21 ene 2010, 11:15

Крадецът без сянка (Джони Тийф четирилогия), книга първа 

  Prosa » Ficción y fantasy
853 0 0
13 мин за четене

Верният път е само един – погрешните са хиляди.

Персийска поговорка

 

Всички ги чака една нощ (смърт?)

Omnes una manet nox

Хораций

 

 

Първа глава

L’empire de la mort

 

 

            - През римско време мъртвите били погребвани в покрайнините на града – обясняваше екскурзоводът. – Това обаче се променило с настъпването на Християнството по тези места. До Х в., вследствие от разширяването на града през вековете, в рамките на града, дори и в центъра му, имало множество енорийски гробища. Населението на града обаче растяло бързо в следващите векове, множество от гробищата вече били препълнени и нямало къде да бъдат погребвани покойниците.

            Под земята беше хладно, влажно и подтискащо. Джони Тийф осъзна, че не харесва това място още щом го видя. А и тези кости... Черепи, подредени в редици по стените, празни очни кухини, взиращи се безмълвно в онези, дръзнали да посетят мълчаливата им империя. Джони потръпна. А и екскурзоводът с неговия монотонен глас, като разказвачът в някой стар филм на ужасите...

            Погледна крадешком към баща си и по-големия си брат. Никой от тях не изглеждаше особено притеснен от клаустрофобичната обстановка. Особено брат му изглеждаше искрено запленен... но пък Тимъти беше запленен по всичко, свързано със смъртта – тя се бе превърнала в едно от хобитата му, наред с колекционирането на картички с прочути кечисти и редовния тормоз над по-малкия си брат.

            Джони потръпна отново, огледа се дали някой не го е забелязал и отново, някак против волята си, се заслуша в гласа на екскурзовода:

            - До ХVІІ в. санитарните условия около гробището Cimetière Des Innocents били непоносими. Тъй като това било едно от най-търсените гробища в Париж, както и голям източник на доходи за общината и църквата, духовенството имало своите основания да продължи погребенията си там, дори когато вече нямало места за труповете. Джони знаеше, че официалното название на подземните тунели бе Катакомбите. Преди да пристигнат пък, брат му го бе осведомил, че парижани имат и друго название на едва ли не безкрайните тунели – L'Empire de la Mort: Империята на смъртта. Според Тимъти това беше страхотно. Джони пък смяташе, че французите имат изкривено чувство за хумор.

            Отново се загледа в безкрайните редици кости, взря се в оголените черепи, застинали навеки в мъртвешки усмивки. За момент изпита чувството, че сякаш единствено той – едно единадесетгодишно момче, осъзнава, че тези кости, тези черепи, които се хилеха зловещо в сумрака, някога са били истински, дишащи хора... не по-различни от онези, които от векове насам са се трупали в Катакомбите, за да се срещнат там единствено с нелицеприятната мисъл за собствената си тленност. Джони въздихна тихо, стараейки се да не бъде чут – ако го чуеше, брат му отново щеше да започне с подигравките. За момент му се стори, че ако притвори очи и се взре в някой череп, може би ще успее да възстанови в съзнанието си чертите на човека, чиято плът някога бе покривала голата кост. И все пак някак си не му се искаше да опитва. По-лесно му бе да си внушава, че всичките тези останки са просто атракция – само това, нищо повече. Ала сърцето му казваше друго.

            - Ексхумацията  и прехвърлянето на всички парижки мъртъвци в Катакомбите започнало през 1777 г. – продължаваше екскурзоводът. Имаше слаб акцент и завалваше някои думи, но това сякаш само сгъстяваше тъмната атмосфера под земята. – Под надзора на главния инспектор на кариерите Шарл-Аксел Гиламот костите били...

            - Знаеш ли – прошепна един глас току до Джони и той едва не подскочи. Обърна се рязко и видя Тимъти, който го гледаше с широка усмивка. Преди Джони да каже каквото и да било, Тимъти продължи, говорейки бавно, сякаш вкусвайки всяка дума: - Знаеш ли, Джони, някои хора, които слизали тук, долу, и видели костите, се изплашвали до смърт. Казвали, че чували разни неща. Като гласове...

            - О, млъкни, Тимъти! – тихо изсъска Джони.

            Брат му се ухили още по-широко – толкова широко, че Джони почти се уплаши главата му да не се цепне на две, и понечи да каже още нещо, но баща му го повика тихо при себе си и Тимъти се отдалечи, оставяйки Джони сам с мислите му.

            Тимъти винаги правеше подобни неща – винаги се опитваше да го изплаши, както бе сторил веднъж, когато посещаваха някакъв мрачен музей в Кайро, пропит с древна прах и миризма на мумии и старост. Ала този път Джони усещаше, че брат му е прав. В място като това, на човек понякога му се струваше, че чува гласове. Гласовете на отдавна мъртвите – те шепнат, приканват, задават вечни въпроси, останали без отговор, питат „защо”... или пък просто разказват приказки на живите. Приказки за тленност, мрак и смърт – неща, за които човек се замисля твърде рядко, но които са неразвивно свързани със самото съществуване. Шест милиона души, погребани тук, долу – за толкова се знаеше. Шест милиона души – всеки със своята история, готов да я разкаше на всеки, който поиска това. Благородници, погребани до селяни, цели семейства, почиващи до костите на техните предци – всички заедно, слети в едно... защото за Жътваря всички те бяха равни.

                За момент Джони се изкуши да хвърли поглед към евтиния си часовник... стига в сумрака да успееше да види какво показва. После изведнъж се отказа. Какво, ако се окажеше, че от стъпването им тук са минали едва двайсетина минути? Нищо. Освен факта, че времетраенето на посещението им беше около час и половина – твърде дълго време, според Джони, което да прекарат тук, в сумрачната Империя на мъртвите.

            Обиколките покриваха до два километра пеша под земята – често се спускаха по стъпала до следващия коридор – някои от посетителите (групичката наброяваше около десетина човека зедно с Джони, брат му и баща му) изглеждаха изморени. Джони също се чувстваше така, ала краката му сами продължаваха да го водят пряко волята му. Стараеше се да се движи близо до средата на групата, където се намираха баща му и Тимъти. Знаеше правилата – деца под 14 годишна възраст нямаха право да влизат в Катакомбите без възрастен, който да ги придружава. Все тая. Него ако питаха, щеше да си остане в хотела тази сутрин. И без това времето навън не бе особено подходящо за излизане – от два дни валеше дъжд, улиците бяха мокри и лъскави като огледална повърхност, а ниско над тях сивото небе се канеше да ги захлупи, заедно с редките минувачи, забързано крачещи по тротоарите, стиснали устни, докато дъждът трополеше монотонно по чадърите им. Изобщо денят не беше от хубавите, а ясната мисъл, че точно тази сутрин ще трябва да посетят Катакомбите (тъй като повечето атракции, които бяха запланували да посетят, бяха затворени за момента по една или друга причина) допълнително беше скапала настроението на Джони, който си мислеше, че сякаш единствено брат му може да направи това с успех.

            Макар да бяха братя, Джони и Тимъти не си приличаха особено. Тимъти беше висок, едър и мускулест (както и с няколко години по-голям), лицето му дори би могло да се нарече красиво, стига да не бе усмивката, която често го прорязваше. На Джони не му приличаше на усмивка.

            Приличаше му на озъбването на побеснял от глад хищник.

            От друга страна, Джони беше дребен, не точно хилав, но нямаше мускулите на брат си. Нито пък притежаваше неговата способност да се превръща в звездата на училището. За разлика от Тимъти, Джони беше от онези момчета, които останалите наричат аудсайдери... но, ако трябваше да бъде честен не му пукаше изобщо какво мислят другите. Нека го наричат „страхливец”, „шубе” и „Момченцето на мама” – все тая му беше. Да правят каквото щат. В крайна сметка, той не живееше за другите. Живееше, заради самия себе си. И освен това...

            Постепенно осъзна, че е изостанал от групата. В първия момент го обзе нещо като вцепенение, съзнанието му като че отказваше да проумее факта. Огледа се, сблъсквайки се с безизразните погледи на стотиците черепи, които сякаш го обграждаха от всички страни. Побиха го тръпки. Внезапно тръсна глава, сякаш за да прогони неканена мисъл, скара се сам на себе си, че може да е такова шубе и тръгна да догони останалите преди да са се отдалечили твърде много.

 

* * *

 

            То може да надуши страха на момчето – мирисът му се е просмукал във всяка капчица пот, стичаща се по тялото му, усеща се като невидима аура около него. Толкова лесно е да го нападне сега, в този момент, когато момчето е само и беззащитно... но Безръкия искаше това момче живо. Това момче не трябва да умре, не това е задачата на Скритото.

            Наблюдавало е момчето още откакто то влезе в Катакомбите. Имаше и други хора с него, то усещаше присъствието им... Гладно беше, ала не посмя да нападне от страх да не провали задачата си. Защото, когато се ядосаше, Безръкият ставаше неописуемо жесток.

            То е търпеливо – може да чака с часове, докато му се отдаде възможност за действие. Помни заповедите на Безръкия – сякаш чува гласа му в съзнанието си... толкова ясно, че сякаш онзи стои до него в този момент. Затова седи в мрака, наблюдава, дебне. Изчаква.

            И ето че сега момчето е останало само. Скритото няма нужда от напътствия – знае много добре какво трябва да направи. Толкова е просто.

            Време е да действа.

 

* * *

 

            Групата се бе отдалечила твърде много от него. Джони чуваше гласовете им в далечината – съдейки по това колко тихи бяха (като далечен ромон на поточе), момчето прецени, че се намират може би през два тунела напред. Забърза се, опитвайки се да ги догони. Сърцето му беше на път да започне да бие бясно – усещаше първите хладни целувки на така познатия му страх.

            Някакъв шум наруши тишината зад гърба му и Джони спря, вцепенен. Сърцето му закънтя в гръдната клетка. Обърна се рязко.

            Тунелът, през който бяха минали на идване, бе празен. Единствено черепите се взираха в него с нямо любопитство.

            „Счуло ти се е – помисли си той. – Просто ти се е счуло.”

            Обърна се и продължи да върви, забързвайки ход, същевременно опитвайки се да нормализира пулса си. Трябваше да настигне групата възможно най-скоро. Трябваше...

            Отново същият звук – някъде зад него. Като от... стъпки. Без да знае какво ще види зад себе си, Джони отново се извърна, ударите на сърцето му бяха толкова силни, че сякаш резонираха из цялото му тяло и го караха да вибрира.

            Ала тунелът беше пуст и празен. Само кости, поставени тук от векове, привикнали със сумрака и вечната тишина.

            Внезапно една мисъл проблесна в съзнанието на Джони – ами да, това е! Тимъти! Видял го е, че изостава, върнал се е и се е скрил, а сега му прави номерца. Това беше, нямаше какво да е друго. Мисълта имаше мигновен ефект – Джони почти веднага се успокои.

            - Няма да се вържа на номерата ти, Тим – каза не особено високо, но достатъчно, та брат му да го чуе, където и да се беше скрил. – Не и този път. Хайде излизай и да догоним групата, че татко ще ни...

            Нов звук прокънтя из коридора. Гърлен, монотонен – като мъркането на гигантски котарак.

            - Тимъти, престани! – опита се да изкрещи Джони, но от гърлото му излезе единствено тих шепот. – Стига...

            Тупване – сякаш нещо голямо е паднало на пода. Звук от стъпки, но не ритмични, а някак... особени, като че нещо се тътрузеше по пода. В съзнанието на момчето изплува образа на нещо безформено, като гигантска пихтиеста маса, цялата в очи и пипала... и усти също – многобройни усти, зейнали като рани по цялото тяло, пълни с остри като бръсначи зъби. Ала чудовищата съществуваха само във филмите и комиксите, които Тимъти жадно поглъщаше.

            Дори не осъзна, че в тунела е легнала плътна тишина. Не се чуваше дори далечния шепот на останалите от групата. Джони беше сам. Съвсем сам, тук. Като се изключеха костите, разбира се.

            Противно на всякаква логика, момчето не побягна, щом чу новите шумове – страхът беше парализирал цялото му тяло, мускулите му сякаш бяха омекнали. Паниката бавно, но сигурно сключваше студените си пръсти около сърцето му, плетеше ледени паяжини около костите му. Вече не беше сигурен, че това е Тимъти. Вече не беше сигурен в нищо. И колкото и странно да бе, тишината усилваше страха му. Струваше му се, че въздухът тук долу е изпълнен със статично електричество.

            „Движи се – помисли си. – Хайде, движи се! Трябва да стигнеш останалите, Джони! Стигни ги и всичко ще бъде наред!”

            Внезапно точно пред него един от черепите падна от върха на редицата, където беше поставен, повличайки след себе си камара от кости, които се сринаха върху пода. Някои от крехките кости се строшиха и разпиляха навсякъде, един от черепите сякаш се взриви при досега му с твърдия под. Трясъкът на внезапно срутилата се редица беше неописуемо силен в празния коридор – и дори още по-силен заради ехото.

            Точно в този момент тялото на Джони сякаш само взе решение, вместо него – обърна се и побягна. Нямаше значение накъде, важното бе да е възможно най-далеч от това място.

© Владимир Ангелов Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??