Миризма на лекарства бъркаща грубо в носа. Бели престилки реещи се припряно и забързано в осветени от луминесцентни лампи коридори.
Плочки!
Навсякъде само плочки! Фаянс, теракот, евтин гранитогрез и плач.
Плач и рев от дробове, вдишващи за първи път живота.
Но първи спомени свързани с родилно отделение имат само филмовите герои.
В съзнанието на Виолета и в мътилката на образуващия се „Аз” на-напред съвсем закономерно първо се бяха появили усещанията. Помнеше едно свое къпане изпълнено със студена самота и безпомощност. Хладката, като на гласът на баща ѝ вода, пенливата интонация на майка си и прегръдката на малката раирана хавлия. Говореха си. Тя не ги разбираше но усещаше, че трябва да е било важно защото тогава я зарязаха самотна и полу-мокра в зимната вечер и скоро отново се озова на мястото с многото плочки. После въпреки ежедневните инжекции, заради получената пневмония, тя много хареса белите престилки. Те винаги се обръщаха към нея с топли и меки гласове, докато тези на родителите й напомняха по-скоро игли.
Каза „мама” за първи път много по-късно от определената за това възраст, не заради някакво изоставяне, просто защото не искаше.
„Не пипай там ! Остави това на мястото му! Ще те фрасна! Какви са тези мармаладени ръце... мърла!.....”
По онова време когато се случеше да имат гости често чуваше баща си:
„Умница ни е тя! Mного e послушна и дисциплинирана”
Просто нямаше как да е иначе!!!
Завидното постоянство с което налагаше режима на дъщеря си достойно за казармен живот направи малката Виолета наистина много разбрана и схватлива. Но за майка ѝ, и за баща и това не бе достатъчно.
Никога нищо бе достатъчно!
Като порасна те я записаха в най-елитното детско заведение в града. Място, което бълваше бъдещи отличници. Място, на което децата не само учеха стихотворения, разиграваха приказки и играеха, а там съвсем целенасочено работеха и за началното им ограмотяване. Учеха английски, рисуваха, и по някаква своя си система ги обучаваха до степен в резултат на, която много от малчуганите бяха в състояние да сричат и да събират и изваждат числа дълго преди да са чули своя първи учебен звънец. За малката Виолета целодневна детска градина „Звънче” бе невероятно приятно, комфортно и уютно място, но там много често се натъкваше на картини и сцени който не проумяваше. Много сутрини някои от нейните връстници лягаха в антрето върху вехтия стар персийски килим и започваха да ритат с крака, да удрят с ръце по пода и да реват: „Мамо, мамооо!” На нея и беше трудно да разбере това. При нея сутрините бяха изпълнени с вълнение и нетърпение от предстоящите игри. Бързо се сприятеляваше и установяваше контакт пък и обожаваше учителките си. Всеки път когато я прегръщаха сърчицето и забиваше лудо, като на малко пиленце.
Когато започна да ходи на училище много се радваше, когато майка й беше тази, която ходеше на родителските срещи. Предпочиташе нейното застинало и замислено лице, тихите едвам пропуснати реплики към баща ѝ, отколкото неговото малко черно тефтерче в което записваше съвсем точно похвалите казани от класната. Помнеше зимни вечери в, които той го отваряше и с някаква неразбираема за нея гордост държеше да прочете на глас записаното; „Изключително дисциплинирана и схватлива! Отличничката на класа!” и много, много други подобни от които се чувстваше по същия начин както през почивен ден в лошо време.
Най – приятни бяха онези дни в които се товареха в колата и посещаваха чичо Михаил - брат на нейния баща. Той никога не се бе женил, нямаше деца и поради някакви негови си подбуди бе предпочел живота на село. Работата му изискваше единствено компютър и интернет. Живееше на около двадесетина километра от града, но категорично избягваше да го посещава. Предпочиташе голямата си градина и всички домашни животни с, които се беше обградил и с които изглежда препочиташе да общува. Той винаги я посрещаше с усмивка и прегръдка придружена с едно топло: „Здравей малка бандитке!” Те ходеха при него почти всяка събота и неделя, но все още не отказваха да я оставят там за ваканциите.
- Той носи добра душа. Дори бих казал прекалено добра! – Беше казал веднъж баща ѝ.
- Ти си го познаваш – отговори майка ѝ. Просто ме разбери правилно! Нямам нищо против брат ти. Притеснявам единствено за влиянието, което има върху нея.
Тогава Виолета беше все още малка за да разбере смисъла на израза „прекалено добър”, и понеже и друг път се бе случвало да става свидетел на подобно обсъждане се зачуди, как така един човек може да е хем добър, хем да ти повлияе зле.
При чичо Михаил, беше повече от приятно. Там често я оставяха да играе на воля часове наред без никакъв надзор или забележки. Тя често отвързваше кучето и тичаше с него или пък ровеше из градината за червеи, които после хвърляше на кокошките. Най - много беше запленена от котките и тяхната неизчерпаема енергия за игри и това, което истински я омагьосваше бе тяхното мъркане докато ги гушкаше.
Една вечер тя чу баща си и чичо си:
- Брат ми, защо не вземете на Вилчето едно коте? – Беше попитал чичото.
- Знам ли ?! То това с домашните любимци е свързано с грижи, свободно време и много отговорности – Отговори баща й.
- Ами тъкмо ще се научи и тя отговорност – усмихнат добави чичото.
И понеже Виолета бе заставяна ежедневно да се стреми към върха наречен: „най-добра и образцова дъщеря” същата вечер семейството увеличи с още един член. Оставиха тя да избере името и съвсем несъзнателно заради чичо си тя нарече котката Миша. Моментът в, който това същество с муцунка наполовина черна - наполовина бяла, със неговите стъклено-зелени очички и тази рошавата опашка стърчаща като антенка за крета с несигурни, бебешки и плахи стъпки в кухнята тя почувства вечерта толкова празнична и тържествена, колкото не е била дори и на най-хубавия ѝ рожден ден. Вечерта майката на Виолета правеше всичко възможно да си даде вид, че нищо особено не се е променило. Два пъти спомена думи, като „грижа” и „отговорност” и се опита да даде някакви първоначални напътствия относно банята, сандъчето с пясък и храненето на животното. Баща ѝ от своя страна често забравяше да прелисти вестника си и тайно я поглеждаше. Беше му трудно да повярва, че толкова лесно се бе съгласил да ѝ вземе домашен любимец и в неговата глава постоянно се редяха картини на скъсани пердета и одрани дамаски. Сигурен беше, че много скоро банята постепенно ще започне да вони от котешки изпражнения, но най-големия му страх бе свързан с влиянието на същия този любимец върху училищния успех на дъщеря му.
С времето, независимо от своите опасения, притеснения и страхове и двамата бяха приятно изненадани, но се постараха да не го показват по никакъв начин. След една родителска среща бащата на девойката отново имаше повод да ползва своето тефтерче предвидено за похвалите на учителите а майката започна да ѝ дава повече джобни пари. Виолета пое изцяло грижата за котето и беше неземно щастлива от това да го обгрижва. Водеше го на ветеринар, купуваше му храна, играеше с него. То дори спеше в нейното легло. Мрачните дни, които я заставяха да си седи у дома вече не я плашеха.
Много често когато хората са щастливи те не осъзнават щастието си, а тогава времето лети най-бързо и неусетно. Така с годините започна процес необратим, като смяна на сезон. Промяна останала незабелязана от никой. В психотичната си реалност нейната привързаност и любов придобиха неочаквани и стряскащи форми. Родителите на девойката бяха прекалено доволни и заети със самодоволството си за да обърнат внимание на това, че много скоро Виолета започна да си избира тетрадки на чийто корици имаше котки. В училище в пристъп на тинейджърско отегчение драскаше по чиновете и със ситни букви грижливо изписваше: „Миша”. Притежаваше внушителна колекция, свалена от интернет с над триста и четиридесет снимки на домашни котки. Пъзели с котки, тениски с котки, както и три диска със различни записи на един и същ мюзикъл: „Котките” от Уебър. Имаше и цели три албума със снимки; грижливо и педантично подредени по хронологичен ред, но и трите с едно и също заглавие; „Миша”. Така бавно и постепенно връзката на вече седемнадесет годишната Виолета с Миша калцира и това регресивно поемане на грижа я свърза с котката, като с пъпна връв.
Естествения ход на нещата и законите на природата прерязаха тази връв в един есенен ден. Обикновено Миша я посрещаше още на вратата и докато Виолета се събуваше котката се качваше на шкафа за обувки, мяукаше нетърпеливо и едвам дочакваше момента в, който да скочи в прегръдките ѝ, където започваше силно да мърка и да търка муцунка в брадичката ѝ.
Във въпросният ден още докато отключваше вратата нещо трепна в нея тревожно. От Миша нямаше и следа.
- Миша? – Попита тя и нещо я опари отвътре. Събувайки се и с препъвания тя влетя в стаята си, където завари котката в леглото си легнала на една страна. По погледа ѝ разбра, че не спи. Беше мъртва. При вида ѝ падна на колене, като покосена до леглото и избухна в сърцераздирателен плач, като същевременно милваше започналото да се вкочанясва тяло. Скоро сълзите спуснаха пелена пред очите ѝ, а кратките хълцания я задавиха.
Колко време може да стои така един човек?! Неподвижен, ридаещ, сам и без утеха. Сам с мъката си, в компанията единствено на един изстиващ труп и с една от най-големите загадки за, които никакви философски мъдрувания не могат да помогнат. Винаги сме неподготвени за смъртта и колкото повече сме обичали, толкова по-тежко е след това.
Повече от всякога в живота си Виолета имаше нужда не от утеха, не от съчувствени думи. Имаше нужда от най-топлото, най-истинското и най-естественото; прегръдката на някой близък. Тя стана рязко и, като насън отиде до хладилника. Отвори го, посегна към бутилката уиски на баща си и я надигна. Действаше абсолютно ирационално и около десет минути сновеше като хваната в капан между стаята, където лежеше любимото същество и хладилника, като ту плачеше ту пиеше. Усещаше топлината на алкохола, но не и облекчение. Затова след малко тя инстинктивно се зае да облекчи болката си, посредством първобитната утеха от ритуалите. Отвори гардероба и след кратко ровичкане извади от него една кутия от обувки. Отвори я и грижливо я застла с една от кърпите с, които Миша бе подсушавана след баня. На моменти отново се разплакваше, но започнала да осъзнава важността на действията си тя бършеше с опакото на ръката сълзите си. В кутията от обувки сложи купичката от, която се бе хранила Миша, една консерва с котешка храна и малка пухкава изкуствена мишка. Сетне отново коленичи до животното, наведе се, целуна го и каза едно тихо и едвам отронено; „сбогом мила моя”. След това стана и извади друга кърпа с, която уви котката и я положи в кутията.
Пръв се прибра баща ѝ, който още докато се събуваше намери сложено на видно място листче. Почерка беше на дъщеря му: „Миша умря. Отивам при чичо и ще си дойда след два – три дни. Извинете ме на училище.“ Той въздъхна, после прочете бележката още веднъж, смачка я ядно с една ръка и я захвърли безцелно. Вечерта проведе със съпругата си разговор на ръба на скандала. Според него смъртта на животното не дава право на Виолета да отсъства от училище. Тя от своя страна му отговори, че всеки човек имал право на скръб. Той каза:” Все пак можеше да се обади, не да оставя бележки”. Тя му каза, че според нея излишно драматизирал и, че брат му Михаил ще и помогне по-бързо да се окопити. Това, което запази за себе си беше назряващата в нея обида, че в Виолета бе потърсила чичо си, а не тях.
И двамата бяха на работа, когато на следващия ден тя се прибра бледа и със зачервени от мъка очи. Зарадва се когато установи, че у дома няма никой и остави нова бележка; „Днес си дойдох. Отивам на училище”. Когато се прибра вечерта с ужас разбра, че нищо не се е променило. Беше дори и по-ужасно, защото подозираше, че баща ѝ като, че ли бе доволен от това, че Миша вече я няма.
През следващите няколко дни нищо в поведението на девойката не издаваше рухването на нейния свят. Не сподели с никой, дори и с най-добрата си приятелка. Смяташе подобна мъка за нещо твърде лично и интимно. Един единствен човек знаеше как се чувства и това беше чичото, който и бе подарил котката, който я утеши и, който в крайна сметка и помогна в погребението ѝ. Самото гробче беше отстрани на къщата му. Бяха го отбелязали с голям бял камък с наредени около него половинки тухли и отстрани погледнато приличаше на градинска украса, която сякаш винаги си е била там. При всяко следващо гостуване у чичото и напук на кривите погледи на баща си тя винаги отделяше няколко минути в, които да застане безмълвна пред него, да сложи цветя или да почисти изникналите тревички.
Изминаха няколко седмици а болката не отмина. Тя продължаваше всяка вечер в леглото си да разглежда албума със снимки на Миша и да го притиска до себе докато заспи изтощена от мъка. Сутрините бяха още по - тежки. Родителите й ставаха рано за работа и тихо за да не я събудят се измъкваха навън. Тя обаче по начало спеше леко и всеки път се събуждаше, като едвам се удържаше докато хлопнат външната врата. Сетне даваше воля на емоциите и плачеше повтаряйки: „Миша...Миша...миличката ми...Миша”. С напредъка на времето вместо печала да се утаи и отстъпи място на примирението и милите спомени тя трябваше да приложи все по-голямо усилие за да спре черния влак летящ към нея. Така неусетно започна да мисли за неща за, които няма право да мисли никой млад човек.
В едно изпълнено с отчаяние утро се реши. Стана рязко и се отправи към балкона на хола със стъклен и мъртъв, като на кукла поглед. Изведнъж се бе почуствала силна, решителна. Дори щастлива. Нямаше място за слабост. Напротив! В този момент тя беше най-силния човек на света. Спокоен, дори радостен от категоричността на своето решение. Излезе на терасата с празно сърце. В него нямаше мъка, нямаше безнадежност. Нямаше притеснение или страх.
Но нямаше и надежда! Едно ледено спокойствие я изпълваше точно преди ръба, към който решително се приближи почувствала сивотата на панела, терасата и света. Повдигна първо единия, сетне и другия си крак и се прехвърли от външната страна на терасата. Парапета бе вече зад гърба и, и тя беше вече там където няма чувства. Няма болка Няма омраза! Няма любов! Тя никога не бе мразила истински, но беше обичала. А това е най-истинското в целия свят! В целия живот! Но за да обичаш трябва сърце, а нейното вече летеше от осмия етаж и очакваше тялото ѝ да го последва. Оставаше само леко да отвори дланите сграбчили студеното желязо. Само още една крачка и всичко щеше да свърши. Застанала от външната страна редом с лекия ветрец развяващ косите й в нея се вливаше сила пулсираща с величието си.
Величието на небитието!
Точно тогава се случиха три неща едновременно. Долу на тротоара, където сърцето нетърпеливо чакаше тялото, имаше коте. Едно малко оранжево - бяло коте, което бе застанало пред прозорците на мазетата и мяукащо жално търсеше майка си. Непонятно защо, в последния момент тя си даде сметка за опасността да се размаже върху него и изпита жал. Из хола се понесохa настоятелно – нахални звуци от телефон и същото време входната врата се отключи. Виолета чу своята собствена майка:
- Вили? Тук ли си?
Тя погледна надолу. Котето беше спряло тревожния си жален зов и сега до него имаше голяма котка около, която то се отъркваше глезено. Вътре телефона продължаваше да звъни, а в коридора една идея по-силно майка ѝ извика.
-Виолета?! Чуваш ли ме бе?!
- Идвам мамо – отговори тя и бързо се прехвърли обратно. Докато прекосяваше стаята майка и заговори бързо.
- Отгоре на рафта точно над телевизора има една черна папка. Донеси ми я. ...И по-бързичко, че таксито ме чака!
Виолета занесе на майка си въпросната тъй-важна за работния й ден папка и улисана в служебните си тревоги жената затвори вратата без да каже на дъщеря си нито дума повече. Телефонът, който сякаш искаше на всяка цена да я върне отново в света продължаваше да звъни и тя машинално вдигна без да поглежда кой беше. Оказа се нейната съученичка Мирена.
- Ало?... Вили, какво правиш бе, душáта? Сцепѝх се от звънене!
- Ми...сега ставам - като за Оскар отговори тя.
- Аре след час на кафе. Разбрала съм се с Таня. В десет пред паметника, става ли? А...и да знаеш, че е възможно да дойдат Филип и Иван.
Отговори с нещо от рода на:”Да, добре!” или „Окей ще дойда”...или нещо такова....Просто не можеше да повярва как звучи гласът ѝ. Беше чужда на самата себе си, сякаш не тя а някой друг вместо нея отговаряше. А само до преди малко нещата щяха така да се подредят, че Мирена отново щеше да и се цупи, че ни и е вдигнала, а на майка ѝ щеше да и се наложи сама да си вземе шибаната папка.
Все пак обаче тя си ги обичаше, защото всеки път като се видеха се прегръщаха и се питаха; „Как си?”, като при това дори се интересуваха от отговора. Споменът за това как звучи този въпрос от устата на своите приятелки изтласка черния демон на суицидните ѝ мисли някъде дълбоко по повърхността на ума ѝ, и само след половин час от сивото настроение нямаше и помен. Дори изведнъж изпита нетърпение и развълнувана се захвана да изглади две от любимите си ризи след, което започна трескаво и суетно да снове по маршрута огледало-гардероб.
Изведнъж обаче си припомни;...„А...и да знаеш, че е възможно да дойдат Филип и Иван”...
Нямаше нищо против красавеца Филип и тихия Иван. Смущаваха я единствено поведението на Таня и Мирена. В присъствието на момчета едната от бърборка се превръщаше в адвокатка, която внимателно притегляше всяка своя дума и ходатайстваше за Виолета пред Иван. Другата пък от своя страна в присъствието на Филип моментално мутираше във върхът на фриволното кокетство. Това, че трансформацията се извършваше всеки, път пред очите и направо я докарваше до бяс. Но обещанието си е обещание. Помнеше, че не беше казала точно „обещавам”, но нямаше и нужда, честолюбието ѝ бе такова, че щом е изрекла „ще дойда” то това задължаваше достатъчно.
Денят беше прекалено хубав за да бърза. Затова след, като премина покрай училището и сградата на полицията, тя се отправи към градската градина на родния си град. Тук преди обедите винаги бяха приятни. Хората по това време бяха твърде малко и обикновено бързаха улисани в ежедневните си задачи. Липсваха, безделници, пенсионери или полудели тинейджъри. Дори слънцето й се струваше по-различно от следобедното. Реши да седна на една пейка и да се остави на милувките от топлината му. Птиците в парка се оказаха повече от хората. За малко да закъснее.
Когато стигна установи, че съучениците й бяха вече там. Таня я забеляза и внезапно прекрати бърборенето си, като тръгна към нея с вик който накара няколко минувача да се обърнат. Когато я наближи вече почти тичаше. Последва прегръдка, която беше толкова силна, че Виолета едва не падна.
Велико за нея усещане!
- ВИЛИИИ... !!! – Извика Тяна.
- Здрасти! – Някак си вяло каза Виолета.
Обърнаха се и тръгнаха към другите Таня започна типично в нейния стил да бърбори.
-Фичката беше дошъл преди нас и ни чакаше. Виж го как се е издокарал?! Казах и аз на Мирчето, че е заради нея, ама тя...нали я знаеш?! И не се чуди, че Ванката го няма. Бил казал , на Фичо, че имал работа. Каква ти работа бе Вили?! Притеснил се е, като е разбрал, че и ти ще дойдеш.
Виолета я гледаше с отворена уста без да знае какво да каже. Последното нещо за което бе мислила точно днес беше Иван. Както и много други хора по света тя също имаше уникалната дарба да забравя за тези неща, които събрани на куп биха ни затормозили. Но пък приятелки, като Таня съществуват точно за това, за да могат докато изстрелват по две думи в секунда без да искат да ни ги припомнят.
Стигнали до другите Филип я погледан и закачливо каза:
- Ей здрасти уе, Виоуетке! Идваш от парка а? Да не би да се състезаваше с цветята по красота и да мереше с тревите очната си зеленина?!
Тя се усмихна и му отговори, като се опита да го докачи.
- Нали знаеш, че някой ден ще се порежеш от собственото си остроумие.
Изглежда успя защото той внезапно млъкна. Мекия тембър на Мирена обаче отклони вниманието и на двамата.
- Решихме с Танчето да се качим да пробваме новото кръчме - кафе, или каквото е там, дето го направиха на речната гара. Какво ще кажете?
На кафета на които освен приятелките й присъстваха и друга хора Виолета много бързо се отегчаваше и често оставяше приятелките си да си приказват на воля. Намесваше се рядко, и то само за да насочи разговора към това, от което те се вълнуваха и деликатно избягваше въпроси свързани със самата нея. Понякога се чудеше на издръжливите усти на Мирена и Таня, а понякога имаше чувството, че всяка нейна реплика би била излишна и не на място. Дори имаше случаи когато отегчението придобиваше размерите на желание.
Желанието да стане, да им пожелае приятен ден и просто да си отиде.
Скуката даде сила на емоциите изпитани сутринта и те бавно се размърдаха. Отново бяха готови за действие и тъкмо започваха своята поредна кампания срещу сърцето ѝ, когато телефонът ѝ започна да вибрира. Полученото съобщение успя да я изтръгне от унеса и я обърка. Никой от другите не забеляза сконфузния израз на лицето на Виолета. Тя вдигна телефона пред лицето си. Беше получила съобщение от Иван, което съдържаше една съвсем любезна покана за кафе. Прочете невярващо текста два пъти и сякаш видя живите му честни очи. Бавно прокара ръка през косите си и се впери в апарата така, сякаш очакваше да открие обърканите си чувства съвсем ясно изписани на дисплея. Сетне обърна поглед към реката и дълго остана загледана във вълните, които един преминаващ кораб оставяше след себе си. Говорът на съучениците й се превърна във фонов шум. Отпусната в удобния стол имаше усещането, че чува тупкането на сърцето си и, че целият й торс се поклаща при всяко негово изпомпване.
За Виолета това нямаше да е първа среща с момче. Беше ходила на кина и кафета няколко пъти до сега. Проблемът беше не в срещата, като такава, а в човека с който щеше да излезе. Той беше нов ученик в техния клас. Малко знаеше за него но добре помнеше деня в, който се бе появил и класната го представи пред класа. Тогава Таня изръси едно: „Уууааууу! Виж го само !!!” а Мирена беше застинала безмълвна с отворена уста и това говореше много повече за ефекта, които той бе предизвикал у всички момичета в класа от колкото каквито и да възклицания. От този ден Иван седеше точно на чина зад нея. Отначало и беше любопитно. Искаше да го огледа, да го прецени но вратът и, като че ли се схващаше в стоманена хватка всеки път, когато речеше да се обърне.
Иван в крайна сметка се оказа не само хубав но и притежаваше някакво много особено чувство за хумор, което в комбинация с лекотата и откритостта с , която общуваше предразполагаше и успокояваше околните. Такива хора бързо се сприятеляват и съвсем естествено класът много бързо го прие така сякаш беше с тях от първи клас а не от няколко дни. Противно на очакванията на Виолета фронталната атака на Таня срещу момчето не успя. Мирена бе приложила противоположния подход на леките намеци, но след като и те нямаха успех тя започна да му праща бележки. В крайна сметка тя също премина във директно нападение. Не беше успяла. Никоя от училището не успя. Иван пазеше личната си територия ревностно и начина по, който отклоняваше женското внимание от себе си озадачаваше Виолета и объркваше всички останали нейни съученички. В крайна сметка покрай близостта си с Филип той започна да излиза с тях и така постепенно се оказаха в обща компания.
Когато наближи дългоочакван час, предварително запълнен с нашите планове, времето винаги забавя своя ход. Така то дава време на душата да се подготви. Чувствителните обаче са тези, които никога за нищо не са подготвени. Те са твърде заети да чувстват, и чувстват до такава степен, че нямат нито време за самоанализ, нито време в което да си подготвят заучени фрази за една предстояща среща. Затова и всичко ги удивлява.
И кой знае...може би заради това са и по-щастливи!
На следващия ден се срещнаха на учречното място. Решиха да не сядат никъде, а да си вземат по едно кафе от близкия автомат и просто да се разходят из парка. Докато крачеха Виолета прекалено много чувстваше за да каже каквото и да е. Иван от своя страна говореше за предстоящата класна работа по български език, за Филип, Таня и за последния гледан от него филм. Говореше за всичко, но не казваше нищо. Говореше така, както говори човек, когато е притиснат от тежката неловкост на тишината в паузите между изреченията.
Неусетно стигнаха до една от последните алеи на парка и тя беше готова да му предложи да се върнат обратно, когато той попита:
- Искаш ли да поседнем малко ?
- Да - отговори Виолета.
Двамата седнаха на една от близките пейки и последва мълчание, което с неловкостта си насити въздуха. След малко той се обърна към нея, като заговори тихо и с големи паузи.
- Виолета... знаеш ли...от известно време насам много често мисля за теб. ....Вечер...сутрин...когато сме на училище и когато...аз всъщност заради това не дойдох днес със вас ... защото исках да...да ти кажа...да ти кажа, че...
Той се запъна а тя се изчерви.
- Виж...- продължи след малко. - Ще бъда честен с теб!....Искам нещо да те питам…. Мога ли...Вили... да те гушна?
Тя зяпна изненадано. Очакваше опит за целувка а не молба за прегръдка. Нещо обаче в него много напомняше за чичо ѝ, и тя притисна Иван силно до себе си, като прегърна по начин по, който преди това бе прегръщала единствено котката си.
© Ярослав Митков Todos los derechos reservados