Идва краят на нощта, чува се последният писък на страха. Слънчевите лъчи нахлуват през прозореца, единсвенно ъгъла, в който седиш, е тъмно. Ставаш бавно, нямаш вече сили. Отиваш до прозореца и отместваш коприненото перде. Навън имаше хора със щастливи лица, смеещи се и бързащи за някъде. Никой не се сети да спре и да погледне капещите сълзи. Чува се единственно часовникът, отброяващ последните минути живот. Сядаш на пода - отново в прахта. Чувстваш се толкова уморена. Искаш да затвориш очи и вече да не ги отвориш. Сега си по-щастлива, по-невинна, по-истинска, но знеш, че скоро няма да чувстваш и това. Затваряш очи, а после някакъв будилник ти звъни в ушите. Отваряш очи и си казваш: "Боже, какъв кошмар!"