Наричаха го Коткоубиеца.

Никой не знаеше как всъщност се казва и никой не се сещаше да го попита. Рядко изобщо беше изричал собственото си име, защото никой никога не искаше да го узнае.

Хората по-скоро страняха от него, защото той странеше от тях. Той не харесваше вида си и ако можеше, би се отрекъл от него. Децата си измисляха страшни истории за мъжа, който всяка нощ пие котешка кръв, за да не остарява. Понякога се престрашаваха да доближат къщата му, надзъртаха през прозорците и търсеха с поглед котешки трупове, а той кротко дръпваше пердетата и въздишаше. Какви неприятности може да ти донесе един прякор!

Всъщност Коткоубиецът не беше убил нито една котка през живота си. Той ги харесваше, а те го обожаваха. Всички животни са по-чисти от хората. Когато има потенциал за безкрайно развитие на интелекта, хората развиват безкрайната си глупост.

Коткоубиецът наближаваше 65 години, косата му бе почти изцяло бяла, но все тъй гъста.

Очите му бяха големи и сини, пронизващо ярко сини. Хората и от това се плашеха.

Беше висок, едър и накуцваше с десния крак. Носеше бастун, който сам си бе издялал от пръчка.

Коткоубиецът беше пълната противоположност на селото, в което живееше; с неговото пристигане, баланса, създаден от присъствието на две крайности, беше постигнат.

Беше завършил висшето си образование във Виена, идваше от фамилия на аристократи и естети, богати хора на изкуството и науките.

От малък беше мълчалив и наблюдателен, той анализираше и не говореше.

Умът му бе безкрайна вселена от познание, предположения и вероятности.

Във Виена срещна най-интересните хора, такива, които наистина го озадачиха, но след като разбра, че всъщност не са нищо особено и че образите им са създадени на базата на фалш и преструвки, той съвсем се затвори в себе си. Вече дори не му беше интересно да наблюдава. Изкара следващите няколко години, пътувайки по културните столици в Европа и написа няколко изключително ценни научни книги, свързани с физични вероятности, които му донесоха много пари. Разбира се, той направи това с цел. Той имаше план.

След като получи и последната сума, той извади една стара карта на България. Първото село, което попадна пред очите му, щеше да е неговият дом за остатъка от живота му.

Върна се в България и купи средно голяма, възможно най-отдалечена къща.

Беше на хълм и няколко метра след дървената ù ограда започваше гората.

Ремонтира я оттук-оттам и заживя спокойно. В свят, който не е спирал да те разочарова, цениш спокойствието и усамотението повече от всичко друго.

Така и не разбра защо го наричаха Коткоубиеца. Той не знаеше историята на прякора си и всъщност не беше останал жив човек, който да я знае. А истината е, че хората от село никак не обичат промени и щом нещо ново се случи, те го оплюват и отричат...

Казваше се Христо Марков.

Вече беше стар и очакваше да изживее оставащите му години както през последните три-четири десетилетия - тихо и отдалечено, в село, в което почти няма хора, с които да разговаря.

Но съдбата не винаги ни предоставя това, което очакваме.

В един студен зимен следобед на вратата му се почука, а той се изненада.

Отвори вратата и завари жена, може би четиридесетгодишна, да го гледа с ярко син, усмихнат, но съвсем леко студен, поглед. Беше поставила ръце на рамената на малко момченце, на четири или пет години, което му се усмихваше и го гледаше със същите сини очи.

Не беше трудно да разбере и въпреки това още не можеше да повярва.

Покани ги да влязат.

Мария (така се казваше жената) му разказа историята на майка си.

Тя била студентка във Виена, учела творческо писане и винаги била в обкръжение на интелектуалци, артисти и учени. Запознала се с друг българин, той бил на нейните години. Харесали се. Тя се влюбила в него много, но той винаги бил дистанциран в отношенията си с хората и накрая заминал.

Така и не намерила смелост да му каже, че е бременна.

Коткоубиецът мълчеше. Той винаги мълчеше.

Малкият синеок младеж неочаквано се засили към него и спря на сантиметър от стола му.

Погледна го усмихнат.

- Ти имаш като на мама очите.

Коткоубиецът не беше сигурен как да отговори.

- Приличат си, да.

Момченцето се усмихна по-широко и насочи показалец към себе си.

- Аз съм Иван. А ти как се казваш?