Тя застана в началото на пътя и с пълни гърди вдиша морския въздух. Лекият ветрец палаво разрошваше гъстата й руса коса. Небето бе смръщило вежди, буреносни облаци се придвижваха бавно по безкрайната синева. Момичето усети специфичния аромат на летен дъжд, докато погледът й обхождаше спокойното море. Внезапен гръм я извади от унеса й.
Със сподавена въздишка се спусна по неравния път. Струваше й се безкраен.
Зелени дървета обграждаха пътя с клоните си като в тунел. Застиналите им листа тръпнеха в очакване, сякаш на нещо мистично. Някаква незнайна магия бе спряла веселия им танц. Тя подозираше, че дъждът променя природата. Девойката усещаше зова на зеленината, чуваше виковете й, виждаше нуждата й. Все едно природата бе наркоман в очакване на поредната доза.
Блестяща светкавица проблесна между тъмните облаци, но скоро заглъхна. Бурята бързо се приближаваше, а тя, запленена, наблюдаваше очарователно притегателния контраст между спокойното и светлосиньо море, и гъсто скупчените мрачни облаци.
Младата жена тичешком се спусна надолу по пътя, събу обувките си и когато стигна тясната ивица пясък, радостно скочи върху него. Усещаше с пръстите на краката си топлината на отиващия си ден.
Отново вдигна поглед към морето.
Виждаше залязващото слънце и краските, които то споделяше със света. Кърваво червено и слънчево жълто се вспускаха във война с мрачните тонове на бурята, а под тях спокойно стоеше водата, кристалносиня. Съвсем скоро слънцето загуби неравностойната битка и славно се спусна зад водата, предоставяйки мястото си на доскорошния си враг.
Момичето бавно съблече тениската си. Изу от стройните си крака късите панталонки и внимателно ги сложи на пясъка. Остана само по банския, който бе облякла преди да тръгне. Махна фибите от косата си и тръсна глава, разпускайки разкошната златна грива.
Потопи босите си крака в студената вода, а след това грациозно се потопи във водата. Излизайки на повърхността, тялото й инстиктивно настръхна и затрепери, а тя извика от студ. Разкърши рамене като борец преди битка, вдиша дълбоко и се гмурна.
Но,о!, във водата бе толкова красиво! Пред погледа й, накъдето й да поглеждаше, бе единствено вода. Толкова бе приказно! Тя разбираше, че бе само една незначително частица от света, тази безкрайна синя вселена й бе помогнала да го разбере. Тя имаше своите тревоги и проблеми, но толкова ли важни бяха те? Изобщо имаха ли значение? В тази синева нищо нямаше значение. Тук не бе важно дали е успяла да свали онези два килограма, които отдавна я мъчеха, или дали трябваше да купува толкова много дрехи, още повече дали бе пила повечко на онзи купон. Някакси всичките й тревоги се бяха изпарили, бе ги заровила дълбоко в пясъка.
С премерени движения плуваше, състредоточена в мислите си, забравила за всичко друго. А когато се удари в нещо топло, това изкара дъха й и тя бързо изплува. За миг бе забравила защо е тук. 
Пред неговите очи тя бе като морска сирена, като прекрасна русалка. Девойката го погледна и се хвърли в обятията му, обвивайки крака около силния му кръст. Облегнала глава на рамото му, тя усети дъжда, който неусетно бе точно над тях. Видяла съвършенството в мига, тя въздъхна – двама влюбени, вкопчени един в друг на фона на бушуващата буря. Усещайки въздишката й, той я целуна пламенно, а тя се притисна към него още повече.
Заедно се гмурнаха и заплуваха, докато дъждът яростно удряше ясното море, всякаш искаше да го нарани. Но водата оставаше спокойна – та нали пазеше младите влюбени!
Те радостно се целунаха в обятията на тази, която ги закриляше. Изплуваха и той отново я прегърна.
- Обичам те! – прошепна тихо младия мъж. Думите му отлетяха в залязващия ден, но сълзите в очите на момичето разкриваха, че бяха изпълнили предназначението си. – Обичам те, моя единствена любов!
- О, обичам те, обичам те, обичам те! – те отново се вкопчиха един в друг и сключиха трепетни устни.
В тази целувка се съдържаше безкрая.