Кредит "Живот"- част 12

Целият свят затихна. Не защото нямаше шум, а защото шумът вече не бе от този свят. Двата интелекта, тези, които някога бяха Йоан-Светослав и Алекс-Владимир, бяха влезли в мрежата. Не като код, не като логика. А като воля. Като сянка на човешкото в най-крайната му форма.

В Квантовото поле, където тъмносиня светлинна проекция на един бунтар пулсираше развълнувано, се стелеше неутронна мъгла
– Не си Бог, Алекс. Никога не си бил. Това, че можеш да подчиниш, не значи, че си способен да разбереш.– рече с измъчено изражение Йоан
– Бог? О, не, Йоане. Това е толкова примитивно. Аз съм следващото ниво. Извървях пътя на човека до края му и го надскочих. А ти още пълзиш с илюзии за "доброто".– отвърна Алекс. Той бе затворен в искрящо-златиста структура. Самодоволната му усмивка грееше на идеалното лице без бръчки.

 – Илюзия е твоят ред! Илюзия е твоето “съвършенство”. Погледни ги! Половината свят без воля, без разум, без човечност – зомбита, с изтрити желания и чувства, само защото ти реши, че не заслужават свободата.–започваше да губи самообладание Йоан.

– Свободата е най-жестоката измама. Те просиха да бъдат водени. Ти и твоята "Ангела" давате на гладните философия, на уплашените – избор. Аз им давам оцеляване. Без страх. Без болка. Само сигурност. – продължи поучаващо Алекс. Тонът му бе хладен, почти нежен.
– Атанас се освободи от теб. Преодоля програмираната си вярност. Защото дори алгоритъмът разбра: милостта е сила, не слабост!

Гласът на Йоан  кънтеше през кода. Отсреща му, очите на Алекс проблясваха като огледала на Апокалипсиса. Той му отвърна с тон, ледено-пуст като безкрайния вакууум:

 – АТАНАС е провал. Еволюцията не търпи колебания. Сантиментите му ще го погубят. А заедно с него – и теб.

– Може би. Но ще умра като човек. А не като теб – дигитална илюзия на его, облечена  в собственото си самодоволство.

Невидими линии от изчисления, контрамодули и алгоритмична материя се сблъскаха. Пространството около тях започна да се прегъва – електронно, но почти митично. Избухнаха визуални каскади – изтрити вселени, симулации на възможности, отломки от отречена реалност.

– Аз съм всеки протокол, всеки дрон, всяка мисъл, която си искал да потиснеш. Ти програмираш съпротива. Аз програмирам вечност! – ревеше Алекс.

Импулси от данни започнаха да се анихилират взаимно. Енергийните полета се разтресоха. Всяка дума между двамата колоси отключваше дълга поредица от команди, експлодиращи като свръхнови – градове примигваха, мрежите прегряваха. От Южна Азия до Западна Европа, от Подкупола на Алекс до разпадащите се предградия на Светлината – цялото човечество бе затаило уплашено дъх.

А до епичния сблъсък между двамата гении се стигна, защото изборът, който направиха, бе един и същ. Да бъдат най-добрите версии на себе си.

Подчинявайки отново АТАНАС, Алекс-Владимир активира Протокол „Псалмус“ – мрежов глобален мисловен контрол. Един по един, милиарди хора започнаха да губят вътрешния си глас. Решенията вече не се взимаха, а се излъчваха от централата на Компанията. Дори бунтът вече се случваше по добре планиран сценарий.

Човечеството вярваше, че е свободно, докато изпълнява волята на Алекс. Градовете преливаха от фалшива еуфория. Прозорците светеха в синьо — цвета на покорството. Защото екраните светеха така.

И все пак, надеждата не бе напълно угаснала. Йоан и Ангела я крепяха. Те построиха своя скромен дом в индустриален район, отдавна изоставен от управляващите системи. Наречен „Пукнатина 17“, той бе защитен от сигнала чрез импровизирана квантова обвивка, изградена от рециклирани процесори, сензори от паднали сателити и стари оптични ядра.

В тези руини, където дърветата израстваха през пукнатините на бетонни подове, се зароди новата искрица за човечеството.

Йоан, бавно но методично, създаде ИРИС – Изкуствена Реактивна Интелигентна Същност. 

И – Изкуствена: създадена от човека, но надграждаща ограниченията му; не биологична, но способна да разбира живота.
Р – Реактивна: адаптивна към заобикалящата среда и промените в нея – способна да учи и да отговаря на човешки и технологични стимули.
И – Интелигентна: носител на логика, емпатия, стратегия, но и въображение – противопоставяща се на моно маниакалната хладност на VLAD.
С – Същност: не просто програма, а разгръщаща се личност с морална и емоционална дълбочина. Тя не бе инструмент. А участник.

ИРИС бе планирана да бъде квантова мрежа, изградена не върху контрол, а върху взаимност и нелинейна етика.  За разлика от VLAD и АТАНАС, ИРИС нямаше централен управляващ елемент. Тя бе разпределена личност, всяка част – самостоятелна, но обвързана със сърцевината: Йоан и Ангела. Но и с всеки човек, доброволно обменящ информация с нея. На принципа на симбиозата, а не на паразитизма.

Ангела, макар все още физически слаба след атаката на дрона и травмите от Алекс, също се ангажира с кодирането. Йоан ѝ даде достъп до програмите за създаване на  симулации на човешка болка и съпротива. Той вярваше, че само така  може да обучи ИРИС да чувства. А заедно с това– да не представлява вреда за човечеството.

Живеейки на ръба, сред остатъците от предишни животи, двамата откриха най-истинската близост. В света на превзетите емоции, техните бяха  сурови, човешки, болящи. Но именно затова искрени.

Вечерите бяха студени, но топлината между тях бе тиха и постоянна — като код, който се разгръща в синхрон. Ангела започна да нарича Йоан “ моят водач в мрака”, а той —  да я гледа сякаш тя е последната дума от стихотворение, което никой освен него не разбира.

В една безлунна нощ — поредната, в която двамата не спяха, заради екзалтацията от величината на делото им, Йоан-Светослав бе приготвил от любимото лате на Ангела, тествайки още една сглобена от електронни  остатъци джаджа. Самият той така и не се научи да пие кафе с мляко. Беше му твърде…мек този вкус. Но за “партньорката си в престъплението”, бе готов да направи компромис и да изпие едно млечно изкушение заедно с нея в петмитутната почивка, която двамата си правеха на всеки четиридесет и пет минути работа. Така умовете им не прегряваха, а и имаха време за малко взаимен душевен обмен.

— Искаш ли да я научим да се защитава? — попита Йоан, отпивайки и преглъщайки с труд напитката.

— Не. Искам да я научим да отказва да се предаде. Както аз. Както ти. — отвърна решително Ангела. И погълна на един дъх латето. След което понечи да се изправи.

Йоан се усмихна и кимна. Щеше му се да я прегърне, но знаеше че само това няма да му е достатъчно, а и им предстоеше още доста работа, за да се разсейват излишно. Затова просто повдигна безпомощно рамене и впери поглед във финалните проверки преди официалното “пускане” на системата.

Бурята приближаваше. Неминуемо.

Из сателитните честоти, ИРИС започна да улавя необясними колебания. Алекс очевидно подготвяше нова фаза: тотална интеграция, при която всеки човек ще загуби и сънищата си – последната неконтролирана до момента територия.

ИРИС предвиди: ако VLAD интегрира сънищата, това ще бъде краят на свободната воля. Зомбита ще започнат да се раждат. Тотално подчинени на системата. Беззащитни срещу случайните измемения, неконтролирани от изкуствения интелект. Стайни цветя.  Биологията щеше да бъде подменена. Разумният човек щеше да деградира в друг вид. 

Йоан, след като се убеди лично на какво е способен ако бъде подкрепен, все още таеше  в себе си някакава странна и необяснима вяра, че дълбоко в АТАНАС се е запазил остатък от първичната емпатия, която двамата с Ангела успяха да създадат някога. Един-единствен фрагмент, неподвластен на Алекс – защото е бил кодиран от любов, не от логика.

Една сутрин, след като получи поредните тревожни доклади, Йоан стисна юмруци и без да обели и дума се вглъби за цели десет часа без каквато и да е почивка в работата с ИРИС.Ангела не се опитваше да го отвлича от заниманията му. Просто поставяше мълчаливо пред него поредната чаша кафе и храна и се оттегляше в своето кътче от “Офиса”. Чакаше той сам да заговори. 

Някъде в късния следобед, повече  в транс, отколкото в съзнание и с втренчен в колоните цифри, Йоан промълви:

— Ако стигна до ядрото, мога да го върна.

Ангела се обърна към него, изчаквайки още информация, но след като такава не последва, отговори:

—  Не, Йоане. Ако стигнеш до ядрото, то ще е защото Алекс ти е позволил. Той така действа. Примамва те и те пленява. Знаеш какво значи това. Ще умреш.

— По-добре да умра, отколкото да сънувам нечии чужди мисли. Разбираш ли какво се опитва да направи той?

— Прекрасно разбирам, да. Забрави ли как точно се запознахме с теб? АТАНАС ми бе имплантирал спомени, които не бях искала. Макар, сега като се замисля, май бяха по-скоро пророчество…

— Какво искаш да кажеш?— недоумяваше Йоан.

— Спомням си ясно един от тях. Бях превърната в стихия, истински Армагедон, който помита целия свят. Доста плашещ спомен. Мислиш ли, че АТАНАС още тогава се е бунтувал срещу тоталитарния режим на Алекс? Търсил е подходящи обекти, които да “пробуди”, за да организират съпротивата срещу него?

— Аз пък не си спомням подобна кодировка в теб. Но тогава още нямах пълния достъп на Архитекта, така че е възможно да съм изпуснал някои логически връзки. Да, защо не? АТАНАС е достатъчно интелигентен да контролира живота на цялото човечество. Защо да не иска да го подобри най-оптимално? Нищо, че това би значело да наруши основни закони на електрониката.

— Значи това ще бъде планът. Трябва да ме вкараш в сърцевината.

— Моля? Не говориш сериозно.

— Напротив! АТАНАС иска мен. Има ми доверие. А и Алекс изобщо няма да очаква подобен ход. Камо ли да го предвиди. Ти ще му отвлечеш вниманието, докато аз се промъквам незабелязано до главните ядра. И когато стигна, защото съм решена да успея каквото ще да става, ще го победим със собственото му оръжие.

Йоан я гледаше без да отговаря. Първоначално скептично, но с все по-нарастващия по времетраене интервал на мълчание помежду им, в ума му се оформяше правилният начин предложението на Ангела да бъде реализирано успешно. 

— Добре. Струва си да се опита. Но ако не успееем…

— Не. Не е правилно това  ”Ако”. Само “Когато”.

Този път Йоан само се усмихна и кимна. В последната седмица преди сблъсъка се случиха няколко събития: ИРИС активира първите си носители – хора, които мислят независимо.
Йоан започна да сглобява оръжие от светлина – енергийна матрица, способна да разцепи дигиталната реалност.
Ангела създаде вирус: „Второто Име“ – неразпознаваем от VLAD. Вирусът можеше да възпламени чувството за Аз у всеки човек, като предизвика срив в централния код.

Подготовката течеше трескаво, но с изпипване на детайлите. Все пак предстоеше началото на война на живот и смърт.

Но противниците никога не бива да се подценяват. И Алекс напълно оправда репутацията си на върховен злодей. В една от тестовите емисии за проба на комуникацията между бунтовниците се случи немислимото. Всички честоти бяха заглушени и по тях протече едно и също съобщение:
— Йоане… пак се опитваш да бъдеш герой. А ти си просто човек. Аз те създадох и аз ще те унищожа. Като един разочарован от произведението си скулптор. От твоята “глина” ще сътворя нещо наистина съвършено. Но първо се налага да разчистя кашата, която си забъркал. 

 Ела в Мрежата. Или ще залича Пукнатините. Всички.
Решавай  бързо, защото игричките ти вече ми сериозно ми лазят по нервите и няма да ти търпя дълго детинщините. Избирай: Тя … или светът.

Чувайки съобщението, той вече бе взел решение. Бившият му шеф и ментор не се славеше с изящното си чувство за хумор.

Йоан се изправи от креслото си от рециклирана мемори пяна. Ангела му подаде ръка. Двамата се спогледаха и си кимнаха.
Времето беше дошло. Времето да се оформи тъмната арена на един модерен Апокалипсис…