IX

                „Събуди се, Хърст!“ — заповяда сержантът. „Събуди се!“

Албърт подскочи в укритието си. Отново беше само сън. Беше сам, изгубен в огромна джунгла, пълна с непознати създания на чужда планета. Гласовете на сержанта и на приятеля му Франсис все още ехтяха в главата му. Но нито те, нито някой друг можеше да му помогне.

Студът бе сковал всичко наоколо, въпреки тропическия вид, който мястото имаше преди залез. Сега мракът все още властваше, а червеното джудже в небето се подаваше едва-едва. Втората му бутилка с кислород беше почти празна, а от „Предопределение“ нямаше и следа.

Албърт не можеше да си изкара от главата случилото се. През целия си живот бе вярвал, че Алфа корп е съвършена машина, а хора като семейство Фрост — герои. А сега — тази операция се провали толкова нелепо. Затова ли сержантът се включи доброволец в мисията? За да ги пази?

Въпросите не спираха, както и усещането за неизвестното. Бавно си пробиваше път през лианите и високата трева, искаше да стигне обратно до откритото поле. Времето изтичаше. Няколкото часа въздух, взети назаем от катастрофиралия Тод, се топяха бързо.

С изгряването на слънцето започваше да се пробужда и животът на Надежда. С всяка изминала секунда шумовете ставаха все повече. Нощта отпускаше ледената си хватка. Младежът губеше търпение, но се осланяше на наученото и на инстинкта си.

Крачка по крачка… докато пред него отново се откри безкрайната равнина.

От вчерашните катастрофирали апарати за кацане бяха останали само отломки, макар че все още миришеше на изгоряло. Албърт не усещаше миризма на разлагащи се тела, но надеждите му да открие оцелели бързо се изпариха.

Когато се приближи до останките, освен купчина метал, на земята лежаха човешки кости и разкъсана екипировка. Това, което вчера бе помислил за птици, отново попадна в полезрението му — „птерозаври“, помисли си рижавият младеж. Беше чел за тях в библиотеката — за живота на Земята преди хората, преди Глобалната катастрофа. И сега бе убеден: пред него стояха летящи динозаври. Приличаха на птици, но нямаха пера, имага огромни дълги  човки от които се подаваха остри зъби, криле и страхови безмилостни очи.

Заети да разкъсват труповете на мъртви войници, птерозаври все още не му обръщаха внимание. Други кръжаха над полето, на фона на червения изгрев.

„Къде съм попаднал? Възможно ли е това да е близнак на Земята, на който метеор никога не е убивал динозаврите? Или тепърва ще ги убие?“, разсъждаваше трескаво Албърт.

„Знаели ли са от Алфа корп, че ни пращат при динозаврите?“, беснееше той,а пред него странните създания разперваха огромните си  криле и се бореха за плячка.

                                                                                                               ***

По същото време, на борда на Предопределение, капитан Стивън Фрост провеждаше видеовръзка с борда на директорите на Алфа корп. Стоеше сам в капитанската каюта. Изправен. В погледа му нямаше нищо — нито страх, нито вина, нито разочарование.

– Капитан Фрост, мисията се превърна в абсолютен провал — започна един от директорите. — Бордът бе подведен от вас и вашия екипаж. Загубихме ценни хора. И защо? Пълна липса на подготовка...

– Господа, — прекъсна го Фрост, — вие настояхте да действаме светкавично.

– С оглед на ресурсите ви и наличната информация — продължи същият мъж, — вие имахте делегирани правомощия от нас, висшия орган на компанията, да търсите суровини. И вие, капитане… лично предложихте този вариант. Да, убедихте ни — и ще го кажа от името на целия борд — но ни спестихте важна информация.

– Не ми е било известно. — прекъсна го отново Фрост.

– Информация, която трябваше да бъде споделена с нашите партньори. Оправете кашата си.

Видеовръзката прекъсна.

_____________________________________________

Благодаря за интереса към моя разказ и моля за обратна връзка.