Крабовският хълм

                                              разказ на ужасите


                                                            ***
    Често се питам, какво кара човек да се впуска към опасностите, за да разгадае някои тайни на живота или на заобикалящата го околност, които не биха му донесли кой знае каква перспектива, освен може би вид душевно удовлетворение. Защо любопитството е залегнало в съзнанията ни още в древни времена и ни кара да откриваме нови галактики, да разучаваме живия свят около нас, да създаваме все по-модерни технологии? Дали не е било по-добре да сме игнорирали по някакъв начин разума си и да се придържаме към животинското - да се храним само с това, което майката Земя ни позволява, да живеем там, където майката Земя ни позволява, да се влияем от условията на майката Земя... и да останем невежи докрай - като това би ни предпазило от много истини за нас самите и от злокобните тайни, които крие природата.     
    Може би не.
    Човек, за разлика от другите земни твари,  е създаден да еволюира, да се усъвършенства, да се учи, да расте, да се развива, да разгадава, да променя. Ние не можем да избягаме от нашата същност,  затова трябва да я следваме. Любопитството е вкоренено в нас - то може само да се потиска, но в никакъв случай не изчезва; в противен случай бихме останали без онова, което ни отличава от останалите живи същества на тази планета, а именно - разсъдък.
    Преди няколко години започнах да се скитам из света в търсене на неизвестното. Аз бях от този тип хора, които живеят за дадена кауза и които трудно биха се отклонили от праволинейния си живот, за да се отдадат на така наречените "земни удоволствия". Исках да разкрия всички тайни на земята, исках да разбера дали това, което виждаме е цялата действителност. Навярно затова се лутах самотен по земата, навярно никога нямаше да създам семейство - но имах други стремежи и те бяха най-важното в моя живот.
    Мнозина ме смятаха за ненормален и имаха основание. Няма значение каква беше професията ми, но с гордост мога да заявя, че през свободното време бях Любител-изследовател на местности със свръхестествени явления. С моят личен автомобил посетих доста места по света, за които се смята че са обитавани от неестествени сили - Черната дупка в Калкута, Парижките катакомби, Призрачният град Клоцмер в Австрия, Замъкът на херцогиня Анна... и много други. Там атмосферата наистина е особена потискаща, енергийна или просто странна, те накараха чувството на потенциален страх да се завърне в моето съзнание, припомняйки ми ранните години от детството, когато се плашех до полуда от историите за вещици или вампири.
    Моите бдения успяха донякъде да ми покажат, че първичния страх не е изгубен в историята ни и че той все още съществува в нашия организъм и го пази от неочакваните препятствия - въпреки че в сегашния момент, когато зная много от тайните на човешкото земно съществуване разбирам, че онези моменти са само мимолетна част от безграничната еволюция на енергията, наречена душа.
    Тук е момента да предупредя всички: За нищо на света не ходете в хълма над руското градче Крабово, Омска област! Там има старо проклятие, което сее смърт и приклещва човешките души в граничното пространство на небитието - там, където болката е обсебваща, където виковете им во веки ще раздират нощното небе като безброй мощни сирени.
    Съзнавах, че липсата на свръхестествени явления в моят доземен живот нямаше да ми даде сигурност, че чувството на страх не ще бъде изгубено някога. Страхът не бива да се заключва, защото човекът в неговата целокупност - тяло и душа, - ще остане податлив на коварни дяволски сили. Човек винаги трябва да задоволява глада си за знания и да опита да намери решения на висящите въпроси, които го интересуват и които биха го подготвили за неочаквани опасности, а моите бяха: има ли духове, вампири, привидения?; какво се случва след смъртта?;  съществуват ли паралелни светове?... и т.н - и точно затова аз всячески търсех отговорите, бродейки из мистичните местности по нашия прекрасен свят.

                                                             ***
    Пристигнах в Крабово през юни, две хиляди и тринадесета година и още същата вечер чух проклетите звуци. Заради относително песимистичната ми нагласа, ги приех като гласове на чакали или вълци, а по-късно като викове на местни хора, които се стараят да изплашат малцината туристи, осмелили се да дойдат; като по този начин затвърдят ужасяващото реноме на мястото. Накрая в местната пивница (единствената тук) няколко човека ми разказаха страховити истории за старо проклятие, изречено от мъже, чиито жени са изгорени там като вещици. Предупредиха ме в никакъв случай да не припарвам горе, защото който стъпел на хълма, проклятието го застигало и убивало.
    Обаче аз реших, че тези приказки са резултат от развинтената фантазия и алкохолното умопомрачение на местните. Когато вечерта, под погледа на ухиления полумесец, над градчето се извисиха умопомрачителните стонове, аз набрах цялата си смелост и тръгнах към хълма, въоръжен само с малко фенерче.
    Пресякох малката река и, минавайки по хлъзгавите речни камъни, изкачих нагорнището и тръгнах по полето, опасващо основата на гористия хълм. Стоновете се чуваха още по-ясно, някой бяха по-дрезгави и груби, други - по-пискливи и проницателни, трети променяха силата и тембъра си. Нямаше как да са гласове на чакали или вълци, нито на каквито и да е диви зверове - нормално живо същество не би издавало подобни звуци, не и с такава комбинация от злоба и безметежно отчаяние.  Страхът беше обсебващ, докато се движех тялото ми внезапно се стегна, стори ми се, че за кратък период от време температурата е спаднала с няколко градуса. Колкото повече доближавах гората, толкова опасенията, че няма да се измъкна невредим, ставаха по-заплашителни. Вървях против волята - сякаш целият мой организъм крещеше "върни се", - само че краката ми продължаваха да ходят към ада, тласкани от незнайна сила.
    Когато навлязох между дърветата, почувствах хладния им повей като порой от ледени импулси. Изпитвах неистово желание да спра и да хукна обратно: гласовете вече бяха умопомрачително силни, природата им беше демонична - извиваха се около мен, въртяха се и сякаш навлизаха навътре в душата ми, обладавайки ме, приканвайки ме да се слея с тяхната същност; в същото време незнайната сила направляваше краката ми и те безусловно й се подчиняваха. Наближавах върха. Виждах отпред празното пространство зад дървесните стволове, там луната сияеше значително по-ярко. Изгасих фенерчето - не желаех светлината му да привлече съществата, издаващи звуците. Още малко и щях да съм горе. Само още няколко крачки.
    Сатанинските писъци се стелеха наблизо, яростта им беше титанична. Усещах страховита енергия в околността, усещах по тялото ми невидими сили - но те бяха сравнително слаби в сравнение с дяволската феерия от звуци - толкова гротесна, унищожителна, богохулна, че ушите ми вибрираха под нечовешки напън. Ходех като в транс, с равномерни крачки. Не мислех за нищо, не чувствах нищо. Исках само да се... добера. Излязох на светлата поляна и пред мен се появи тази пагубна картина - която и до днес не може да ме остави на мира, която и до днес ме преследва като прегладнял хищник, която и до днес стряска цялата ми същност.

                                                            ***
    Има инстинкт, който предпазва човешкия организъм от онзи колосален страх, който неминуемо би го унищожил. Чрез него сетивата се нагаждат за кратко време и автоматично се появява съвкупността от различни видове реакции, за да съумее тялото да се отговори с необходимия рефлекс и да парира ударите на възприетото от мозъка. Може би природата ни е направила такива, може би самите ние, хората, сме толкова сложен механизъм, че ще ни е необходимо незнайно много време, докато научим всичките си тайни.
    Сега, когато съм "някъде" и наблюдавам всичко през по-различен поглед, смея да твърдя, че нищо от моята предишна философия не е от значение за праволинейния напредък на човечеството. Тогава аз се лутах като слепец, защото исках да узная много, ако не всички загадки на нашия земен живот. Въпреки многообразието от ужасяващи истории за духове, описани във вестниците или книгите, въпреки все по-зачестяващите разкази на очевидци за срещи с паранормалното, въпреки предупрежденията на пияните крабовчани в кръчмата, че не бива да навлизам в хълма, защото мога да се разделя с живота си, аз хукнах стремглаво по рискования път към неизвестното, за да се срещна лице в лице с него. Нямах представа, че такава среща може да се окаже пагубна на човека, мислех, че дори и да ги има, свръхестествените явления само плашат с присъствието си или вършат съвсем безобидни неща - местене на малки предмети, отваряне на врати, предизвикване на неведом смут, - без да застрашават здравето и живота му.
    Реалността на онова, което съзрях на хълма, бе толкова страховита, че навярно ще държи силата на инстинктите ми нащрек докато обитавам под една или друга форма земния свят. В предишните места на ужасите, където се скитах, само усещах по-различна енергия, чувствах някакви по-различни импулси - нетипични за нашата ежедневна действителност; в билото на Крабовския хълм обаче видях (не ми се привидя, сигурен съм) истинско свръхестествено явление - заедно ярката атмосфера около него (значително по-силна, от колкото например Къщата на духовете в Амитивил), заедно с безбройните слаби (също неведоми) човешки гласове, които почти се губеха в пиршеството на оглушителните сатанински стонове. Възможно ли е на едно място да е концентрирано толкова огромно количество зло и то да сигнализира за себе си посредством резонанса на страдалческите, ревящи писъци на мъртвите, загубени сякаш в пространството между нашия свят и ада?
    И все пак, с последните остатъци на волята си, ще опитам да опиша последвалия промеждутък от време, в който изпитах целия ужас на земята и който ме докара до сегашното състояние - аз видях как безброй призрачни лица, демонично изкривени, ревяха и стенеха като от нечовешка болка, кръжеха около белите камъни, издигаха се високо и пак се снижаваха; сякаш всички кошмари на света бяха съсредоточени на това място; сякаш духовете ревностно копнеха за своето кърваво отмъщение. Гласовете им се издигаха много над земята и я обгръщаха с незрима пелена от злоба. Душите сияеха бледо, с особена, хипнотична светлина, която хармонично се уравновесяваше със светлината на Луната. Видях някаква странна подредба в белите камъни, покрай които те бавно обикаляха, а голата почва тъмнееше на техния фон, все едно изградена от безбрежно количество сажди.
    И ето, тeзи инстинкти на човешкия организъм се задействаха в момента, когато създанията ме видяха и вкупом тръгнаха към мен - в другия миг се обърнах и хукнах обратно към гората. Блъсках се слепешката в дърветата, падах и ставах - устремен към спасението. Сърцето ми щеше да се пръсне от прекаленото напрежение.
    Реших да събера багажа и да напусна мястото веднага. Видях това, което ми трябваше и нищо вече не ме задържаше тук. Навярно, казвах си тогава аз, в скоро време нямаше да предприемам подобни инициативи.

                                                            ***
    Но от онзи ден нещо стана с мен. Всяка нощ сънувам кошмари, често ми се привиждат призрачни същества, виещи с отчаяни стонове, а понякога съзрявам в лицата на живи хора маски с ужасяващи изражения. Чувствам смъртта все по-близо. Чувствам унищожителното проклятие у себе си. Чувствам, че след онова бродене в дебрите на Крабовския хълм, някаква част от мен се е променила безвъзвратно.
    Няколко дена по-късно, подет от незнайни сили, пак запалих колата и отидох в Крабово. Нощта беше безлунна, а звездите примигваха като множество очи на хищници. Посетих зловещия хълм, рискувайки всичко и надявайки се така да махна обладалата ме магия. Звуците отново огласяха околността, само че сега всички крещяха моето име. Като в някакъв транс пресякох полето, сетне гората, накрая достигнах до билото и смело закрачих по голата земя. Призраците крещяха и обикаляха около камъните. Щом ме видяха, те тръгнаха към мен с хилещи се, изопачени от ужас лица - едва тогава разбрах, че ще се случи най-лошото и че проклятието никога не ще излезе от мен.
    Убиха ме с невиждана жестокост. Изпитах остра болка, когато прозиращите ръце разкъсваха тялото ми - макар че заради обзелото ме проклятие, се намирах в състояние на летаргия и полусъзнание и не чувствах истинската мощ на смъртта. Накрая други души заровиха тялото ми в земята и върху гроба поставиха голям камък.
    Но душата ми остана да се рее в живия свят, раздирана от ярост, желаеща кърваво отмъщение, а гласът ми все още може да бъде чут всред хилядите такива, рецитиращи песните на мрака, под присмехулният съпровод на звездите, обсипали небето над Крабовския хълм.