Космически разходки 5

VII

Космическият кораб летеше около планетата Надежда вече няколко часа. В целия екип се усещаше голямо безпокойство. Дори тези, които имаха опит зад гърба си, сякаш предчувстваха някаква нередност. До този момент, дори информацията да беше конфиденциална, все някак се разпространяваше и мисията имаше конкретна цел. За каква нова страница ставаше въпрос? Новоземието, както го наричаха някои, никога не е било официална цел на Алфа корп. Няколко поколения бяха отраснали в огромната космическа база, дом на хората вече повече от триста години. До няколко часа щяха да разберат какво ги очаква там.

Албърт и Франсис закусваха за последно преди заминаването. Напрежението в столовата можеше да се среже с нож. Гробно мълчание цареше сред хранещите се. Кратката реч на Фрост единствено породи смут, вместо да вдъхне кураж. Сержант Смит се приближи до масата на подчинените си. Като форма на някаква скрита солидарност, макар и да не обелваха дума, всички закусваха заедно.

– Не ставайте – започна Смит. – Дойдох да ви предупредя, че до час ще има сирена за подготовка… Ако някой наивно се надява, че ще стане герой или ще бъде новият Христофор Колумб, нека забрави. Изисквам пълна концентрация и изпълнение на поставените задачи.

– Тъй, вярно, сър! – казаха всички в един глас.

– А сега ви оставям за последното ви хранене.

Не бе минал и час, когато хилядите военни, които щяха да кацнат на новата планета, се бяха наредили на плаца в пълна бойна екипировка. Всеки от тях разполагаше с противорадиационен боен костюм, защитен шлем с маска за дишане, кислород за няколко часа, раница за първа необходимост, автомат, лазерен бластер, нож. Дизайнът на всичко това беше олекотен и далеч от прототипите на космонавтите, стъпили на Луната през двадесети век, които децата на базата виждаха в учебниците по история.

Командир Фрост нямаше да ръководи мисията на терен, но лично инспектираше излитането на апаратите за кацане – стотици малки летателни апарати, които щяха да осъществят историческия десант. В тях, освен войници, щяха да се качат учени, лекари и инженери. Първите няколко вече бяха излетели, когато дойде редът на Албърт да се качи.

– Хей, Ал – каза му Франсис, който щеше да е в друг апарат. – Ами… искаш ли да се разменим?

– Защо? – попита го изнервено рижавият младеж, на когото не му трябваха излишни каскади.

– Ела – придърпа го приятелят му. – Ами… ти ще си до Сантела, а аз искам да прекарам повече време с нея… а и тя също.

– Аха – замисли се Албърт. – Дано само Смит не възрази.

И отстъпи мястото си на Франсис, който чевръсто се шмугна в малкия кораб.

А може би за зла беда, в новия летателен апарат съседният по място на Албърт беше именно Сержант Смит. Кадетът допускаше, че не е лош човек, но след всичките тренировки, речи, натяквания и ежедневен тормоз, бе на тръни около него. Допускаше, че ще ги накара да правят клекове с пълното си снаряжение, докато се приземят.

Сержантът влезе последен – искаше да бъде сигурен, че всеки един от новобранците, за които отговаряше, се е качил и е в състояние да изпълнява дълга си. Той беше наясно, че те щяха да са жертвеният агнец за бъдещето на Компанията, но бе готов на всичко, за да спаси колкото се може повече от своите хора. Огледа всеки около него. В камерата бяха 15 души – сред тях Албърт и Райнхард.

Минута мълчание и...

Кръвта пулсираше бясно и нахлуваше в главата на Албърт, сякаш сърцето му бе преместено в черепа. Всички се тресяха и стискаха здраво. Албърт можеше само да си представи как изглеждат пръстите му – побелели, останали без кръв.

След това писък ехтеше в главата му. Сержантът говореше нещо, но се чуваше само бучене. През визьора на летателния апарат се виждаше чудо. Невероятно събитие в живота на всички. Рееха се в светлосиньо небе, а отдолу това, което виждаха, напомняше картинките от учебника по история. Сънуваше ли? Това ли бе тайната… това ли бе Надеждата… Новата Земя?

И тогава нещо се случи. Един по един, летателните апарати около тях започнаха да се взривяват и да се превръщат в пепел.

– Тревога! Тревога! Аварийно приземяване! – повтаряше автоматичната система.

– Всички – катапулт веднага! – нареди Смит.

Райнхард не чака втора покана.Пред очите на Албърт се взриви апарата на Франсис. Хората около него един след друг се изстрелваха в неизвестното. Стори му се че няколко летателни апарати дори стигнаха повърхността. Всички за секунда две. Тогава видя, че Смит не може да се катапултира… технически проблем или саботаж

- Моля ви, сержант елате сме с мен- бяха останали само двамата

-Не момчето ми!  -рече той и сам натисна бутона на Албърт- нека посрещна без страх съдбата си!

След миг Албърт бе изстрелян в сиянето небе, а от летателния апарат беше останал прах. Младежът се носеше към земята в личната си капсула. Цялото вихрено приключение от емоции и събития го връхлетя и той изпадна в ступор.

Следваща спирка земята.