VIII

Албърт не знаеше колко време е бил в безсъзнание. Когато се събуди, всички системи на капсулата не работеха, дори вратата заяде и не можа да се отвори изцяло. Наложи се да излезе със сила. И сега какво? Имаше кислород за шест часа, но къде ли се намираше той изобщо? Системите и на бойното му снаряжение също не работеха. Не можеше да осъществи контакт нито с „Предопределение“, нито с другите на повърхността. Но по-лошото – всички анализиращи системи в принадлежностите му, които беше обучен да използва, бяха отказали. Всичко, което го обкръжаваше, беше ново и непонятно за него. Израснал в стерилните коридори на станцията на Алфа корп, можеше да разчита единствено на прочетеното в книгите и своето въображение.
„Какво е това…?“ – чудеше се той. „Прилича на джунгла.“
Беше обграден от огромни високи дървета и папратоподобни растения, а тревата стигаше почти до колената му. Капсулата му беше разбила едно дърво, но за негово щастие не избухна пожар. Все още беше ден, макар и червеното слънце в небето да бе започнало да се скрива зад близката планина. Трябваше да намери някакъв подслон. Младежът беше уплашен – никой не го беше подготвил точно за това. Какво ли изобщо се случи? Дали Смит по някакъв начин се беше спасил, ами Франсис? За Бога, той трябваше да е на неговото място. Кой ги атакува? Местно население? Ако беше така – беше ли в безопасност?

Албърт дишаше тежко, крачеше предпазливо и стискаше здраво автомата си, като не спираше да се оглежда. Главата му все още бучеше и не можеше да чуе ясно заобикалящите го звуци. Сърцето му се пръскаше. Ако сега системите работеха, щяха да му кажат, че пулсът му е триста.

Спря се за миг и погледна нагоре към небето, но гъстите клони му пречеха да види добре. Не знаеше още колко кислород му оставаше. Мозъкът му не спираше да препуска.
„Тук е пълно с растения, те създават кислород, хората дишат кислород… Но това не е Земята… може да отделят всичко.“
Само да работеха глупавите машини. Притеснението и тежкото дишане хабяха запасите му. Лутането продължаваше. Тогава я видя. Друга капсула – разбита в дърветата. Побърза да стигне до нея. Беше се разбила в огромна скала. Беше един от тодовците. Албърт се опита отчаяно да използва неговата техника – също не работеше. Взе бутилката на загиналия войник – на него нямаше да му трябва повече.

Адреналинът го обзе напълно и той побягна. Не знаеше колко време му бе отнело да стигне оттам, откъдето се бе приземил, дотук, но сега хукна на бегом. Загърби цялата си подготовка на кораба и се отдаде на животинския си инстинкт за самосъхранение, прикрепил към себе си втора бутилка с кислород и автомат. Високата трева му пречеше, но някаква свръхчовешка сила го караше да продължи.

След няколко километра видя светлина в тунела. Успя да излезе от гората, в която се беше разбила капсулата му. Пред него се разкри огромна зелена равнина, а в далечината се виждаха ясно планини. Наблизо от Албърт горяха десетки пожари, причинени от падналите летателни апарати. Гъсти облаци дим се издигаха в небето, а пламъците се разрастваха. Войникът не видя следа от живи негови другари.

Но тогава за първи път зърна нещо друго. От многото пожари безброй летящи същества се рееха като полудели. Слухът му се възвърна и вече чуваше грозния им, ужасяващ звук.
„Га-га-га“.
Небето всъщност – сега, като се замислеше – потъмняваше заради тях… А те, а те сякаш го бяха усетили… – помисли си Албърт и хукна, бягайки назад към гората. Влезе сред дърветата, а грозният звук го следваше. Стотици същества – някакви местни птици – се врязаха в гората. Уплашен, Албърт бе готов да стреля, но в последния момент реши, че така само ще привлече още внимание, и се хвърли в една дупка, където се прикри. Стискаше здраво автомата с часове. Усещаше как кислородът му намалява и сложи резервната бутилка. Трябваше да действа бързо. Падаше нощта.

***

„Не се предавай, приятелю, бъди смел!“ – чу гласа на Франсис, но това беше само в главата му. Албърт беше задрямал в укритието си. Бе все още нощ. Чуваха се всевъзможни звуци. Късметът сякаш беше с него – скрит в дупка под едно дърво. За щастие, странната му за този свят миризма не бе привлякла местните хищници. А може би пък точно тя го предпазваше. Сенки минаваха в далечината и различни крясъци раздираха нощния мир. Кислородът му привършваше. Трябваше да действа бързо.