“Нещо не е наред и въобще не става дума за проклетия вирус, който пуснах да вършее подмолно в системата преди седмица. Или са ме разкрили или адската машина е еволюирала и се е научила да се обеззаразява сама. Каквато и да е причината, аз съм в центъра ѝ. Но жребият е вече хвърлен…”
Умът на Йоан беше все така аналитично спокоен, въпреки явния за него капан в който сам се напъхваше. Но имаше ли друг избор? Той беше просто един от многото. Колелце в механизма. Относително лесно заменим и напълно безличен.
Или поне на това разчиташе. Защото разчистването на личните му сметки не биваше да става явно докато не влезеше във финалния си етап.
Затова и дори не трепна когато пристигна в Централата. Там цареше безпомощен хаос. Стените пулсираха в червено. Алармите виеха като закъсняло предупреждение за апокалипсис. Холограмните конзоли мигаха, а служителите с бели като платна лица щъкаха в паника. Потоци от данни се изливаха по екрани, които отказваха да отговорят. Върху огромния прозрачен центра ...