КРАСИВИЯТ СПОМЕН ОСТАНА ...

Трябваше да замина за Италия във връзка с проучвания за доставка на модерна автоматична мивка за големи автокомпозиции, предназначени за извършване на международни превози.

За първи път щях да пътувам за Италия и то сам, защото моят приятел Асен Дяковски, който беше представител на фирмата „СЕССАТО”, и с когото трябваше да пътуваме заедно, в момента участваше  в голям турнир по фехтовка. Във Виченца дойде по-късно.

Пътувах с влак, а в първокласното спално купе за двама души, спътник ми беше един известен наш професор по венерически болести. Оказа се, че професорът е много общителен и освен това, имаше чудесно чувство за хумор. Никаква скука по време на пътуването. Спомням си как се смя от сърце, когато му разказах как един мъж  обяснил на жена си защо хванал два пъти трипер, с който естествено заразил и нея.

“И какво е било обяснението? Току-виж съм научил нещо ново.”, попита професорът.

“Ами казал, че само се бил ръкувал с някакви жени и виждаш ли, понеже бил податлив на разни зарази, белята станала.”, обясних късо.

“Тези жени сигурно са имали и трета ръка и то разположена на много специално място, а и той, вероятно в бързината, не е разбрал с какво се е ръкувал.”, смеейки се, изкоментира професорът и продължи:

“Ако ви се наложат подобни “ръкувания”, най-добре е да си слагате “ръкавица”. Но ако все пак стане някаква издънка, вече имате визитната ми картичка. Ще ви оправя с пълно предимство”, професионално обясни той и двамата дълго се смяхме.

Професорът беше пътувал няколко пъти по това трасе и вещо ми обясняваше къде какво интересно може да се види.

След време, минавайки покрай сградата, където работеше, реших да му се обадя.

“О, каква приятна изненада. Заповядай.”, зарадва се искрено професорът, покани ме да седна и се обади по телефона:

“Нинче, забъркай веднага две хубави кафета.” и отново се обърна към мен:

“Как си? Да не ти се е скъсала “ръкавицата?”, веднага се пошегува.

“Не, слава Богу, всичко е наред. Просто минах да ти кажа здрасти.”

Започнахме да си спомняме за пътуването.

След малко дойде и “Нинчето” с кафетата. Беше истинска красавица с огнен поглед. Още в нейно присъствие, професорът не пропусна да отбележи:

“Виж, с Нинчето можеш да се ръкуваш и без “ръкавица”.

Веднага влязох в неговия тон и без никакво стеснение отбелязах:

“С удоволствие бих го направил, но няма да е честно да бъркам в паничката на другарчето си.”

И тримата се разсмяхме, след което професорът изкоментира:

“Виждаш ли, Нинче, какви приятели имам. Какво ще кажеш?”

Без да се изчерви, тя отговори:

“Ще кажа каквото трябва, но откровено казано, като го гледам, то няма да има много общо с това, което си мисля в момента.”

“Виждаш ли, приятелю, каква стана тя? Храни куче да те лае. Остава ми да разчитам само на това,  което току-що обеща.” Отново бурен смях.

Наближаваше обяд, когато влакът пристигна във Виченца. Сбогувахме се с професора, който продължи за Милано за някакъв симпозиум, а аз слязох на перона, където ме чакаше човек от фирмата. Заведе ме в малък, но много изискан стар хотел, след това на обяд и едва тогава отидохме във фирмата.

Главният инженер ме разведе из фабриката, и складовете за готова продукция, след което отидохме в неговия кабинет. Френският му беше напълно достатъчен, за да можем да се разбираме без проблеми.                                                                                                                               

Дойде и директорът, който беше и основен собственик на фирмата. Той също потвърди, че независимо от факта, че до момента не са произвеждали подобни инсталации, проявяват определен интерес и ще направят всичко възможно да ни предложат нещо качествено, което не само ще ни хареса, но и дълго време ще ни върши работа.

Сутринта отново при Джовани. Започнахме чисто технически разговори. Обясних му подробно какво точно ни интересува и какви са нашите основни изисквания. На обяд хапнахме набързо в едно  ресторантче наблизо и пак разговори, които вече се отнасяха до конкретни технически възли и параметри.

Следващият ден беше събота. След закуска дойде заместникът на Джовани и с неговия спортен “ФИАТ “ отидохме до Верона, след това и до Бреша. Нарочно не пътувахме по аутобана, за да мога да разглеждам по-спокойно околността и селищата, през които минаваме. Но той караше като рали състезател, така че разглеждането не можеше да бъде толкова подробно. Беше голям веселяк и говореше непрекъснато,  което всъщност е нормално за италианците и испанците.

Във Верона направихме доста подробна обиколка. Показа ми поддържаната в добро състояние къща и балкона, където Жулиета е чакала своя любим Ромео. Площадчето пред къщата беше пълно с туристи. На няколко минути пеша се намира и къщата на Ромео, но тя беше доста запусната, даже се съмнявам, че в момента е била обитавана. Посетихме и  амфитеатъра “Арена”, един от най-големите (22.000 места), площади, паметници, мостове.

След това продължихме за Бреша, но този път първата работа на моя гид беше да ме отведе в един много стар, но явно известен с вкусотиите си ресторант и да поръча изобилно ядене, разбира се, за сметка на фирмата. Вече бяхме изгладнели и бързо излапахме всичко без остатък. Пи наравно с мен, без да се съобразява, че ще шофира. Направихме едно турне из града и обратно във Виченца.

Самата Виченца е много стар и интересен град. Истинско удоволствие е да се разхожда човек из него, особено в централната му част, обградена с крепостна стена.

В неделя сутринта, както се бяхме уговорили, дойде Джовани и ме заведе на неговата вила в една прекрасна местност.

Жена му, много интелигентна и лъчезарна жена, ни посрещна още на улицата. Джовани вкара колата през вече отворената врата, водеща към гаражите и когато слязохме представи жена си:

“Това е моето най-голямо съкровище.”, и нежно я целуна.

Веднага пролича голямата обич, която и двамата изпитваха един към друг. След това весело се обърна към жена си:

“А това е инженерът, който явно ще ми вгорчи живота с неговите безкрайни изисквания.”

След като се запознахме по този малко странен начин, с напълно оправдана гордост те ме разведоха из имението си. Самата вила не беше много голяма, но изключително красива и функционална, с хубави тераси, предлагащи прекрасен изглед. Парцелът беше към осем декара, от които пет декара идеално гледано лозе. Останалата площ беше заета от отлично поддържана  градина, декоративни и плодни дръвчета,  тенискорт, гаражи.

Когато приключихме с разглеждането, отидохме на една от терасите, на която имаше маса, претрупана с вкусотии, кафе, алкохолни и безалкохолни напитки. Едва тогава разбрах защо бях изрично предупреден от Джовани да пропусна закуската в хотела.

Жена му говореше перфектен френски и не пропущаше да ме разпитва за моята, според нея, далечна страна. Разбрах, че е завършила архитектура в Сорбоната и че къщата, която толкова ми хареса, е построена по неин проект. Казваше се Виктория, но Джовани естествено, й викаше Вики.

Останах при тях целия ден. Обядът и вечерята, приготвени от Вики, надминаха очакванията ми. Предложиха ми да преспя в къщата, но аз отказах, защото очаквах да пристигне Дяковски. Разбира се, не пропуснах да отбележа, че ако поканата продължи да е валидна, при следващото ми идване в Италия с удоволствие ще се възползвам от нея.

Късно вечерта, Джовани ме върна в хотела, където, за моя най-приятна изненада Асен вече ме очакваше. Беше пристигнал с колата си. Предложи тримата да се „прошетаме” из града, но Джовани се извини, че не може да ни придружи и си замина.  Веднага след тръгването  му, Асен ме измъкна от хотела, качихме се в колата му и потеглихме, преди да го попитам къде отиваме. Познаваше Виченца като петте си пръста и ми показа всички интересни неща, които този красив и с древна история град предлага за истинските любители на нощния живот какво ли не, а моят приятел беше един от тях. Прибрахме се едва ли не на зазоряване.

През следващите два дни уточнихме останалите технически въпроси с Джовани и аз заминах за Торино при фирмата “Емануел”. Останах два дни, след което се прибрах директно в София.

В Торино имах едно интересно преживяване, което всъщност не е много в мой интерес да бъде разказвано, но щом  ще се говори истината, то поне да е цялата истина.

След разговорите във фирмата, както си му е реда, директорът ни покани задно с главния конструктор на фирмата на обяд в един много изискан ресторант, където явно моите домакини бяха добре известни. Веднага ни настаниха в тихо,  шикарно обзаведено сепаре и ни дадоха по едно, дебело като книга, меню на италиански, френски и английски, което ако трябва да изчетеш докрай, или ще припаднеш от глад или ресторантът ще затвори. Реших да проверя дали има неща приготвяни на скара и отворих менюто.

“Какво предпочитате за предястие и основно ядене?”, попита ме директорът, без разбира се да подозира, че ме е спасил от труден избор.

“Аз не съм капризен в яденето, но понеже съм в Италия, по-добре да бъде нещо от вашата кухня. Предоставям избора на Вашия вкус.”, отговорих едва ли не изискано, но за сметка на това пък доста лекомислено.

“И няма да съжалявате. Шефът е известен кулинар.”, каза главният конструктор.

“Приемам задачата. Само че трябва малко да почакаме. Докато приготвят това, което ще поръчам, ще се задоволим с аперитива и някои дребни неща.”, доволно се усмихна директорът и започна да дава най-подробни указания на изпъналия се в почти военна стойка келнер.

Започнахме с бяло вино и някакви чудесни “фрути ди маре.”

“Дотук добре. Това вече ни е известно.”, побързах да се зарадвам.

По едно време ни донесоха по една огромна чиния със спагети и множество сосове. В интерес на истината, аз даже не знаех дали това са спагети или макарони. Никога не бях ял подобно нещо, само бях чел и слушал. Бонвиванът Дяковски ме запозна с маса неща за Италия и техните табиети, но той предпочиташе меса и риби и не си падаше много по тестените неща. Сега като пиша това, ми се мярна подозрението, че именно поради тази причина може би се е развел с италианката. Трябва да го попитам. Но да не се разсейвам със странични мисли. Истината е, че без да очаквам, попаднах в небрано лозе.

“Това са специални спагети, които могат да ви сервират само в този ресторант и то ако сте редовен клиент. Същото се отнася и за сосовете, приготвени по специални рецепти. Добър апетит!”, информира ме директорът и започна да слага сосове върху спагетите си.

“И как се яде това чудо? Първо трябва да видя как го правят те. “, питах се аз и наведен над чинията, започнах да ги наблюдавам с периферното си зрение.

“Почвайте, почвайте. Не бива да чакате да изстинат.”, подканиха и ме двамата, но след това освен спагетите, нищо друго не ги интересуваше повече.

И аз “започнах”. Сложих от сосовете както бях видял, че правят и без да ги разбърквам, реших да започна с консумацията. Забучих си вилицата в купчината и започнах да си вдигам ръката. Аз си вдигам ръката, а спагетите си излизат от чинията, без да се показва някакъв край. Все едно че теглиш конци от навити кълбета. Ръката ми  беше на половин метър над чинията, но никакъв ефект. Вече бях сигурен, че и да се изправя с вдигната с вилицата ръка, пак няма да се види край, който да мога да захапя. Да имаше поне една ножица та да щракна висящите спагети, но нямаше. Само вилици, ножове и една голяма супена лъжица, която сигурно по невнимание бяха сложили до моята чиния.

Добре че моите сътрапезници, задълбочили се единствено в унищожаването на спагетите, не забелязваха моите неудачни опити. Върнах бързо вилицата с повлеклите се след нея безкрайни спагети в чинията и я извадих. Пак погледнах какво правят другите двама.

“Аха, значи трябва не да се теглят нагоре, а да се навиват на вилицата. “Фасулска работа”, помислих си с облекчение и се зачудих на моята недосетливост и лоша наблюдателност.

Отново забучих вилицата до дъното на чинията и почнах смело да я въртя по посока на часовниковата стрелка. Този път даже и тази подробност не ми се бе изплъзнала от погледа. Навиването започна много добре, така поне го прецених в началото. Скоро обаче констатирах, че топката от навъртени на вилицата спагети расте непрекъснато. Стана толкова голяма, че даже и прирастът й да бе спрял, пак щеше да бъде невъзможно да я побера в устата си. Инженерната ми мисъл ми подсказа, че ако продължавам да въртя вилицата в същата посока, всички спагети ще се намотаят и ще се получи топка с размер на голям пъпеш, която само един хипопотам би могъл да глътне.

Все пак друго си е човек да е инженер. Веднага намерих най-правилното решение, а то беше въртене на вилицата в посока обратна на часовниковата стрелка. След като се размотаха спагетите, вилицата отново беше освободена. Новото разузнаване, съсредоточено към чиниите на другите, осигури нова и то много полезна информация. Тези юнаци въртяха вилиците си не в чиниите, а в лъжиците, за които толкова се чудех за какъв дявол са ни донесли.

Най- после успях да отделя от чинията една топка, която едва натъпках в устата си. Бузите ми се издуха като че ли надувам флигорна. Втората топка вече беше по-малка.

Когато произведох третата и то вече съвсем нормална топка, в чиниите на другите двама нямаше никой. Чак тогава те забелязаха колко изискано се храня, дори допущам, че може и да са се засрамили от лакомото си ядене.

Както и да е, преборих се успешно с това неочаквано препятствие.

Всъщност при всяко нещо има първи път. Дали сполучлив или не, приятен или не, срамен или..., но винаги има първи път. Някои си признават, други не. 

След това донесоха някакви наистина фантастично приготвени меса със салати, подправки и чудесно червено вино. Тук вече нямаше никакви засечки, само дето отново се класирах на трето място. Дори и при десерта директорът си запази жълтата фанелка.

Накрая еспресо с френски коняк. Все пак успяхме да вместим обяда в рамките на три часа.

След около месец получихме оферти и от двете фирми. Тази на “СЕССАТО”, освен че предлагаше по-интересна конструкция, имаше по-ниска цена, а и срокът за доставка беше значително по-къс. Но в  идейните проекти и на двете фирми имаше редица неща, които не отговаряха напълно на нашите изисквания. Във връзка с отстраняването на тези слабости  се наложи отново да замина за Виченца.

Още в деня на пристигането ми, двамата с Джовани започнахме изготвянето на подробна и вече окончателна концепция за конструкцията на мивката, а когато това беше приключено, преминахме към изготвянето на самия работен проект. 

Поради различни текущи въпроси, много често се налагаше Джовани да излиза, да говори по телефона и т.н., което прекъсваше работата ни, пречеше ни да се концентрираме и фактически губехме много ценно време. Затова, съгласувано с директора, той предложи да се преместим в неговата вила и там, необезпокоявани да се концентрираме единствено върху конструкцията на инсталацията.

Опитах се да му обясня, че ми е неудобно, но той вдигна голяма врява, при което добави, че за спестим допълнително време ще спя у тях. Веднага отидохме в хотела да си взема багажа.

Във вилата имаше просторен кабинет с две модерни чертожни дъски и всичко необходимо за всеки конструктор. Работехме много яко, като нерядко започваха бурни спорове. В началото жена му влизаше разтревожена в кабинета, мислейки че едва ли не сме се сбили. Тогава ние я успокоявахме, че нищо не е станало и че това са чисто професионални спорове, нямащи нищо общо с приятелството ни, което ставаше по-близко с всеки изминал ден. Като се убеди, че наистина няма „страшно”, тя престана да обръща внимание на гюрултиите ни и спокойно си вършеше работата.  

Ние Джовани  също показахме, че сме кавалери - бяхме се договорили с него, че по време на закуска, обяд и вечеря няма да говорим за мивката и разговорите протичаха изключително приятно. Двамата слизахме в огромното му мазе, където освен многото бъчви, на специални стелажи бяха подредени безброй бутилки с вино -  бяло, червено и розе, произведени от собственото му лозе и то от различни реколти. Освен вина имаше и най-различни коняци, брендита, уиски, водки, ликьори. Избирахме напитките, връщахме се на терасата и се разполагахме на вече приготвената от жена и домашната им прислужница, му маса. На тази маса се разправяха само весели истории, къде верни, къде не съвсем, вицове и закачки. След кафето и коняка, заредени с нови сили, отново отивахме в кабинета, откъдето скоро започваха да се чуват децибелите на гласовете ни.

Няколко  вечери ходихме и на ресторант. Сега, след толкова години, си спомням за една от тях. Бях забравил, че двата враждуващи рода Монтеки и Капулети, освен къщите във Верона, са имали и големи замъци. А може и въобще да не съм знаел. Една вечер жената на Джовани предложи да отидем на ресторант и спомена някакво име, което аз, разбира се, веднага забравих. Ние с Джовани, чувствайки се доста гузни, че увлечени в нашите чертежи, изчисления и разправии, оставяхме младата жена да скучае пред телевизора всяка вечер, веднага се съгласихме.

Излязохме от вилната зона на пътя за Верона. Минахме покрай един замък, по-скоро неговите руини, но след малко пристигнахме до друг, който явно беше  добре поддържан. Оказа се, че именно в него е ресторантът, в който ще вечеряме и че това е бил зъмъкът на рода Капулети, а другият на Монтеки.

Още когато изучавахме произведенията на Шекспир в гимназията знаех, че прочутата му творба “Ромео и Жулиета” почива в голяма степен на истински случай от Средновековието в Италия, но никога не съм предполагал, че ще вечерям в ресторант, намиращ се в един от замъците на тези станали световно известни с враждебността си един към друг, древни италиански родове.

С нескрито вълнение благодарих на моите приятели за  тази толкова приятна изненада.

След множество спорове, кавги и замеряне със смачкани листове хартия, работният проект беше готов. Не беше забравено нищо и всеки възел беше изпипан в професионално отношение. В конструкцията бяха заложени най-добрите помпи, електродвигатели, задвижки, автоматика. Четките трябваше да се изработят от най-известната с подобни продукти италианска фирма.

Така бе създаден проектът на една наистина оригинална и перфектна инсталация без аналог за онова време, позволяваща пълното измиване на един “ТИР” за 6-8 минути и то напълно автоматично. Имаше устройства за измиване отдолу на шасито, на гумите, челно и задно, странично и горно измиване, дозатори за миялни препарати, обдухване, утаечни стъпала, почистване на утаената кал и други мърсотии и т.н.

След неколкократни цялостни проверки на окончателния вариант и отстраняването на дребни недостатъци, ние си стиснахме ръцете и се прегърнахме. Веднага решихме, че това трябва да се отпразнува по подобаващ начин и то не във Виченца. 

Същия ден във вилата на това мило семейство пристигна една племенница на Джовани, така поне ми я представиха. Решила пътьом за Милано да ги посети. В никакъв случай не би могло да се каже, че италианките са масово хубави (както са българките например), но за сметка на това, тези които са хубави, наистина са без грешка. Тази племенница беше една от тях. Добре че не дойде в началото. Не че щеше да  ми бъде неприятно, но не знам как щеше да се отрази на концентрацията ми върху конструкцията на мивката. Четиримата заминахме за Верона, където прекарахме цялата нощ в незабравими забавления.

Следващия ден представихме проекта пред ръководството на фирмата. Нямаше никакви забележки по техническата част и той беше приет единодушно, нещо, което не ме изненада, но все пак ние с Джовани се почувствахме заслужено поласкани.

Тогава обаче възникна сериозен проблем. В нашия проект бяха заложени не само някои съвсем нови възли, които не бяха предвидени в първоначалния им идеен проект, но и част от устройствата бяха заменени с нови, по-съвършени и естествено доста по-скъпи. Джовани вече ме беше информирал, че е поставен въпросът за изготвянето на нова калкулация, която неминуемо щеше да покаже значително увеличаване на цената. По моя преценка това увеличение щеше да е от порядъка на 40%.

Имах делегирани неограничени пълномощия що се отнася до конструкцията на мивката. Иначе не бих и заминал. От друга страна още в София беше  решено, че ако се наложи, мога да приема увеличение на цената до 10%, без да се консултирам със София.

Директорът на фирмата съвсем логично и много възпитано се опита да защити увеличението на цената, обръщайки се към мен:

“Няма спор, че конструкцията е перфектна. Инж. Джовани ми разказа за вашия принос при изготвянето на проекта, за което сърдечно ви благодаря от името на фирмата. Но има един въпрос, чието обсъждане е наложително.”

“На разположение съм.”, реагирах веднага аз.

Директорът се прокашля без нужда и продължи:

“Между новия, безспорно по-съвършен проект, който току-що приехме и нашия идеен проект, който ви изпратихме в София и на база на който  изготвихме нашата оферта, има значителни разлики. Направени са редица изменения, подобрения и заменки, в резултат на което цената на инсталацията  вече значително надвишава тази, която ви предложихме с първата ни оферта. Сам разбирате, че при това положение съвсем логично е цената да бъде актуализирана.”

Бях подготвен, дори очаквах тази съвсем логична реакция, затова спокойно, но достатъчно бързо, преди той да продължи, отбелязах:

“Така е. Имате право и аз нямам намерение да споря по този въпрос. В същото време ще се постарая да поясня няколко много важни фактора, които, имат важно отношение към този въпрос. Ако не възразявате, ще ги спомена съвсем конспективно.”

Директорът ме погледна доста изненадан, но веднага отговори:

“Моля Ви, дори ще ни бъде интересно да ги чуем.”

Продължих бавно и спокойно:

“Става въпрос за следното:

-      Цената, посочена във вашата оферта, е заложена в нашия, вече одобрен, от принципала ни финансов план. Знаете, че ние сме държавна  фирма и че при нас действа така наречената планова икономика. Всяка промяна на вече заложени параметри е свързана с много трудности и формалности, ако въобще е възможна, още повече когато се отнася за разходи в западна валута. Вероятността да ни се откаже завишение на този разход е почти сигурна, а това изключва сключването на сделката.

-      Според мен не бива да се подценява фактът, че това е една уникална инсталация, която все още няма аналог в Европа, ако не и в света. А тя ще бъде изработена за най-големия международен автомобилен превозвач в Европа. Безспорно, това ще бъде една допълнителна и то много голяма, при това безплатна, реклама за качеството и възможностите на предлаганите от вашата фирма продукти. Освен това съм сигурен, че когато тази мивка влезе във вашите нови проспекти, редица сериозни превозвачи ще я поръчат при вас, защото поне години напред няма да имате конкурент. Можете да бъдете напълно сигурен, че ние на никого няма да съобщим при каква цена сте ни я доставили.

-      Вярно е, че вашата оферта е била изготвена на една база, която се различава от проекта, който току-що разгледахме. В същото време е вярно, че в нея неминуемо сте заложили някакви резерви, които да използвате при окончателните преговори, нещо, което е напълно разбираемо. Това също до голяма степен ще компенсира завишението на реалната цена.

-      Все пак това е един прототип и колкото и проектът да е технически издържан, не са изключени изненади, времето за отстраняването на които ще остане за наша сметка. Инсталацията, която ще купим, не е продукт на вече изпитано серийно производство. В случая, ние се явяваме опитното зайче, ако мога така да се изразя.

Надявам се да сте ме разбрали правилно.”

Директорът, който слушаше много внимателно, помълча известно време, след което каза:

“Благодаря Ви за подробното изложение. Съгласен съм, че в него има логични аргументи, въпреки че, все пак...”, но замълча, след това бързо добави:

“Имате ли нещо против само за петнайсетина минути да се консултирам с моите заместници?”

“Естествено, че не възразявам. Мога ли преди това да отбележа още нещо?”

“Разбира се.”

“Днес празнувате 32 години от създаването на “СЕССАТО”. Ще бъде много жалко такъв хубав проект, чието завършване съвпадна с тази годишнина, да бъде прибран в архивите ви, без да бъде реализиран.”

Директорът се засмя и отбеляза:

“Хм, за това не се бях сетил. Скоро се връщаме. И без това вече закъсняваме за тържеството. Добре че се обадих, че могат да започнат преди нашето пристигане.”

Присъстващите, с изключение на моя милост, се оттеглиха в съседния със заседателната зала кабинет на директора. Когато след десетина минути се върнаха, без да сядаме отново, директорът дойде при мен и ми подаде ръка с думите:

“Приемаме Вашите аргументи. Цената и начинът на плащане остават както е посочено в първата ни оферта. Само по понятни причини молим да приемете удължаване на срока на доставка с две седмици.”

“Благодаря Ви за разбирането. Що се отнася до срока, съвсем логично е да ви е необходим по-дълъг срок, свързан с изработването и доставката на новите възли. Ще запишем в Анекс към договора, че този срок се удължава с три седмици. В същия Анекс ще посочим и спецификация на резервни части и консумативи в размер на 10% от стойността на инсталацията, които естествено ще ви заплатим веднага след тяхната доставка.”, побързах да се съглася. Така е, понякога съм много сговорчив.

Стиснахме си сърдечно ръцете, след което с две коли заминахме за тържеството. Сделката беше сключена и вече имахме пълно право да се повеселим. Дотук със служебните задължения.

Вън валеше проливен дъжд, но това не разстрои моите домакини. Смяха се от сърце, когато им казах за пожеланието, което често се използва в България “Да ни върви по вода”.

Тържеството беше организирано в чудния ресторант в замъка на рода Капулети, резервиран тази вечер само за служителите и работниците на “СЕССАТО”. Когато влязохме в огромната зала, развеселеният вече персонал на фирмата ни посрещна с бурни овации. Настаниха ме на централната маса между Вики, жената на Джовани и дъщерята на директора, който с чаша в ръка  произнесе традиционното за такива случаи приветствено слово, прекъсвано често от бурни ръкопляскания.

Масите бяха отрупани с какви ли не предястия, а другите ястия следваха едно след друго. Напитките бяха от всякакъв вид и то в неограничени количества.

Тогава разбрах как могат да се веселят италианците. Вече нямаше началници и подчинени. От друга страна, просто недоумявах как могат да се изяждат такива огромни количества, след като всички непрестанно говореха като картечници или се смееха.

Разбрах, че момичето до мен се казва Ана Мария и че следва история на изкуствата в Милано. Беше на около двайсет и две години. Откъдето и да я погледне човек, тя беше изключително красива. По всичко личеше, че е много интелигентна, възпитана и естествена. Имах чувството, че е копие на любимата ми италианска актриса Ана Мария  Канале.

“Дали пък не са я кръстили на нея?”, помислих си наум, но не посмях да попитам.

Майка й, която седеше от другата страна на баща й, беше супер елегантна и също много красива жена. Г-жа Джовани успя да ме информира, че произхожда от известен и богат благороднически род и че се казва Глория. Наистина беше обаятелна и в същото време вдъхваща уважение и респект жена. Когато се запознавахме, видях на ръката й, освен брачната халка и пръстен с голям прекрасен брилянт. Не че разбирах кой знае колко от такива неща, но пръстенът наистина беше толкова съвършен, а и блясъкът на брилянта беше такъв, че даже и несведущ в тази област човек като мен, можеше да оцени това, което беше на пръста на лявата й ръка.

Хранейки се, не преставах да наблюдавам присъстващите. Всички бяха загърбили грижи, проблеми, болежки и всякакъв вид неприятности и се веселяха от все сърце. Само весела глъчка, искрен смях и щастливи лица. Веселието, което не знаеше граници, можеше да съживи и мъртвец.

Свиреше първокласен оркестър, чиито чудесни изпълнения, подсилвани от прекрасната акустика на залата, подгряваха и без това кипналата кръв на присъстващите.

След обилното ядене започнаха танците. Започнаха, но не спряха до един часа. Всички се бяха смесили така, че вече въобще не личеше кой с кого е дошъл. Сака, вратовръзки висяха по столовете. Всеки даваше всичко от себе си.

Още в самото начало директорът елегантно се поклони на дъщеря си и я покани за танц. Гледах ги с удоволствие.

“Защо пък да не поканя жената на директора. Няма да е възпитано да я оставям сама. Явно другите не смеят да я поканят.”, помислих си съвсем логично и понечих да стана, но не го направих.

“Ами ако ми откаже? Може пък при тях да не е прието подобно нещо.”, помислих си аз и останах на мястото си.

Но преди да довърша тези разсъждения, Виктория се наведе към мен и сочейки ми я с очи тихо каза:

“Защо не я поканиш? Сигурна съм, че ще й бъде приятно.”

Погледнах я учуден, но бързо се окопитих и изтърсих:

“Защото тъкмо мислех да поканя жената на моя приятел.”

“Трогната съм, но този танц е за любимия ми съпруг, следващият обаче е  твой.”

Отидох при Глория и я поканих, като, естествено, изискано се поклоних. Останах приятно изненадан, че тя прие поканата ми, което, при това, беше придружено с ослепителна усмивка. Танцуваше превъзходно.

След два танца се върнахме на масата и докато придърпвах стола на Глория, при нас се върнаха Джовани и жена му.

“Извинете, млади господине, имате ли нещо против да потанцувате с жената на Вашия приятел?”, обърна се театрално към мен Вики.

“С най-голямо удоволствие, мадам, но не знам как ще реагира този Отело, който се е лепнал за вас като лепенка.”,  отговорих, влизайки в нейния тон.

Джовани се разкиска и преди да се усетя ми загря врата с един хубав шамар.

“Мисля, че това ти е достатъчно да разбереш, че когато те кани на танц една толкова очарователна дама не бива да губиш и секунда.” Какво да го правиш... Джовани.

Всички се разсмяхме, включително и Глория, след което ние с Вики се смесихме с танцуващите. Изиграхме два танца и се отправихме към масата, но още преди да седна, чух Ана Мария:

“Извинете, мога ли да ви поканя. Много обичам тази мелодия, особено когато я танцувам.”, оркестърът изпълняваше една от най-нашумелите тогава мелодии - “Лименсита”.

“В интерес на истината, това е една от любимите ми мелодии”, изповядах се искрено.

“Тогава какво чакаме?”, високо каза тя и стана, хващайки ме за ръка.

Обърнах се към баща й, но той с усмивка ми даде знак да не я карам да чака. Явно беше, че я боготвори. Майка й също ми кимна насърчително и ние двамата с дъщеря им, хванати за ръце, излязохме на дансинга, по- точно голямото, освободено за танци място.

Още при първите стъпки ми стана ясно, че танцува превъзходно. Като че ли това младо и гъвкаво тяло предусещаше само всяка бъдеща стъпка и намерение на партньора. Синхронизацията наистина беше перфектна. Когато танцът свърши, реших, че е редно да се върнем на масата, но тя ме задържа:

“Моля ви да потанцуваме още. Отдавна не съм имала такъв партньор. Права е майка ми, вие танцувате чудесно.”

Засвириха някакъв блус. Тя освободи дясната си ръка от моята, сложи двете си ръце на раменете ми и дистанцията помежду ни се скъси, по-скоро изчезна. Не мога да си кривя душата, че ми е станало неприятно от този допир, но все пак се почувствах доста неловко.

Изглежда тя усети това мое смущение и каза, преминавайки на „ти”:

“Погледни другите!” и още по плътно се притисна.

Послушах съвета й и това, което видях, набързо изхвърли моите неудобства. Всички така се бяха притиснали един в друг, че имах чувството, че са залепени. Погледнах дискретно и към родителите й, но на лицата им видях само доволните им  усмивки.

След няколко танца тръгнахме към масата. Но нямах време дори да изпуша и цигара. Навярно като домакини на тържеството, жените са се чувствали задължени да не ме оставят да скучая и поканите следваха една след друга. Отдавна, както и другите, и аз бях само по риза и леко запретнати ръкави на ризата си.

През трите и то кратки почивки на оркестъра се пущаше мощна уредба с подбрана музика и танците продължаваха. По време на една от тях се разигра някаква томбола.

По едно време Джовани отиде при оркестъра и застана пред микрофона. Това наистина ме сащиса и аз се обърнах към жена му:

“Вики, какво става? Никога не съм предполагал, че Джовани, освен отличен конструктор, е и певец.”

“Нищо подобно, той не може да изпее нито една мелодия, но по отношение на танците е безспорен авторитет. Навярно пак са намислили някаква изненада. Сега ще разберем.”

Залата замлъкна. Джовани огледа присъстващите и тържествено обяви:

“Госпожи, госпожици и господа, след минути започва конкурсът по танци. Моля избраните членове на журито да заемат  местата си.”

Кога и как са избрали това жури, така и не бях разбрал, но неговите членове седнаха пред отделна маса, близко до оркестъра. Оказа се, че за негов председател е избран Джовани, от което ние с Вики се почувствахме особено поласкани.

Почти всички  наскачаха и тръгнаха към дансинга, очаквайки нетърпеливо началото. Цялата зала беше обхваната от някакво силно вълнение, което за мен си остана неразбрано.

Видях как две стройнокраки  момичета се отправиха по посока на нашата маса, но в това време усетих, че “дъщерята” вече ме държи за ръка. Погледнах я смутено, но баща й побърза да ми се притече на помощ:

“Сега е моментът да докажете, че не само можете да бъдете убедителен в преговорите, но и в танците. Не бойте се. Гарантирам ви, че партньорката ви няма да ви подведе.”

“Аз пък гарантирам за партньора”, обади се Вики.

“Аз пък и за двамата.”, чух да казва Глория.

Е, това вече беше друго нещо. Не можах да остана безмълвен като пън и побързах да реагирам:

“Благодаря и на трима ви. Няма да съжалявате за тези ваши гаранции. Прав ли съм?”, обърнах се към Ана Мария.

“И още как!”, отговори тя и веднага ме поведе към другите, които вече бяха започнали да танцуват.

Оркестърът свиреше някакъв бавен танц. Още преди това бях забелязал няколко двойки, които танцуваха много хубаво и казах на партньорката си:

“Ще имаме силна конкуренция.”

“Не и за нас. Предполагам, че ще има и рок, при който направо ще ги размажем. Видях, че играете перфектно този танц.”

“Да, рокът не ми е проблем, но за да ги смажем, трябва да изпълним и по-сложни фигури.”

“Какво имате предвид?”

“Ами не само завъртания, а и премятания. Само че за това ще ни трябва доста място, пък и не знам дали ти ще се съглиш.”

“О, умирам за такива неща. Само за всеки случай, ако мислиш, че е необходимо, ми казвай и то само в началото, дясно или ляво прехвърляне. А място за рока ще имаме достатъчно, защото дотогава основната част от танцуващите в момента двойки ще отпаднат. Ще ги разбием!”, едва ли не извика тя и просто се залепи за мен.

Отпадането започна още при първия танц и то не за друго, а поради  неустойчивото държане на дансинга на някои от кавалерите, вследствие на поетия алкохол.

Последваха по- бързи танци, включително и латино. След това оркестърът засвири валс.

“Сега я втасахме. Остава тази млада и модерна красавица да не може да танцува валс.”, помислих си разтревожен. Е, чак разтревожен не, но така се казва.

Напразни страхове. Доверила се изцяло на дясната ми ръка, тя просто едва докосваше пода. Само с няколко партньорки дотогава сме играли толкова грациозно. Всички, които не бяха на дансинга, се бяха изправили и бурно аплодираха танцуващите двойки. За момент ми се мярнаха щастливите лица на нашите “гаранти”.

След отпадането и на несполучилите валсаджии, вече имаше предостатъчно място и за най-дивия рок. Бяхме останали само пет двойки.

Дойде редът и на очаквания от Ана Мария рок. Партньорката ми надмина всички очаквания. Нямаше нужда от никакви подсказвания. Действително предугаждаше и най-незначителните ми намерения. Струваше ми се лека като перце. А и без това нейното тегло от порядъка на петдесет и няколко  килограма не можеше да затрудни тренираната ми мускулатура. Изпълнихме цялата програма от завъртания, премятания отляво, отдясно, дори през рамо. Такъв съвършен синхрон ми се случи само още веднъж след доста години и то в Карачи, където ми партнираше една рускиня.

Останалите двойки също даваха всичко от себе си. Нетанцуващите  в залата крещяха и ръкопляскаха, обзети от див възторг, подкрепяйки своите фаворити. Почти заглушаваха оркестъра.  Някои хвърляха цветя, което всъщност не биваше в никакъв случай да правят, защото можехме да се подхлъзнем и да орезилим всичко, даже да се потрошим.

Накрая оркестърът замлъкна, но не и виковете. Много от присъстващите се спуснаха към дансинга да поздравяват двойките.

Едва тогава усетих, че партньорката ми едва се държи на краката си - по-скоро от вълнение, отколкото от умора. Хванах я без притеснение здраво през кръста и почти носейки я, я заведох до мястото й. Майка й и баща й едва ли не бяха изпаднали в екстаз.

След няколко минути Джовани вече беше пред микрофона и се мъчеше да надвика овациите. Когато глъчката утихна той съобщи, че журито вече е извършило класацията на двойките, заели първите три места. След това бавно и ясно, Джовани започна да обявява имената на съответните двойки,  започвайки отзад напред. Моята партньорка веднага скочи и хванала се за ръката ми, се превърна цялата в слух. Майка й и баща й бяха застинали в очакване. От другата ми страна също права, всъщност вече нямаше седнали, жената на Джовани стискаше палци до посиняване. 

Двойката, спечелила трето място, с оправдана гордост тръгна към оркестъра, придружена с бурни овации. Когато застана на определеното й място, Джовани обяви и втората двойка, която просто излетя и застана при “бронзовата”. Виковете и ръкоплясканията избухнаха с още по-голяма сила.

Джовани направи знак и в залата се възцари пълно мълчание. Старият хитрец, усетил много добре напрежението на присъстващите, не бързаше да обяви имената на шампионите. Ана Мария, хванала се вече и с двете си ръце за дясната ми ръка, направо се тресеше от вълнение. Същото беше с родителите й и Вики.

Имах чувството, а и си беше така, че аз съм най-спокоен в цялата зала. Не че съм бил сигурен в успеха, а защото това не беше толкова важно за мен. Вече бях изпитал върховно удоволствие най-вече от валса и рока и това ми беше напълно достатъчно.

Разбрал, че започва да прекалява с мълчанието си, Джовани обяви двойката, спечелила първо място, назовавайки нашите имена. Залата се взриви. Усетих, че двете жени до мен ме прегръщат и целуват. Когато погледнах надясно, ми се стори, че Глория е доста по-висока отколкото предполагах. Но не беше така - мъжът й просто я беше вдигнал във въздуха. Виждах как Джовани се опитва да каже нещо, но нищо не можеше да се чуе. Накрая ми направи знак  да отидем при другите двойки и ние с Ана Мария, хванати за ръце, тръгнахме към журито. Овациите се подновиха с нова сила.

Обърнати към “публиката”, трите двойки се наредихме пред оркестъра.

Започна връчването на наградите. На моята партньорка сложиха някаква красива златна диадема, а на мен закачиха на врата масивен златен знак на фирмата. Вече не си спомням какви бяха наградите на другите двойки, но и те бяха хубави и стойностни.

Когато церемонията свърши тръгнахме към местата си, като всички останали,  с чаши в ръка и аплодисменти, започнаха да поздравяват трите двойки.

Завърнахме се при нашите хора. Силно развълнуван, директорът прегърна дъщеря си и я целуна по челото. След това, стискайки ръката ми с две ръце, щастливо усмихнат ми каза:

“Благодаря ви най-искрено, не можете да си представите колко съм щастлив!”

Дойде и жена му, която без да се съобразява с протокола, с който явно от дете е израснала, ме прегърна и ме целуна по бузата и развълнувано каза:

“Прав е мъжът ми. Наистина, едва ли ще можете да си представите каква наслада ни доставихте с дъщеря ни и колко сме щастливи. Отдавна не сме виждали Ана Мария толкова щастлива и в такава радостна възбуда. Тя просто е неузнаваема и то в най-добрия смисъл. Благодаря Ви.” и отново с мъжа си започнаха да прегръщат сияещата си дъщеря.

Така си и беше. Наистина не можех да разбера какво толкова е станало, та ги е направило чак така щастливи.

“Наистина бяхте върхът.”, извика и Вики.

Не мога да кажа, че съм останал равнодушен към толкова похвали, затова хванах ръката на Ана Мария, вдигнах я високо и казах, обърнат към баща й:

“Аз трябва да благодаря. Основната заслуга за нашия успех, освен на съвършената ми партньорка, до голяма степен се дължи и на Вас, жена Ви и госпожа Джовани. Вие  ни вдъхнахте онази увереност, с чиято помощ се освободихме от всякакво притеснение и победихме. Вие как мислите, Ана Мария?”

“Няма какво да мисля за нещо, което вече е истински факт.”, изчурулика тя, прегърна ме и ме целуна в устата.

“Хайдее! Накрая оплескахме всичко.”, едва ли не ужасен си помислих аз.

За моя най-голяма изненада не усетих никаква отрицателна реакция, дори току-що пристигналият Джовани извика “Браво!”. Погледнах към майка й. Тя, явно, беше разбрала смущението ми и усмихвайки се, ми каза:

“Вече ви казах, че отдавна не сме виждали дъщеря си в такава радостна възбуда. Тя просто не е на себе си от щастие. Ако знаете  колко й се радваме.”

“Тази вечер тя ни направи най-щастливите родители.”, добави баща й.

Не знам какво ми стана, но съвсем спонтанно, без въобще да мисля какво правя, още по-малко какво говоря, се обърнах към него:

“Страхувам се, че това което ще кажа, може и да ви засегне, но тази целувка за мен беше много по-голяма награда от тази, която ми беше връчена официално.”

Вместо стъписване от това недомислено, да не кажа тъпо, изречение и четиримата започнаха бурно да ръкопляскат. Ана Мария отново ме прегърна, а след това се хвърли на врата на баща си с думите:

“Благодаря ти, татенце.”

Баща й се опита да каже нещо, но вълнението му беше толкова голямо, че се отказа.

Погледнах към другите двойки, но и при тях положението беше същото: викове, прегръдки, целувки, щастие. Откровено казано, просто изпитах някаква благородна завист. Не за друго, а че така непринудено умеят да си изразяват радостта. Не искам да кажа, че българите са студени в такива моменти, но все пак при италианците имаше още нещо, което на нас не ни достига. Нещо, което тогава ясно почувствах, но явно не съм могъл  да го разбера точно. Може би състезателният дух при тях е по-висок, може би по-непринудено и шумно изразяват чувствата си, може би... Не знам.

Но имаше и още нещо, в което вече не се съмнявах: златната диадема не беше сложена на главата на Ана Мария защото е  дъщерята на „шефа”, а защото наистина беше невероятна танцьорка.

Щом еуфорията попремина, оркестърът засвири и танците се завихриха отново. И така до един часа.

Навярно за част от младите хора, това чудесно тържество и танци не е било достатъчно. Веднага се сформира група, която реши, че точно сега е моментът да се обиколят нощните заведения във Виченца.

“Нали ще дойдеш с нас?”, попита моята партньорка,  но достатъчно силно, за да чуят родителите й.

“Ами...”, започнах смутено, но баща й ме прекъсна:

“Мисля, че никак няма да е етично да се отказва на дамата със златната диадема, при това и ваша партньорка.”, след което се обърна към дъщеря си:

“И много те моля да караш внимателно.”

“Присъединявам се към мъжа си.”, обади се и Глория, обръщайки се към мен.

“Разбира се, че ще дойде! Въпросът просто беше излишен и се чудя защо въобще се дискутира. Хайде, тръгваме!”, изтърси категорично Джовани, прегърна жена си и я поведе навън. Този Джовани! Въпросът бил излишен!

Навън дъждът беше спрял и свежият въздух ми подейства много добре. Забързах след Джовани, който, прегърнал нежно сгушилата се в него жена, беше отишъл доста напред. За мен беше ясно, че ще пътувам с тях, но те изглежда ме бяха забравили.

Да, но не.  Ана Мария ме хвана под ръка и бързо издекламира:

“Моля те да пътуваш с мен. Толкова съм развълнувана, че ме е страх в такова състояние да шофирам.”

Всеки може да си мисли каквото си иска, но аз не можех да оставя това хубаво създание да се пребие някъде по пътя. Пък и родителите й – ако за нещо се безпокояха, то беше точно за шофирането. Не, откъдето и да го погледне човек, изключено беше да я оставя сама.

Ана Мария ме заведе при едно ново спортно “Алфа Ромео” и ми подаде ключовете. В това време Джовани се обърна и като разбра какво стана, най-нахално ми изплези език и продължи към колата си. Много ми се прииска да си върна вратната загрявка, но нямаше как.

Вече имах зад гърба си стотици хиляди километри зад волана, включително и на самосвали, автокранове и какви ли не строителни машини, но никога дотогава не само не бях карал такъв “звяр”, но не бях се и возил. Знаех за тази кола само от последните проспекти на “Алфа Ромео”. 

Но “на война като на война”. Отворих галантно дясната врата и с артистичен жест поканих момичето, като през това време бързо се ориентирах къде се намира контактният ключ.

Другите вече тръгваха. Отворих вратата откъм шофьора и благодарение на доброто вътрешно осветление успях да видя и разположението на скоростите, нещо което поне за мен в този момент беше изключително важно. Оставаше и да включа на заден ход. Потеглих без проблем.

След няколко километра, вече бях престанал да мисля за шофирането. Мощната и много нервна машина реагираше и на най-незначителните ми команди.

Влязохме във Виченца, спряхме до избраното от компанията нощно заведение и започнахме да паркираме колите. Паркирах и както е редно, отидох да отворя вратата на шампионката. Тя обаче продължаваше да стои на седалката.

“Ох, още ми треперят краката от вълнение.”, с щастлива усмивка каза Ана Мария.

“Това не е проблем. Задачата ти е само да слезеш от колата.”, побързах да я успокоя.

Тя излезе и се подпря на рамото ми. Затворих вратата, без усилия я взех на ръце и я понесох към заведението. Когато видяха това, останалите до един нададоха одобрителни викове и за миг всички дами вече бяха отлепени от земята. Очаровани от подобен развой, те прегърнаха партньорите си през врата и започнаха да ги целуват. Така, наредени в нишка, пристигахме пред входа на заведението и едва там оставяхме скъпоценните си товари.

Вики веднага изтича при мен и ме целуна по бузата.

“Благодаря ти много за това, което направи. Ах, че беше хубаво. Върна ме години назад, когато бяхме лудо влюбени и Джовани често ме носеше на ръце.”

Настроението, което и без това си беше на висота, се нажежи още повече.

Заведението, в което  Асен не бе пропуснал да ме заведе, беше наистина елитно. Оказа се, че моите хора са се обадили предварително и ангажирали места, така че нямаше проблем с настаняването ни.

Когато седнахме, Ана Мария стана, направи знак на келнера да дойде при нас, помоли за тишина, след което, обръщайки се към цялата група, обяви:

“С моя партньор ви молим най-учтиво всеки от вас да си поръча всичко каквото пожелае. Сметката плащат шампионите.”

Предложението бе посрещнато с бурно одобрение и поръчките заваляха.

Само един член от компанията, въпреки че с нищо не се издаде, не остана очарован от това предложение. Вече беше наясно със солените цени на заведението. А когато един италианец знае, че няма да плаща, е не доста, а много разточителен в поръчките си.

“Дотук всичко беше добре, но сега да те видя, шампионе, как ще се оправяш?”, вместо да се зарадвам си помислих тъжно и усетих как голямото количество алкохол, което бях поел, бърза да ме напусне. Знаех отлично, че за да платя това, което беше поръчано, нямаше да ми стигнат командировъчните  и за седмици.

Когато поръчките бяха изпълнени, а те, както и очаквах, хич не бяха малко, всички станаха на крака с чаши в ръка и хорово вдигнаха наздравица:

“Да живеят шампионите!”, последвана от ръкопляскания и чукане по масите. Останалите посетители в заведението, вместо да се ядосат, гледаха със завист към веселата ни компания и също започнаха да викат и ръкопляскат. Разбира се, те не знаеха причината, но очевидно н случая това нямаше значение. Важното беше да е весело.

След това се загледахме в края на програмата.

В това време дойде келнерът и подаде сметката на Ана Мария, не за друго, а защото тя беше дала нареждането за поръчките. Посегнах да я взема, макар да ми беше съвсем ясно, че мога да платя само част от нея.

Тя обаче сложи ръка на рамото ми и ми прошепна в ухото:

“Моля те, не настоявай. Такова беше желанието на баща ми и не бива да го огорчаваме.”, след което заплати сумата, оставяйки щедър бакшиш на келнера.

“Щом е така, съм съгласен. Трябва да ти кажа, че имаш чудесен баща.”, отговорих облекчено и без да си кривя душата. В момента наистина си помислих точно това.

Когато програмата завърши, дансингът се напълни с танцуващи. Всеки танцуваше, прегръщаше и целуваше както и колкото може, без това да прави впечатление на когото и да било. За лишен път се убедих, че когато италианците се веселят, те го правят толкова всеотдайно и непринудено, че въобще не ги интересува какво мислят другите за тях.

Този път Ана Мария не прояви особен интерес към танците. Седна плътно до мен, прегърна ме и повече не се отдели.

По едно време Джовани попита дали съм бил във Венеция. Когато отговорих, че все още не съм посещавал този град, всички останаха като гръмнати.

“Това не може да е вярно! Още утре, т.е. днес, заминаваме за Венеция. Тръгване в десет часа. Сборен пункт твоят хотел. И без това вече е събота.”, изкомандва безапелационно Джовани, но все пак, понеже беше възпитан, за всеки случай попита: “Има ли някой против?”

Другите от нашата маса веднага потвърдиха пътуването до Венеция.

“Но аз заминавам вечерта за София”, опитах се да възразя, но Джовани веднага  разреши въпроса:

“И какво от това? Вместо от Виченца, ще се качиш на влака от Венеция.”

“Точно така, а ако трябва, ще те закараме чак до София. Надявам се и там да има добри заведения”, още по-категоричен беше неговият заместник, с когото ходихме до Верона и Бреша.

А той като едното нищо би тръгнал за София без много да му мисли. Когато по-късно пристигна в България за монтажа на мивката, с Томето Илчев наистина му показахме неща, от които му хвръкна шапката, особено когато.... Но това са други истории.

Въпросът за Венеция беше решен и компанията, с изключения на Джовани и Вики отиде да танцува. Тогава Ана Мария, с прилепнала до ухото ми уста каза:

“Какво ще кажеш да си тръгнем?”

“А ти какво мислиш по въпроса?”, отговорих също в ухото й.

“Мисля, че няма да сбъркаме.”

“И аз мисля така, но няма ли да е неудобно така внезапно да напуснем компанията?”, попитах логично.

“Не, сега те са твърде заети със себе. Пък и това въобще не е важно в момента. Имаме толкова малко време, защо да не бъде само наше?”,каза тя и без да чака повече, стана.

“Права си. Нямаме повече работа тук.”, отговорих аз и също станах.

Сбогувахме се набързо със семейство Джовани, според което тръгването ни дори било закъсняло, махнахме с ръка на другите, които бяха на дансинга и двамата с Ана Мария напуснахме заведението.

Едва успях да взема един душ и да се избръсна. Точно в десет часа, с куфар в едната ръка и дипломатическото куфарче в другата. Момичето, което беше на смяна, каза, че всички сметки са уредени, че ме чакат пред хотела и ми пожела приятен път.

Когато излязох вън, видях Джовани и Вики, които стояха прави пред колата си.

Тръгнах към тях, но Джовани още отдалече се захили и отсече:

“Съжалявам,  багажникът ми е препълнен. Но ти не се притеснявай - знам една кола, чийто багажник е празен.”

Като издекламира това, този непрокопсаник се връцна най-безсрамно и аз виждах само гърба му. Погледнах към Вики, но тя се разсмя и побърза да хване мъжа си под ръка. Заговорници.

Огледах се и в края на паркинга видях Ана Мария, която вече беше отворила багажника на “Алфа Ромео”-то и ме чакаше. Облечена в къса пола и блузка, тя беше повече от очарователна. Никаква следа от умора. Лицето й грееше, а красивите й очи просто искряха...

Пристигнаха и последните участници в излета и след като се вдигна неизбежната врява, потеглихме. Когато излязохме на аутобана, разбрах какво значи да шофираш  истинска спортна кола. За по-малко от час бяхме на площад “Сан Марко” във Венеция.

Не е в моите възможности да описвам такъв великолепен град като Венеция, но за сметка на това, и за разлика от много други, няма и да опитам. Само ще спомена, че обиколихме всичко. Возихме се по каналите с водни таксита, с гондоли, пеехме заедно с гондолиерите, посетихме музеи, паметници, храмове. Но ако пропусна ресторантите, сладкарниците и други места за забавления, никак няма да съм прав. И през цялото време Ана Мария сякаш беше занитена за мен. А се познавахме само от едно денонощие.

Но тези часове нямаха нищо общо с онези, отмервани от бездушните часовници. Като време, те наистина ни се струваха едва ли не секунди, но като преживявания... просто не можеха да се опишат. В тези броени часове бяха компресирани толкова много от онези, наистина прекрасни моменти и по своему чисти чувства, които никога не се забравят.

Накрая все пак започна да се свечерява и трябваше да тръгваме.

Сбогуването пред гарата с новите ми приятели беше наистина трогателно и в известна степен малко тъжно. Те обаче не ме придружиха до перона и останаха на паркинга, за да изчакат Ана Мария.

Оставих багажа си в купето и веднага отново слязох на перона, за да се сбогувам с човека, който ме чакаше там. За това сбогуване няма да напиша и ред, нито пък ще го разкажа на някого. Просто съм го запазил само и единствено за себе си.

И двамата знаехме, че повече няма да се видим. Разделихме се завинаги, но... красивият спомен остана...