Кошмарът

Дълго ще помня пътуването до Румъния, защото тогава се случи нещо, което ме накара да се впусна в дълги, съвсем не оптимистични разсъждения за състоянието на собствената ми душа. Дни наред след като се върнах оттам, не можех да заспя, а когато това все пак се случеше, сънувах винаги един и същи ужасен сън. Първият път, когато се срещнах с образите в него, махнах с ръка и го отдадох на случайността, но на другата  вечер кошмарът се върна, а аз усетих, че страхът се опитва да се настани трайно да живее в главата ми. На третата вечер отново се появи и така - вече месец.

   Виждах се отстрани, приличащ на голям каменен паметник в стил социалистически реализъм, издигнат във времето на една не много отдавна отминала реалност. Усещах, че целта ми е да вдъхвам респект, гордо вдигнал глава, държащ знаме и сурово свъсил вежди, но в крайна сметка, служех за посмешище. Гледаха ме всякакви хора. Едни ми се възхищаваха, слагаха ми цветя и целуваха студените ми ръце, други ме презираха, а трети ме заобикаляха с възмутително безразличие.

   Тогава видях една неголяма група дечица да ме приближава. Възрастен човек със свъсени вежди, явно техен ръководител, се опитваше да ги вкара в строй, за да може по-лесно да ги контролира. Ясно разбирах, че това не бе стремеж към ред в добрия смисъл, а е тайно желание да ги направи точно копие на себе си. Децата не му позволиха, а го избутаха, така че той застана в непосредствена близост до мен - паметника. Малките, нежни момченца и момиченца излъчваха неподправена чистота и искреност, каквато притежават само истински свободните представители на човешкия род.

   Децата запяха:

Стена.

И след стената -

дълъг, черен мрак.

Стена.

И след стената -

деца, протегнали ръце

към безоблачното, синьо

утринно небе.

Стена.

И след стената -

гробове и големи

мрачни петолъчки,

поставени в редица

по четиридесет и пет.

Стена.

И след стената -

мраморна колона

и човек с каскет,

обърнал палеца нагоре.

Стени и телени огради

показват истинския лик

на гордостта и на безличието -

цялото в червено.

   След това децата се обърнаха и си отидоха, оставяйки ме сам с намусения отблъскващ ръководител. Кошмарът за съжаление не свършваше тук.

После поглеждах възрастния човек и разбирах, че това бях самият аз.

Тогава се събуждах с чувство за вина. Не можех да избягам от усещането, че в този кошмар е закодирана картината на моето окаяно състояние. Картина, рисувана с три основни цвята: гордост, заблуда и най-вече националистичен предразсъдък - наследство от миналото. Отново и отново, тежките мисли се връщаха нежелани и неканени, провокирани от това злополучно пътуване.

   Какво толкова се случи там ли? За някой друг може би нищо особено, ала не и за мен. Но за да ви стане по-ясно, нека ви разкажа все пак тази кратка и много поучителна история.

   Един ден, началникът на фирмата, в която работя (няма да споменавам точно какво и къде, за да не ви обременявам с допълнителна информация), ме повика в офиса си. Седеше зад внушителното си кафяво бюро и с тон, изразяващ безразличието, каквото притежават само много успелите шефове, ме информира,  че трябва да пътувам за Румъния, където ще имам честта да присъствам на международна конференция.

     - Причината да избера теб, Иванов - шефът ме удостои с благородническия си поглед, - е, че ти, заедно с Тишо и Борян, сте най-добрите ми специалисти.

     - Защо в Румъния? - съвсем искрено и спонтанно се поинтересувах.

     - Що за въпрос ми задаваш бе, Иванов?! - възмутено ме стрелна с поглед началникът. - Да не би аз да определям къде да се провеждат конференциите. И още нещо, ако беше в Лондон например, щях да отида аз.

     - Казахте, че Тишо и Борян също са заслужили. Изпратете някой от тях тогава - не се предавах лесно. - Да си призная, въобще не ми се ходи в Румъния.

     - Не се притеснявай, Иванов, Тишо и Борян ще пътуват с теб. А сега, ако обичаш, ме извини. Свободен си - по категоричен начин, шефът сложи точка на нашия предварително решен дебат.

   Тази среща се състоя в понеделник следобед, а в четвъртък рано сутринта, още преди слънцето да се покаже, тръгнахме с моята кола от София. Нашето тайно (защото никой не смееше да си го признае), провокирано от страх желание бе да пресечем границата, колкото се може по-рано, за да пътуваме повече време по светло.

   С Тишо и Борян, освен съвместната ни работа, ни свързват и пет години приятелство. По тази причина всеки път, когато се видим, тишината се чувства самотна, както обичаме да казваме, което значи, че винаги има за какво да говорим.

   Този ден, слeд като се поразсънихме малко, зачекнахме темата за страната, която щяхме да посетим, видяна през призмата на националистичния ни, посткомунистически обектив.

     - Никога досега не съм бил в Румъния - пръв започнах аз в качеството си на дългогодишен и, предполагам, пожизнен лидер на нашата малка компания, - и като че ли никога нямаше да отида, ако не беше тази, как да я определя по-меко... а, да, никому ненужна и крайно нежелана от мен конференция. Да ви кажа честно, имам чувството, че ме водят на заточение. Цели пет дни в някакво си диво място.

     - И аз не съм бил там - плахо се обади и Тишо, - само съм чувал разни страхотии, от които да ти се изправи косата.

     - Например? - интересът в мен се пробуди заедно с изгрева на слънцето.

     - Едни познати на мой комшия му казали, че са много крадливи. Разбирам, че звучи така, все едно източникът ми на информация е малко съмнителен, но аз лично му се доверявам.

     - Аз също имам такава информация - авторитетно с басовия си глас се обади Борян, - и ако питате мен, трябва да отваряме очите си на четири, за да опазим парите и документите, че току-виж няма как да се приберем обратно вкъщи.

     - Аз обичам България - човекът с даването на посоката, тоест аз (и не само защото кормилото на колата беше в моите ръце), реших да напомпя себе си и моите по душа другари с необходимата доза национално самочувствие - и не бих я заменил с нищо на света.

     - За нищо!?... - почти като кихане прозвуча саркастичното полувъпросче на Борян.

     - Кажете ми къде сте виждали такава природа, а? - с безразличие отминах лековатото поведение на приятеля ми. - Не че съм пътувал кой знае колко, ама все пак. Каква красота само! Планините, Черно море, реките, пещерите и така нататък.

   В този момент една кола ни изпревари, а шофьорът й ни гледаше нервно и крещеше нещо по наш адрес, което за щастие не можехме да чуем.

   Точно се опитвах да преглътна горчилката от тази необяснима за мен случка, когато Борян продължи: 

     - Ами жените!... Няма такива като българските!

     - Разбира се, че на теб само това ти прави впечатление - с подобаваща интонация се опитвах да държа разговора в желаната от мен посока.

     - Извинявайте, ако съм прекалено голям сухар, но позволете ми да обърна внимание и на уникалността на нашата кухня. Какви гозби готви баба ми - да си оближеш пръстите! - Тишо преглътна, по първоначална моя преценка, поне литър слюнка. - Какво ли не бих дал за една шопска салата и боб с наденичка.

     - Освен това, какво ще кажете за историята ни! - чувах се отстрани и се възхищавах на здравите устои на любовта ми към всичко наше си, когато от устата ми се изплъзна нещо, което се оказа причината за последвалите ме терзания. - А те (имах предвид румънците) какво? Те са крадливи, както разбрах от вашите уста, и кой знае колко са нецивилизовани. Между другото, не е ли странно и това, че една граница само ни дели, а почти нищо не знаем за тях?

   Последва мълчание, придизвикано от дълбоките ни размисли за собственото ни величие като нация, а смея да призная, и като отделни личности, визирайки преди всичко нас тримата. През това време пред очите ми се сменяха абсурдни картини от родната ни действителност, които ако бях поне малко по-обективен, щяха да предизвикат здравословен вътрешен дискомфорт, който би ме отрезвил навреме. Сюрреалистичното съчетание между красива природа и нахвърляни боклуци; между широки, плодородни полета - обрасли и запустели в същото време; между информация за големия коефициент на интелигентност, който притежаваме, и мрачното излъчване на силно обременените хора, които виждахме по улиците на селцата и градчетата, минавайки на път за границата - всичко това оставаше напълно незабележимо за мен и моите приятели.

   Така, потънали в разговори и размисли, съвсем неусетно около обяд стигнахме Дунав мост - мястото, където трябваше да пресечем границата. Сблъсъкът с граничните служители не желая да описвам единствено по тази причина, че бих се отклонил безкрайно надалеч от темата на разказа. В този ред на мисли ще спомена само, че преминаването на границата ни отне точно час и дванадесет минути, след което се отправихме към вътрешността на тази "страшна" страна - Румъния.

   Докато пътувахме, се оглеждахме на всички страни в очакване на бандитско нападение и понеже не знаехме откъде ще се появят разбойниците, имащи за цел нашите портфейли, подозирахме всяка къща, възвишение и минаваща край нас кола. Разбира се, нашите страхове се оказаха напълно неоснователни, поне през първите сто и петдесет километра в румънска територия, когато се наложи да спрем на една бензиностанция. Това се оказа задължително, защото краката и на трима ни изтръпнаха, ожадняхме, а и трябваше да отидем по спешност до тоалетната.

   Аз и Борян оставихме Тишо часови като най-мекушав, след това слязохме внимателно, оглеждайки се на всички страни с едничката цел да фиксираме  навреме  злонамерените обитатели на тази непозната страна. Купихме минерална вода, посетихме тоалетната на бензиностанцията и светкавично се върнахме в колата. Там Тишо вече подскачаше от крак на крак, с което ни подкани да побързаме да го сменим, за да не се намокри. Видимо облекчен, нашият приятел се върна след минута, гледаше си часовника и нервно се озърташе наляво-надясно, припомняйки ни, че вече е време за тръгване.

   Тримата се вмъкнахме на сигурно място в стария ми "Опел" и като по сигнал, едновременно заключихме вратите си отвътре. С едва забележимо треперене на ръката, пъхнах ключа на мястото му и точно когато се канех да го завъртя, чух почукване на прозореца от моята страна. Не знам за другите, но лично на мен сърцето ми за малко да се пръсне от страх. В този момент първите мисли в нервно пулсиращия ми мозък бяха, че времето на очаквания сблъсък с румънския подземен свят най-сетне настана.

   Съвсем бавно завъртях главата си по посока на зловещия звук, идващ от стъклото на вратата ми. Първото нещо, което фиксирах, бе усмихнат господин на около тридесет и пет, който говореше нещо на собствения си език. Веднага прецених, че този човек не изглежда враждебно настроен, и със завидна за самия мен смелост свалих прозореца наполовина, за да установя контакт с "туземеца".

     - Какво има? - с тънък гласец, на чист български, попитах човека.

   Господинът ми показа с поглед, че не ме разбира и все така усмихнат, протегна ръка към мен и... вместо пистолет, кама или бомба насочи собствения ми портфейл. В него се намираха документите и всичките ми пари, които бях предвидил за пътуването. След като си взех портфейла, човекът се обърна и все така спокоен и усмихнат се отдалечи. Ние пък млъкнахме, което, както вече споменах, не бе естественото ни състояние. С бавно движение разтворих  кожения скъпоценен предмет с тайната надежда поне малко парички да липсват, за да докажа тезата, че те са крадливо племе, но... Всичко си стоеше на мястото непокътнато.

     - Липсва ли нещо? - Тишо полюбопитства след дългата пауза мълчание.

     - Не! Всичко си е на мястото - с неохота отговорих.

     - Всичко?!

     - Всичко! Сигурно е паднал от джоба на ризата ми - опитах се да отдалеча всички ни от сблъсъка с витаещия във въздуха извод, че не всички румънци са това, което националистичните ни предразсъдъци рисуваха.

   На всичкото отгоре и следващите дни го доказаха. Хората, които срещнахме на конференцията, бяха мили, внимателни и много учтиви. Те се постараха да направят престоя ни колкото се може по-приятен, а това ни караше да се чувстваме ужасно зле, и най-вече аз - душата на компанията. Ето това се случи там, в непознатата дотогава страна - Румъния. За някой това може да е нищо, но не и за мен. Не помните ли, аз съм човекът, който всяка нощ сънува онзи ужасен кошмар.