Престъпникът стоеше пред мен. Отново го хванах на местопрестъплението. Кражба след кражба… Кога ли изобщо щеше да свърши това?

  С нагъл поглед, все едно си нямаше и представа за какво го обвинявам. Толкова пъти го бях прикривал и той знаеше, че ще го направя отново. Все пак ми бе приятел.

 Но можех ли вечно да се преструвам на нищо неподозиращ? Изпитвах угризения, съвестта ми не бе чиста. Все едно не той, а аз бях извършил престъпленията. Всеки един момент очаквах наказанието си.

 А той все така продължаваше да се взира в мен. Гледаше ме право в очите, със зелените си змийски очи. И въпреки това го съжалявах.

 Златни бижута, скъпоценности, портфейли и пликове с пари. Крадеше непрекъснато. Дори не знаех къде се намират и какво прави с тях, но въпреки това се чувствах като съучастник. И да, точно такъв бях. Знаех за всяка една безмилостна кражба. А това е престъпление.

 Но можех ли да го предам? Да, можех. Но съм от хората, които не могат да предадат приятелите си, каквото и да стореха те. А той бе с особено значение за мен.

 Стояхме все така безмълвни. Понечих да кажа нещо, но не посмях. Исках да знам къде са парите и скъпоценностите. Но той нямаше да ми каже, въпреки да знаеше, че няма да го издам.

 Знаех какво щеше да се случи и на двама ни, когато се разбереше кой извършва хитрите системни обири.

— Кажи ми къде ги скри или ще бъда принуден да те предам!

 Не последва отговор, както и очаквах.

 Продължаваше да се взира в мен. Това ме изнервяше.

 Щях да приключа всичко тук и сега и да се отърва от гузната си съвест, ако не бях чул глас:

 — Саше, спри да се занимаваш с котката и ела да търсим къде е изчезнала обецата ми!