********************************************************

Междувременно в хотела, пред който Мартин закара Деница, купонът течеше на шест. Повечето участници бяха като отвързани, тъй като много от тях нямаха навършено пълнолетие, бяха от различни краища на България и сега им беше паднало да се веселят – далеч от родители, училище и т.н. Алкохолът, закупен от близките магазинчета, се лееше из пластмасовите чаши и бързо привършваше, музиката гърмеше, никой нямаше намерение да репетира за утрешното предаване, а пък за сън въобще не се говореше.

Деница тъкмо беше влязла и стоеше под арката в началото на хотелското лоби, наблюдавайки гореописаното „явление” с явно безразличие.

- Айде, бе Дени! Само теб те няма! – закачи я една от участничките - младо момиче с чашка в ръка, и продължи – Къде ти е шала?

- Явно съм го забравила в таксито! – сети се тя и се ядоса сама на себе си. – Лошото е, че нямам никакви координати на шофьора, единственото, което запомних за него е, че колегите му го наричат „Миле”.

- О-о-о, мацо! – чу тя познат глас зад гърба си, придружен с шумно мляскане на дъвка, сетне усети две ръце да я сграбчват и като се обърна, видя лицето на Пламен, момчето, с което имаше връзка – К’е ти е шала? – повтори и той одевешния въпрос и понечи да я целуне, но беше в грешка.

- Не ме наричай „мацо”, за „n”-ти път ти казвам! – раздразни се тя и се отдръпна.

- При бакшиш на име Миле! – отговори вместо нея момичето с чашата и се разсмя гръмко, явно съдържанието в пластмасовия съд вече бе свършило своята работа и действаше с пълна сила, а и тя си се славеше с интригантския си нрав.

- А-а-а, с бакшиши ‘начи се занимааш! – смени тона Пламен, а това раздразни Деница още повече. - Къде го намерú па тоя стотинкаджия, ше му кажа аз на него, как не те е подсетúл да си ‘земеш шала, къде е дремáл?!? – повиши той тона още повече.

- Не го наричай така! Ако искаш да знаеш, момчето беше коректно, бяхме се разговорили и съм се разсеяла, случва се на всеки! – изкрещя Деница, раздразнена от високомерието на младежа.

- Кой знае к’во сте си говорúли и сте се задявали с тоя жълтур! – продължи да я напада Пламен – Утре само гле’й да не ми цъфне на некой от концертите и да ти носи цветенца, че ше види звезди посред бел ден тоя Миле или там к’ъв беше!

- Ти чуваш ли се какво говориш? Който пожелае, той ще ми подарява цветя, ясно ли ти е?!? Не си ти човека, който ще решава тия неща! Престани с тия циркове, за какъв си се взел?!? Как смееш да ми говориш така, да ме унижаваш и разстройваш?!?  – каза му тя. От хубавите ù зелени очи бликнаха едри сълзи и тя побягна ридаеща към стаята си, това вече ù беше дошло в повече.

- Ела веднага, ма, чу’аш ли к’во ти ка’ам?!? Не ми се прай на интересна, знаеш ли колко искат да са на твоето местó, а?!? – изкрещя след нея Пламен и млъкна, усети, че е прекалил.

- Айде, Пацо, ела да си се забавляваме, мани я тая ревла! – рече му подпийналото момиче, което наблюдаваше сеира и го задърпа за ръкава, явно беше от гореспоменатата група и може би бе настъпил звездният ù миг.

         Междувременно Деница се беше заключила в стаята си и не спираше да плаче. Арогантното поведение на Пламен напоследък все повече я дразнеше, а и след тази вечер тя окончателно реши, че това не е човека за нея, дори се ядоса, как е могла въобще да го допусне до себе, твърдо бе решила, че на сутринта, като го види (макар че вече не желаеше това), ще сложи край на това мъчение, пък каквото и ще да става. „Нищожество!” – помисли си тя за сетен път, а сънят ù така и не идваше...

На сутринта се успа за снимките на предаването, а по лицето ù ясно личеше, че е плакала дълго. Нямаше много време за грим, трябваше веднага да тръгне към НДК, защото закъсняваше, а продуцентите не харесваха това. Хич не ù беше нито до пеене, нито до каквото и да било.

Влетя зад кулисите на залата и се опита да прикрие факта, че е плакала, но бдителни хора от екипа веднага я забелязаха.

- Какво се е случило с теб? Плакала си! Станало ли е нещо? О-ф-ф-ф, добре, не ми казвай! – взе да кудкудяка гримьорката. – Как ще прикрием сега това, записите започват всеки момент... Я седни тука да видя какво мога да направя!

Деница се подчини и седна на стола. Професионализма веднага си пролича – нагласиха я така, че все едно нищо не се бе случило.

- Хайде, още ли се мотаете?!? По местата, няма цял ден да ви чакам! – чу се ядосания глас на режисьора. – Дени, какво става? Друг път идваш готова, подранила, а сега? А Пламен?!? Той къде се е запилял пак?!? Ще му кажа аз на него кой е „лошото момче на конкурса” и т.н., взе да ми писва неговото „звездеене”!

- Ами ние се скарахме... – обади се Деница плахо.

- Е, хубава работа! – плесна се по челото и продуцентът. – Ама ще дойде ли все пак?

- Не знам, а и не ме интересува! – каза Деница, а в този момент влетя Пламен, който също не изглеждаше особено добре, миришеше на алкохол и явно не беше спал въобще.

- Айде, бе момче, къде се затри, петима Петка не чакат! – развика му се продуцентът. – Какво сте се карали с Деница? – попита той.

- С бакшиши тръгнáла да ми се занимава, заприказвáли се и си е забраúла шала в жълтия му таралясник. На всичкото отгоре ми се и дърви и ми бега из хотела, ама ше ù кажа аз, само да свършат снимките! – каза Пламен и поклати главата си, която явно доста го болеше.

- Тук вече прекали! – ядоса се Деница, скочи от стола на гримьорката и неприсъщо за кроткия ù нрав, обърса на Пламен такъв звучен шамар, какъвто никога не беше получавал в живота си. – Не мога да повярвам, че съм допуснала да се доближиш до мен! Ти си толкова жалък, пълен си с комплекси, не можеш дори да пееш хубаво, за какво си тук?!? – продължи тя, а от хубавия грим нямаше и следа – сълзите, които бликнаха с нова сила бяха размазали всичкия труд на гримьорката.

Пламен мълчеше като препариран и я гледаше невярващо, не бе очаквал подобна дързост от нейна страна.

- Нищожество, не искам да те виждам повече, разбра ли?!? Да не си се доближил до мен! – продължи Деница.

- Няма начин! – каза продуцентът. – Шоуто трябва да продължи и вие да се сдобрите, ясно ли е?

- Нека си продължи шоуто, но без мен! Никой не искам да ми казва с кой да бъда и да ми налага начини на поведение, обличане и каква музика да изпълнявам – каза Деница, продължавайки да плаче. – Няма повече да търпя прищевките на шепа псевдо-музиковеди, решили да изкарат пари на гърба на младите таланти, които междувременно осмиват и унижават! Не искам да участвувам повече в подобно нещо! – отсече тя, взе си чантата и тръгна към изхода.

- Ти полудя ли?!? – разкрещя се продуцентът. – А за неустойките по договора забрави ли? Откъде ще извадиш толкова пари? Нали знаеш, че по твое желание не можеш да се откажеш от предаването, докато ние или публиката не те изгоним! – ехидно завърши той, надявайки се, че това ще я спре и върне.

- Никой няма да ме гони, защото аз сама си тръгвам! Стотинка няма да видите от мен, изедници такива, вървете на майната си, няма да ме унижавате и секунда повече! – вече съвсем изгуби контрол Деница върху нервите си. – Има си съд, той ще реши кой, какво и на кого да плаща! – довърши тя и излезе.

- Ще съжаляваш за дързостта си, момиченце! – подхвърли след нея продуцентът, но получи в замяна силно затръшване на вратата – чашата на търпението на Деница отдавна беше преляла и не ù пукаше от никого и от  нищо, беше ù причерняло пред очите.

Всички бяха като вцепенени от скандала, никой не вярваше, че тихото и кротко момиче, което заставаше срещу себе си в името на предаването, ще плюе на всичко и ще си тръгне по този начин от него. Малко хора знаят, че когато кротък човек избухне, е способен на всичко, за да защити честта си.

Пламен все още стоеше и мълчеше, не знаеше какво да каже.

- Айде да започваме със снимките, а пък с Деница ще се срещнем на друго място! – каза продуцентът, клатейки заканително глава. – С нея или без нея – трябва да върви предаването! - довърши той и всеки от екипа зае работното си място.

Междувременно Деница се бе озовала на улицата, сама, разплакана, объркана и жалка. Трябваше да отиде отново в хотела, за да си събере багажа и да приключи веднъж завинаги с предаването. Влетя в стаята, която обитаваше сама, събра набързо нещата, сдаде ключа на невярващата рецепционистка и излезе отново.

Навън се навърташе един журналист, който трескаво търсеше сензации покрай предаването и понечи да върви след нея и да я разпитва какво се е случило, но не получи отговор и реши да не нахалствува повече – нали щеше всичко да разбере от колегите си от залата и да го „оцвети” допълнително.

Деница не знаеше накъде да върви, но чувстваше, че камък ù е паднал от сърцето. Беше се отървала от надутия пуяк и от експлоататорите, които продуцираха шоуто. В момента не мислеше за неустойките и договора, който беше подписала, вдишваше от хладния въздух и усещаше свободата. Поседна с багажа си на една пейка, след като вече се беше отдалечила достатъчно от хотела и досадния журналист, и реши да се обади на родителите си и да ги уведоми за решението, което бе взела.

- Дени, не си ли на снимки? – бяха първите думи на баща ù, когато видя кой се обажда и по кое време.

- Ами, тате, аз... – запъна се тя за миг - ...се отказах от конкурса.

- Как така? – недоумяваше той.

- Изпокарахме се с Пламен, той се държа ужасно с мен и аз не издържах, та му ударих един шамар, а на продуцента му теглих една, защото иска все неговата да става и като ми казах, че няма да го бъде, взе да ме заплашва с неустойки! – каза тя на баща си.

- Аз отдавна ти виках да го махаш тоя цифльо, ама ти си знаеше твоята... Както и да е! Така си решила, така си направила! Аз в началото ти казах, че ще стоя зад тебе, каквото и да става! Важното е, че опита и видя какво е. А продуцента - не го мисли - ще намерим читав адвокат, ако се стигне до съд, а пък ако трябва да се платят – ще ги платим – пари се изкарват, но никой не може да тормози единствената ми щерка! – отсече бащата. – Събра ли си багажа от хотела?

- Да!

- Тогава хващай първия рейс за Кула, да си дойдеш малко в бащината къщица, да се успокоиш и разсееш! Само по телевизията те виждам в последно време. Вече няма какво да те задържа в тая София и какво да губиш! – каза той развеселен, вече се беше успокоил.

- Ами... Ще трябва да ида до автогарата да видя кога тръгва... – рече Деница, изненадана от неочакваната подкрепа от баща си.

- Ако трябва, хвани някой за Видин, аз ще дойда да те взема от там! Ще чакам да се обадиш да кажеш! – рече бащата. Думите му обикновено не търпяха възражения, в семейството му цареше патриархат.

- Добре, татко, ще се обадя! – каза му Деница и затвори телефона.

„Трябва да стигна до автогарата някак.” – мислеше си тя, заглеждайки се по едно преминаващо заето такси, сетне се сети за забравения в колата на Мартин шал, който беше „причината” за скандала и с Пламен. Реши преди да замине, че е редно да потърси шала, беше и подарък от баща ù, той веднага щеше да я попита за него. Ако успееше да се свърже с Мартин, щеше да си вземе шала и евентуално да я закара на гарата.

Предположи, че може да го открие на стоянката, от която се беше качила, и се запъти натам, оглеждайки се предпазливо за познати физиономии от предаването, не искаше никой да я вижда. Поогледа се, но не го видя. Реши да попита първия срещнат шофьор от въпросната фирма за него. Приближи се до едно Атос-че, доста по-раздрънкано от това на Мартин, и попита възрастния водач, който четеше вестник:

- Извинете, удобно ли е да ви попитам нещо? Става дума за един ваш колега... Пълничко момче, на около тридесетина години, наричат го „Миле”, колата му май беше същата като тази.

- То такива коли из София бол! – отвърна и леко раздразнен шофьорът, – не мога да се сетя за кой ме питате – довърши той и отново забоде очи в четивото си.

- Абе, оня, къ да не го знааш Миле, бе?!? – обади се мургавият водач, подпрян на задния автомобил, дочул разговора, сетне запали цигара. – Мани го тоо вáмпир, не знаа по кой свет оди! – каза той по адрес на колегата си и продължи: – Знам за кой стаа на въпрос, за к’во ти е? Пари ли има ’а ти да’а? Или ти на него? – продължи циганчето, от ухилената му уста липсваха доста зъби, но пък беше с модерна прическа и обеци. „Може да съм черен, ама съм модерен!” беше девизът му.

- Ами... Забравих си нещо в колата му снощи – каза Деница, леко развеселена от непринудения човек. – Аз съм Деница – представи се тя, протягайки нежната си ръка.

- Знам та, я нали гле’ам предаването, къде пеаш, ма не бех баш сигурен, ти ли си, не си ли... Я съм Пешо-Шабана от Монтана, ма живея у Факултето. Пеем и я грамотно, най’ш кат’ се сбереме с Милето и глей к’во стаа – прайме ората да изтръпват, раз’ир’ш ли - те така – за наш кеф... И му викам – „Ей, чаворея, и’ам печени клавиристи у маалата, дай да ловим един и да прайм ората да припадат по кръчмите!” а оня брус се скумросва нещо, и сЕ един такъв умислен, заблеян. Влюбен ли а, загубен ли а...Он си знаа...Чек’и малко са... – рече и той и извади олющения телефон от чантичка, с логото на известен италиански моден корифей, и все да рови в разни менюта – Те т’ва му е номера, пИши са – 08*********. Ше каеш, че Пешо-Шабана ти го е дал, он ше вдене вегна’а! – рече усмихнат човека и прибра телефона, след като Деница го записа в нейния – Айде, како, че ми иде клиент, тоя си ми а абонат.

Междувременно Мартин беше излязъл да изкарва хляба си с малката кола. Както си караше и телефонът му звънна. Непознат за него номер, отби, спря и вдигна.

- Добър ден, Мартин търся! – чу се женски глас от другата страна.

- Да, аз съм, с какво мога да помогна? – притесни се Мартин, не успя да познае кой се обажда.

- Деница се обажда...Взех телефона от твой колега...Ами аз...Снощи пътувах в таксито, заговорихме се и си забравих шала...Подарък ми е от баща ми...Ще е удобно ли днес да се срещнем да си го взема...? – продължи тя.

- Няма никакъв проблем, аз снощи го видях, но вече беше слязла, прибрал съм го на сигурно място и тъкмо се чудех по какъв начин да го обявя за намерен. Само кажи къде и кога и веднага ще го донеса! – каза и Мартин, сияейки от щастие, не можеше да повярва, че бялата лястовичка кацаше за втори път на рамото му, при това в рамките на 24 часа! Нямаше как и да не „позлати” Пешо-Шабана, бил е в точното време на точното място, нямаше кой друг да е дал телефона, само с него беше по-близък от колегите си.  

- Благодаря много за разбирането, ако е удобно в 13:00 на Попа?  – каза тя.

- Там съм! – отговори и Мартин.

- До скоро! – чу се вече успокоения меден глас.

Беше още рано за срещата, нямаше клиенти, Мартин чакаше на стоянката и реши за разнообразие да се поразрови в интернет през телефона си. Отвори един новинарски сайт и първото нещо, което му попадна пред очите беше следното заглавие „Деница напусна шоуто със скандал!” и надолу продължаваше:

 „...младата певица дръзко напусна предаването, явно таксиджията, при който е забравила шала си предната вечер, доста и е завъртял главата, според думите на секссимвола на шоуто Пламен. Привидно кроткото момиче му ударило шамар, сетне се скарало с продуцента и напуснало, затръшвайки вратата след себе си. Какво ли ще се случи от тук нататък в предаването? Тя бе сочена за безспорен победител. Дали Пламен ще се опита да си я върне или някой друг ще заеме нейното място? Гледайте, за да разберете!”.

Мартин остана като гръмнат няколко секунди, нахалните журналисти правеха сензации от горкото момиче и сякаш взимаха страната на продуцентите и онзи надут пуяк. Определено не му стана приятно от прочетеното, добре, че беше спокоен и търпелив. Реши да изчака уречения час, да я види, да поговорят, да и каже какво е видял, да чуе и нейната версия, в която беше сигурен, че се криеше истината...

Нямаше търпение вече и чакаше на уговореното място, не след дълго дойде и тя – все още леко зачервена от плач.

- Здравей! Много благодаря за разбирането, извинявай, че те разкарах чак до тук! – каза му тя.

- Няма проблем! А ти не си ли на записи сега? Толкова ли е важен този шал? - правеше се на ударен Мартин, вече в главата си беше наредил пъзела.

- Дълга и широка! Шоуто ще продължи и без мен, Едва ли би искал да те занимавам с това точно сега, сигурно имаш работа...

- Имам всичкото време на света, нямам шеф на главата – работя когато аз реша! – каза и той и с глава и посочи мястото до шофьора. – Искаш ли да идем да хапнем нещо и да поговорим, гарантирам, че ще ти олекне!

- Ами...Добре! – каза тя и се замисли от кога не е яла, качвайки се в малката кола.

Отдалечиха се от центъра и седнаха в квартално китайско ресторантче. Поръчаха си и разговора започна.

- Кажи сега, какво те накара да избягаш и то точно накрая от шоуто, което може би щеше да спечелиш? – започна Мартин.

Деница му разказа всичко, а Мартин я хвана нежно за ръката. Тя го погледна смутено, очите и заблестяха – не помнеше от кога не и се беше случвало това, тази спонтанна ласка... Още и беше странно, че така бързо се развиха нещата, че плю на всичко и сега разказва живота си на таксиджия, с който се е запознала миналата вечер. Но момчето определено я изслушваше и разбираше, а и разбираше от музика, личеше му. Зад наднорменото му тегло се криеше добрина и топлина, с която беше готов да я дари.

- В такъв случай – няма за какво да съжаляваш! Живота е пред теб, ако искаш да се занимаваш с музика, винаги ще намериш начин как да го направиш и без тези предавания! – рече Мартин философски.

- Аз всъщност трябва да си замина за Кула днес, говорих с баща ми, той настоя да хвана първия автобус за там. – продължи Деница смутено.

- Ще те закарам до гарата, нямаш грижи! – каза Мартин и му стана леко мъчно, че момичето си заминава. Дали щеше да я види пак?

- Много ще съм благодарна! – отвърна му Деница.

Разплатиха се със сервитьорката, станаха, качиха се в малката кола и потеглиха за гарата.

- Кой знае кога ще се видим пак... – пророни натъжения Мартин. – Ти сега като си заминеш, я дойдеш пак, я не...

- Нищо не се знае, имам тук приятелки, може и работа да започна! – каза му тя, усетила тъгата му. Сякаш му даваше капчица надежда.

- Като певица ли? – попита я Мартин.

- Ами, може и като певица, имах предложения от няколко добри клавиристи за работа в заведения, но тогава отказвах заради предаването. – каза тя.

- И аз имам предложение...

- Знам, знам! От Пешо-Шабана, нали? – прекъсна го Деница и се разсмя – Ша прайте ората да изтръпват! – продължи тя, не спирайки да се смее, отдавна не й се беше случвало.

- Ама пък как го докарваш, точно като Пешо! – разсмя се и Мартин. – Ще видим до къде ще стигнем с него.

- Пробвай се, нищо не ти пречи! – окуражи до тя. – Аз всъщност не съм те чувала никога как пееш, ще ми запееш ли нещо?

Мартин леко се смути, но после събра смелост и запя фрагмент от песента на Миле Китич – Gordana, получи се съвсем вярно, с точните извивки и паузи.

- Настръхнах! – каза само Деница, а сърцето на Мартин биеше лудо, беше много щастлив, че не се изложи пред нея. – Определено трябва да пробваш по-сериозно, послушай колегата си! – довърши тя.

- Ще видим! – каза и Мартин, вече бяха стигнали до гарата.

- Колко ти дължа? – попита го Деница.

- Ами...Забравил съм да включа апарата! – каза Мартин. – Нищо, здраве да е! – продължи той.

- Ама не може така, кажи колко парички да ти дам, все пак си на работа!

- Една усмивка е достатъчна! – пошегува се Мартин, не му се искаше тя да си тръгва.

- В такъв случай съм ти много благодарна, ще ти се обадя непременно като дойда пак в София! – каза му тя, а той я гледаше невярващо.

- Ами, добре, ще чакам! – каза й той, пълен с надежда, взеха си „Довиждане!”  и малката кола потегли отново по работа, а Деница се запъти към автобусите. Не чака дълго и потегли за Кула. Седеше до прозореца и гледаше пътя, мислеше си за пълничкото момче, как го е срещнала, как й подаде ръка и я изслуша в този труден за нея момент. После си спомни за отминалото денонощие, замисли се как за толкова малко време всичко се променя...След няколко часа пристигна и нейният баща я посрещна радостен.

***************************************************************

Минаха се дни, седмици, месец...Мартин караше таксито...Често си мислеше за Деница, но нямаше смелостта да й се обади, мислеше, че ще й досади с това. Сърцето на пълничкото момче бе пълно с любов и вече нямаше търпение да я види отново, но никой не знаеше това кога ще се случи.

Междувременно беше събрал пари и си беше купил хубав микрофон на AKG и бяха започнали с колегата си Пешо и един клавирист и саксофонист да пеят по кръщенета, банкети и сватби – веселяха народа и мечтата му да пее се сбъдваше.

На едно от тържествата, в паузата на оркестъра, един костюмиран тип ги повика с Пешо на неговата маса и те отидоха.

- Момчета, много сте добри, имам кръчма в Студентския град, ако сте съгласни ви вземам веднага! – каза на един дъх той, а Мартин и Пешо не знаеха какво да кажат – това бяха чакали отдавна, защото нямаха в музиката постоянен ангажимент, а само ги викаха от време на време.

- Там сме, брат! – окопити се първи Пешо – Само ка’й кой ден и къде, и идваме ведна’а, нема таа, нема онаа - вадим инструментите и почваме.

След като се доразбраха с баровеца за ангажиментите и тяхната цена, Мартин и Пешо си тръгнаха предоволни.

- Стегай се, ей! – рече му Пешо, докато събираха инструментите – Напра’о ше ги избиеме от музика!

*******************************************************

Не след дълго започнаха да свирят във въпросното заведение всеки Петък и Събота вечерта. Клиентите и персонала свикнаха с тях, момчетата се усъвършенстваха и допълваха взаимно. Освен това и допълнителните ангажименти се увеличиха, тъй като доволните клиенти ги викаха на частни мероприятия. От време на време имаше досадни пияници, които тормозеха оркестъра, но това беше част от занаята.

Една съботна вечер, докато пееше една македонска китка, Мартин забеляза на входа на заведението познат силует, придружаван от още два женски такива, които салонната управителка тъкмо се канеше да отпрати, поради липсата на свободни места. „Деница!” – „загря” веднага той, сетне пообърка текста и набързо смотолеви:

- Благодаря, момчета! Кратка пауза на оркестъра! – и без това още не бяха почивали тази вечер. Само след секунди зазвуча записана музика от уредбата.

- Дени-и-и-и! – затича се той към нея, а част от посетителите на ресторанта отправиха любопитни погледи – Много се радвам да те видя! – продължи той и я прегърна, напук на срама си.

Прегърна го и тя, целуна го дори по бузата. Мартин направо сияеше и не вярваше. Покани я, заедно с девойките, на музикантската маса, тъй като и без това нямаше свободни места. Поразговориха се, а колегите му, типично по музикантски, започнаха да се задяват с другите две девойки.

- Виждам, започнала е да се сбъдва мечтата ти! – усмихна му се Деница, отпивайки от току що донесеното й питие.

- Да, слава Богу! – отвърна Мартин – Дано някой ден да стигна и аз до голямата сцена!

- Не ти трябва! Така си ти е добре, виж каква непринудена обстановка... – рече тя, изглеждаше вече много по-уверена, спокойна, премислила си беше явно всичките преживелици и си живееше живота.

- Ти да не би да се върна да пееш някъде? – попита я Мартин.

- На гости съм на едни приятелки. – каза тя и посочи с глава момичетата, с които беше дошла – днес следобед дойдох, щях да ти се обадя, наистина, но набързо излязохме на кръчма и така... – допълни тя и отново се появи онази позната руменина по бузите й – Ако ви трябва певица, мога да си помисля да остана в София, и без това все още нямам работа! – изстреля тя накрая и се засмя загадъчно.

Мартин сияеше. За трети път случайността го срещна с нея, явно не беше просто случайност. Тя принципно имаше богат избор от клавиристи и оркестри, но за да го пита по този начин... Не биваше трети път да я изпуска!

- От мен ако зависи – вземаме те веднага! – рече и той и погледна умолително и с надежда към колегите си, на които беше споделял за чувствата си към нея.

- Нема ядове! – рече Пешо, той я помнеше от стоянката, а и беше я гледал по телевизията - Почваш веднага, само ше прикааме с шефа на кръчмата, ма не вервам нещо да има напреко!

Мартин му благодареше от все сърце. Дължеше му „голем черпелък”, както Пешо обичаше да казва.

Деница много се зарадва, а Мартин направи знак на сервитьорката да спре музиката, сетне каза на колегите си:

- Айде, момчета, да подкрепим новата си колежка както си му е редът!

Музикантите заеха местата си, уточниха с Деница тоналността на песента и засвириха. В момента, в който тя запя, всички погледи се отправиха към нея, повечето хора веднага я познаха, съответно и шефа на кръчмата беше с двете ръце „ЗА!” тя да се присъедини към оркестъра, и без това на моменти се усещаше липсата на жена в него.

Деница изпя първата си песен, сетне започна да „навързва” и останалите, като назоваваше тоналността на всяка следваща. С лекота умееше да ги подбира и почти цялата кръчма затанцува. Времето неусетно се мина, редуваха се с Пешо и Мартин и вечерта отиде към своя край. След като се разотидоха клиентите, доволният шеф дойде до масата, благодари им и им остави прилична сума пари за поощрение. Така Мартин и Деница заработиха заедно.

На тръгване той предложи на девойките да ги закара до квартирата и те не отказаха. Стигнаха до блока, а Деница им каза:

- Качвайте се, аз сега ще дойда!

Като чу тези думи, Мартин настръхна, вълни от предчувствия и напрежение се запрескачаха в него, какво ли щяха да си кажат...

Момичетата я послушаха, и кикотейки се изчезнаха във входа.

- Марти, ти си добро момче! – рече му тя, никога не се беше обръщала така към него – Много ми помогна в онзи труден момент и винаги ще помня този жест!

Мартин се успокои и засия отново, каза си „Марто, сега е моментът!”, нежно я хвана за ръката, погледна я право в очите и започна изповедта си, която само мислено й беше споделял:

- Харесвам те още от преди да те видя на живо! Гледах предаванията, снимките и клиповете ти, въздишах...Мислех си, че никога няма да те видя лице в лице, а сега стоиш тук, до мен, в моята кола...Усещам твоето присъствие, чувам гласа ти, гледам зелените ти очи...Всичко е като в сън! - той беше на седмото небе от щастие, цялата му душа в този момент благодареше на Бог, а сърцето му беше готово да й се отдаде. Личеше му от километри, че е хлътнал.

- Ти ми показа какво е топлина...Нещо, от която отдавна се нуждаех! Разбрах, че не е толкова важен външния вид на един човек. Бях подмамена от лъскавото и шареното, от голямата сцена, от обещанията...Исках да опитам, да видя какво е...Всичко е фалш и лъжа! Стана ми симпатичен още от началото, иначе нямаше да се разприказвам така, аз също съм много срамежлива, зодия Риби съм...

- Мислиш ли, че между нас може да просъществува нещо? – попита я с надежда той, галейки косите й.

- Знае ли човек, времето ще покаже! – отвърна тя и го целуна дълго и страстно.

Край