Кредит "Живот"- част 5

“Нещо не е наред и въобще не става дума за проклетия вирус, който пуснах да вършее подмолно в системата преди седмица. Или са ме разкрили или адската машина е еволюирала и се е научила да се обеззаразява сама. Каквато и да е причината, аз съм в центъра ѝ. Но жребият е вече хвърлен…”

Умът на Йоан беше все така аналитично спокоен, въпреки явния за него капан в който сам се напъхваше. Но имаше ли друг избор? Той беше просто един от многото. Колелце в механизма. Относително лесно заменим и напълно безличен.

Или поне на това разчиташе. Защото разчистването на личните му сметки не биваше да става явно докато не влезеше във финалния си етап. 

Затова и дори не трепна когато пристигна в Централата. Там цареше безпомощен хаос. Стените пулсираха в червено. Алармите виеха като закъсняло предупреждение за апокалипсис. Холограмните конзоли мигаха, а служителите с бели като платна лица щъкаха в паника. Потоци от данни се изливаха по екрани, които отказваха да отговорят. Върху огромния прозрачен централен екран се въртяха на ротация фрази като "НЕОБРАТИМА ГРЕШКА В ОСНОВЕН ПРОТОКОЛ" и "ЗАГУБЕН ДОСТЪП ДО ЯДРЕНИЯ МОДУЛ". Мозъкът на системата – Алгоритъмът – беше заразен. Но не отвън. Отвътре. От нещо, което никой не разбираше… освен Йоан.

Йоан-Светослав пристъпи с бърз, равен ход, излъчващ увереност. Очите му засичаха алгоритмичните сривове с нечовешка точност. Пръстите му вече горяха от нетърпение да затанцуват по интерфейса.

Един от операторите, чиято клетка бе най-близо до тази на Йоан му съобщи с тон, пълен с отчаяние:

– Не можем да локализираме аномалията! Всичко откача! 

– Защото се опитвате да се справите със симптома, вместо да търсите причинителя.– отвърна хладно Йоан и пое подадения му контролер.

– Ако не побързаме, ще се задействат протоколите за пълно пречистване. – продължи колегата му – Алгоритъмът ще форматира всичко и всички.

– Искам пълен достъп до ядрото.– изкомандва Йоан, докато наоколо вече се събираше тълпа от оператори. Погледите им бяха вперени в него с надежда, защото единствено той бе запазил самообладание.

– Няма как. Ключът е у Главния архитект, а той…– не успя да довърши един от техниците.

– Веднага! – сякаш не го чу Йоан. – Иначе след по-малко от час ще се наложи да събираме отломките от тая обречена дупка. Последният етап от протокола е хардуерно унищожение. 

Операторът с треперещи ръце изпрати съобщение до Главния архитект и почти веднага дойде потвърждение. Йоан получаваше личния му код за достъп.

Той постави дланта си върху основния биометричен вход. Скенерите го разпознаха мигновено. Сгъваеми контролни екрани се разгънаха около него. Тогава той се потопи в дълбинния код – място, където никой не смееше да навлиза без изрично разрешение. Той самият бе създал тази черна кутия на самозащита и сега се промъкваше през криптираните ѝ пътища като хакер-мистик.

Започна да изтегля ръчно променливите. Намери заразените модули. Те обаче се защитаваха. Виртуални бариери се вдигнаха, кодови огнища избухнаха. Централният поток реагира агресивно – вече го приемаше за враг.

Йоан не се смути. Промени ритъма си. Използва нестандартни команди – танц от числа, които само той знаеше. Движеше се през системата като опитен неврохирург с лазерен скалпел около неспасяем мозъчен тумор. Пробиваше, неутрализираше, създаваше обходни канали. Накрая извади самия вирус – миниатюрна сянка, вплетена в сърцевината. В залата се бе възцарило напрегнато мълчание.

Йоан постави вируса в контролирана капсула, отвори прозорец в кода и изгори заразата пред очите на всички. Мигновено червените сигнали станаха зелени. Системата се стабилизира. Алгоритъмът замлъкна.

– Това, което стори… беше невъзможно. Абсолютна фантастика! – промълви един от преките свидетели на Възкресението на системата.

– Невъзможното и възможното са въпрос на гледна точка. Лесно е, когато знаеш къде да гледаш.– отвърна равнодушно Йоан, макар отвътре да кипеше. Доста се поизпоти докато елиминира заплахата. Онова, което самият той бе инжектирал, вътре в ядрото, се бе превърнало в истински кошмар благодарение на нечия чужда, изключително фина намеса. Вече нямаше съмнение. Беше разкрит.

Имаше ръкопляскания, одобрителни скандирания, потупвания по рамото и искрено възхищение. По случай успешната операция, служителите бяха наградени със свободна от дежурства вечер, през която да се отдадат на почивка или празненства- кой както намери за добре.

На Йоан не му беше до празнуване. Знаеше, че дори да успее да се добере да кутийката, която наричаше свое жилище, едва ли щеше да може да заспи. Затова реши да охлади страстите със среднощна разходка. Само, че не беше познал. Точно на изхода на Централата, в свързания със слуха му чип прозвуча ясно:

“Йоан-Светослав, ранг-Главен архитект. Да се яви в генералния офис, за да получи новите си ключове!”

“Ранг-Главен архитект? Това някаква зловеща шега ли е? Ще пуснат мухата, че са ме повишили и после ще изчезна безследно, уж че съм се преместил за целите на длъжността ми? Страшно забавно, няма що!”

Йоан предпочете да се качи по стълбите, макар да му предстояха трийсет и три етажа нагоре. Но за разлика от колегите си, неговото сърце беше на шампион. И щеше да издържи натоварването без проблем. Не само, защото го тренираше ежедневно, но и защото отново бе открил смисъл да то да продължава да бие .

Студенината на тоновете метал, стъкло и дигитална реалност на Централата най-силно се чувстваше в офиса на Главния архитект.

Алекс-Владимир. Гений с външността на ангел, но с арогантността и егото на господар на Вселената. Висок, светлокос и светлоок, той бе виртуозът, осъществил революционния пробив довел до абсолютното съвършенство на Алгоритъма. Можеше да се каже, че душата на суперкомпютъра беше душата на Алекс, извадена от гърдите му и преобразувана в машина.

Йоан пристъпи смирено вътре. Вратата се затвори също тъй плавно и безшумно зад него, както се и отвори. Офисът се намираше на последния етаж и беше панорамен. Прозорците, остъклени със специално стъкло, имаха функцията да се затъмняват автоматично и да се превръщат в екрани, на които Главният архитект да нанася свои корекции в системата и да осъществява контрол върху операциите. Когато искаше да си почине от работата, той просто ги приспиваше и се отдаваше на съзерцанието на огромния град, живеещ под командата на електронното му отроче. И сега, Йоан го завари да осъществява точно това занятие.

– Някога е било модерно хората да гледат филми за супергерои, Йоане. – започна с уверен, властен тон Алекс. – В наше време, благодарение на симулациите и хормоналните ни стимулатори, всеки има шанса да се почувства като такъв. И да бъде щастлив. Тук и сега, обаче, ти си един истински герой. Без пелерина, а със спасителен код. И с много противоречиви, доколкото ми е известно, намерения.

– Не съм герой. Просто техник, който поправя чужди грешки. – отвърна сухо Йоан.

– Или човек, който сам ги създава, за да привлече внимание към себе си. Впечатлен съм, Йоане! Искрено възхитен съм от уменията ти. Поздравления!

Сюрреалистично сините очи на Алекс пронизваха с хищен блясък. Жертвата беше пред него и той искрено се наслаждаваше на играта си с нея.

– Не виждам смисъл от поздрави. Просто си върша работата – повдигна рамене Йоан. Изражението му ставаше все по-мрачно в контраст с разтеглящата се все повече, доволна усмивка на Алекс.

– Харесваш ми, Йоане. Нямаш представа откога търся някого като теб. Като мен. И след грандиозното представление, което изнесе, се убедих че ти си търсеният от мен човек. Ще работим заедно, но в бъдеще ти ще ме заместиш, защото никой не познава Алгоритъма тъй добре като нас-двамата. 

– Ти ли модифицира вируса?– безизразно попита Йоан, сякаш не от любопитство, а по задължение.

– Е, не можех да те оставя да се забавляваш съвсем сам, нали? Трябваше да се докажеш. И ти оправда очакванията ми.

– Няма да работя с теб. Не и така, както очакваш.

– Напротив! Очаквах да реагираш точно по този начин. Затова реших, че просто се нуждаеш от мотивация.

Алекс продължаваше да го изпива с жаден поглед. Той направи две безшумни стъпки към монолитното си черно бюро, по съвместителство и контролен панел. След това с едно движение активира холограма. Появиха се две лица – на бащата и майката на Йоан. Под тях стоеше надпис: Статус: Режим „Изчакване“

– Не. Няма да го направиш. В договора…

– Хубаво е да вярваш и на собствената си преценка понякога, а не само на писани и преписвани данни и правила. Да, бяхме се разбрали да ги оставим да си живеят живота спокойно в замяна на твоя брилянтен ум, който да работи за мен. Но щом отказваш, ще се наложи да призова тях обратно. С тази разлика, че ще активирам твоя протокол “100% подчинение”. Необратимо. И тогава завинаги ще се сбогуваш с гениалността си, Йоане. Защото Алгоритъмът я отчита като тежка аномалия. Да, да! Не ме гледай така. Точно като онази, която те държи буден по цели нощи, за да следиш всяко нейно действие. Трогателно, ако питаш мен. "Подобно се привлича от подобно”. Според графиките и изчисленията, ти и Ангела имате пълно съвпадение на невралните профили. В едно друго време, без съдействието на моето прекрасно детенце, вие-двамата даже нямаше да се познавате. Но чудото на споделената информация ви събра и благодарение на него, имате възможност да сътворите нещо прекрасно заедно. Стига да следвате правилата.

– Ти не си бог, за да диктуваш съдбите на хората.

– Не. Аз съм онова, което идва след него. Един баща трябва да е до децата си докато ги научи какво представлява силата. А каква по-голяма сила от знанието? Да знаеш тайните на целия свят и да го контролираш. За да съществува свят без грешки, като онази която се случи с покойната ти сестричка, е необходим контрол. Аз ти го предоставям. Просто трябва да покажеш, че си готов да го поемеш. Е, Йоане? Какво ще бъде?

Йоан стисна зъби и се приближи към панела. Изборът беше невъзможен.

 “Кого да изтрием и кого да съхраним?

такъв брилянтен ум, как ний да подчиним?”– си припяваше подигравателно Алекс. От цялото му същество, облечено в скъп тъмносин костюм с вградени нанонишки, лъхаше на владетелско превъзходство.

“Невъзможното и възможното са въпрос на гледна точка.” Колко иронично му се доказа правотата на твърдението му.!

Йоан натисна потвърждението. Подписа протокола. Лицата на родителите му промениха статуса си: “Активен контрол – 100% подчинение”

– Добро момче!–прошепна Алекс.

– Един ден наистина ще съборя това място до основи, – отвърна Йоан тихо, – и ще те гледам как гориш в пепелта на собствената си арогантност.

Алекс се усмихна отново, този път като демон, вече изял жертвата си.

– Обичам ентусиазма. Продължавай в същия дух. Добре дошъл в сърцето на Алгоритъма, Йоане...