Няма как да не сте чували историята за “тъжителките на вечната любов”. За ония три жени, които тръгвали от гори и идели в села, а там оплаквали краят на любовта, който винаги неотвратимо настъпвал. Духът унивал, а сърцата се свивали, защото рано или късно, всички разбирали, че трите жени пророкуват без грешка. Но не историята ще ви разкажа аз, а безкрайнината за “тъжителките на вечната любов”.
------------
Било е на времето отвъд, в един невидим свят. Там и тогава имало жена, а истината за нея била, че любовта й гаснела. Тъжителките на вечната любов наобиколили дома й, събрали челядта й, вайкали се и непрестанно редели неразбираеми слова.
- Вечната любов в невечна се превърна! Как, защо – тайна е и страшна мъка. Зумта-хам мас-вес-върта-жам, ех каква съдба.
- Какво приказвате, защо сте дошли? – тревожно питали съседите. Съпругът стреснат встрани висял и мигал глуповато.
А трите вещици насочвали подострените си показалци в лицето на жената и в един глас отвръщали:
- Паран-харан-гае, питайте я, тя всичко знае!
- Кажи ни, мила – подемали устите, – що значат думите на тез жени? Какво ги води в твоя дом?
Жената свела глава, поруменяла отстрани, събрала длани и стиснала ги в общ пестник, сетне тихо рекла:
- Вещаят смърт, но не знаят, че преди да доходят те, смъртта настъпи.
- Фета-ста, тя призна – пеели грозно трите жени – тъжуваме ние, тъжувайте и вие, хамта-рамта-бум.
Ахкали, охкали, а цялото село започнало да погребва вечната любов. На съпругът всеки гледал като на труп, той и на труп приличал.
- Ех, защо? – пискала една.
- Аман-заман как така? – виела друга.
- Оф, оф, аз моята вечна любов затрих я преди пет лета – в шепата си рекла трета.
- Пфу и още как, жена ми нашата уби преди… знам ли преди колко времена – потропа един старик.
- Но днес, но в този час – възвести една жена, която сякаш не бе бивала никога девица – умря последната-наша-вечна-любов…
- Да, да, да, рума-чум зов-покров, умря вечната любов…
------------
Било е на времето отвъд в един невидим свят. Там и тогава имало жена, която ударила с юмрук в лицето на вечността:
- Хей, умря вечната любов, която стерилна тегнеше в сърцето, но изпод нея разцъфна конечната любов.
- Що говориш, проклета жено – ревна небивалата-никога-девица – думите си в тоз час мери, щото камък ще разбие ти лицето.
- Щях да плача за вас, ако не бях такава радост – изведнъж пропя нашата жена. – Мина в село преди ден мъж с половин лице, рече, че ако го залюбя сама ще се превърна в другата половина на неговото лице.
- Ах, излъгана е тя…
- Подмамена от сласт…
- Де го тоз мъж, да му вземем и другата половина, та без образ да остане…
А жената се засмя и превърна се в танц:
- Рече ми мъжът с половин лице, че ще ме дари с най-същинското богатство на живота – конечната любов. Тя била вятър, който се изплъзва от всяка алчна шепа, била пърхане с колибрени криле, дори времето не смогва да й бъде господар. Конечната любов била предел, а неземното й щастие било в това да прекрачиш тоз предел.
- И ще идеш де, пуста жено?
- Не знам, ах, не знам. Може би някъде отвъд, ала със сигурност не в ледените покои на вечната любов.
- Ще идеш в пъкъла, обсебенице!  
- Да, дори там да ида, то само конечната любов дава смелост да се прекрачи и тоз предел!
- Убийте я. Вижте мъжът й, цял трепери. Тя го затри и забрави, заради нещо-някакво си половин лице.
- Бумта-римта-шамере, търкулнете я в дере. Тя проби идеала, как ще живеем веч без вечната любов…
-------------
Било е на времето отвъд, в един невидим свят. Там и тогава имало жена, която наченала конечната любов. Ех, тъй се носи безкрайнината, а с нея иде мъж с половин лице. И вятър отнесъл селото, и просъскал във всички уши:
- Аз съм радетелят на конечната любов, да прекрача е моят блян, а не да се въртя в кръг. Взрете се в моето лице, там ще съзрете моята победа!
Не бях там, не видях, но знам, щото безкрайнината тъй ми понякога шепне:
Жената-убила-вечната-любов се понесла сякаш на криле и се сгушила в празната челюст и страна на мъжът с половин лице.  А ако не ми вярвате, утре отворете прозорец, слезте на прага на своя дом и погледайте. Може съдбата да ви дари с прозрение и да видите един от ония мъже, които отдясно са мрамор и хладна стомана, но отляво са мека топлина и неусетно намигване. Знайте там е нашата жена, робинята на конечната любов, която е имала силата да прекрачи отвъд, през мъжа. Но какво е там, в това отвъд, вътре в мъжа, в неговата лява страна, никой не знае, дори аз. А едничка тя.
Ах, забравих! Трите тъжителки на вечната любов, нявга не посмели да срещнат лице в лице мъжът с половин лице, неговото предложение наместо да ги превърне в радост, ги сторило тъжувания. Какво да се прави – мъртви жени!