха за кой ли път сценария и обсъждаха реда на излизане и свирене. Учителите даваха последни нареждания, успокояваха децата и с думите си вдъхваха самочувствие и настроение в младите изпълнители. Днес беше денят, в който родителите щяха да видят постигнатите резултати на понякога непосилния труд, който педагози и ученици бяха положили. Много трудно се съчетаваха високите оценки в училище и успеха в музикалната школа, но с общи усилия, бяха създали единен колектив, който радваше публиката. Наближаваше часа, в който щеше да започне концерта и учителите приканваха децата да се приберат в стаята зад сцената. В залата на читалището започнаха да влизат един по един, на групички, зрителите и не след дълго тя се напълни с хора. Те се поздравяваха един с друг, като родители на съученици, споделяха си за учебната година, кой какви успехи или неволи е имал. И въпреки трудностите, всички показваха гордост от това, че децата им са се справяли успешно, както в уроците в училище, така и в музикалната школа. Лампите загаснаха. В залата стана тихо отново. Завесите се отваряха бавно и откриха осветената сцена. В центъра, на дървения под имаше голямо пиано, чиято тишина докосваше своята сестра, тишината на публиката. Тихото в двете души се беше събрало в едно цяло, наречено обич. Любов към децата и към музиката, която раждаше красота и доброта във все още неукрепналите им сърца.
На сцената излезе жена, облечена в красива синя рокла и с голяма книга в ръце. Тя се доближи до микрофона и каза:
- Добър вечер, скъпи родители и гости на годишния концерт на нашата музикална школа. За нас е чест, да ви приветстваме и да видим пълната зала, за което ви благодарим! Ще представим участниците по ред, който е в сценария. Желая ви приятно гледане!
След като утихнаха аплодисментите, на сцената излезе момче, което седна зад пианото. Започна да свири. Мелодията, която излизаше под пръстите му завладяваше хората от публиката. Изпълненията бяха кратки, но носеха толкова старание и топлина, че хората в залата оставаха с впечатление за грандиозен концерт на професионални музиканти. След като свириха няколко деца, последва пауза. В залата стана отново тихо. Зад пианото седеше Гергана. Тишината бе прекъсната от ритмичното, също като на метроном почукване по пода на салона. Детето се обърна към публиката и като че ли се вцепени. Тя видя баща си, който беше хванат под ръка от нейната майка. Той почукваше с бастунчето си и вървеше бавно към един от редовете със столове. Гергана гледаше изумена, защото никога досега нейния татко не беше присъствал на концертите. 
В залата се чуваше тих говор, шепот и шушукане. Хората се споглеждаха и говореха за нещо, като си слагаха ръцете пред лицата си, може би за да не се разбират думите им. Михаил и съпругата му седнаха на два от столовете. Мъжът я попита нещо, усмихна се. Изправи гърба си, вдигна главата си и кимна към сцената.
Гергана пое дълбоко въздух, сякаш вдишваше страх, а издишваше радост от бащиното присъствие. Обърна се към пианото, вдигна грациозно ръце и започна да свири пиесата, която само допреди няколко часа бе галила слуха на нейния сляп татко. Всеки тон, който излизаше изпод тънките й пръсти, бе подкрепян от невиждащия поглед на бащините очи. Всеки такт се подсилваше от удара на неговото бастунче по пода. А хората от публиката гледаха ту към сцената, ту към слепия мъж, сякаш в залата се пишеше песен, пианото създаваше куплетите, а бащата припевите. Още докато свиреше, хората ръкопляскаха в такт на бастунчето. Някои от тях се усмихваха чистосърдечно, други, въпреки, че можеха да виждат, бяха затворили очите си, пълни със сълзи, за да се насладят докрай на хармонията между баща и дъщеря.
Гергана изсвири финалните акорди, стана, обърна се към публиката и се поклони. Бурни аплодисменти огласяха цялата зала. Момичето погледна наляво, после надясно. Потърси с очи баща си, нямаше го на мястото, на което беше седнал. Гергана слезе от сцената и видя, как почуквайки с бастунчето, Михаил търсеше изхода на салона. Тя се затича. След нея вървеше и Рени, нейната майка. Тя не бе забелязала в суматохата, как съпругът й бе станал и напуснал редна на столовете.
Гергана бягаше, а ръкоплясканията не стихваха. Хората в залата бяха отворили очите си и не сдържаха вече сълзите си. Детето беше стигнало до баща си, спря го, хвана го за ръка. Обърнаха се и тя го поведе към сцената. Погледна го, докосна с пръст брадичката му и двамата вървяха с вдигнати глави. Михаил почукваше с бастунчето си, в такт не с песен, а с лудите удари в сърцето си, което преливаше от гордост. След като се качиха на сцената, Гергана направи знак с ръка към публиката, да запазят тишина. В залата стана тихо. Гергана се усмихваше, сякаш събираше думи, които искаше да каже. Михаил я погледна, погледна и към хората в залата, обърна се отново към дъщеря си и каза:
- Аз, аз. Аз исках да изляза преди другите родители, за да не се срамуваш, че съм по-различен от тях. Исках да се радваш на успеха си, затова тръгнах.
В залата беше тихо. Толкова тихо, колкото преди да започне концерта. Гергана стисна силно ръката на баща си, обърна се към публиката и каза:
- Това е моят татко. Той винаги е седял до мен вкъщи и ми е помагал във всеки един урок. Нямаше да съм това, което показах днес без него. Гордея се, че съм негова дъщеря!
Гергана се поклони, поклони се и Михаил. Хората в залата бяха станали на крака. Ръкопляскаха. На сцената излязоха всички участници в концерта, заедно с техните учители. Заобиколиха Гергана и нейния баща, поклониха се пред тях, след това и пред публиката и завесите се спуснаха.
Ръкоплясканията не спираха. Хората нямаха сили да говорят и да обсъждат, но аплодисментите заглушаваха всички предразсъдъци.
Аплодисменти за ранно порасналото дете.
За всеотдайният баща.
Аплодисменти за урок, който можеше да се преподава само от най-великия учител, от живота.

Явор Перфанов
22.09.2018
Г.Оряховица

:)