Кредит "Живот"- част 9

– Така ли било? Ще ме унищожите? А пък аз си мислех, че сме приятели… Колко жалко, че мненията ни се различават!

Алекс-Владимир стоеше на прага на апартамента на Ангела. Роякът бе унищожил поне половината от съседните на нейното жилища преди да бъде обезвреден от Йоан. Можеше да се каже, че е късметлийка. Или поне така смяташе допреди да фокусира властната му фигура, очакваща сякаш тя да падне в краката му и да моли за милост.

– Какво има, кукло? Защо ме гледаш така? Няма да те изям. Или поне не веднага…

Той пристъпи към нея с тежка, но бавна крачка. Приличаше на звяр, който се прокрадва към плячката си без изобщо да се съмнява, че тя би могла все пак да му се изплъзне.

Ангела още бе зашеметена от атаката. Всичко пред погледа ѝ бе размътено. Алекс изглеждаше като далечен кошмар, който обаче неминуемо щеше да я връхлети.

– Не... Не се приближавай – прошепна Ангела, опирайки се на лакти, опитвайки се да се вдигне от пода. Гласът ѝ бе хрипптящ, очите – пълни с мъгла и кръв. Стаята бе осеяна с остатъци от дрона, а въздухът миришеше на озон и изгоряла пластмаса.

Алекс-Владимир се усмихна. Бавно. Опасно.

 – О, но аз вече съм тук. И това е моето „добре заварила”.

Той клекна пред нея, без да губи нито за миг доминиращото си присъствие. Протегна пръсти и нежно ги прокара по порязаната ѝ буза, оставяйки кървавата диря да се смеси с покровителствения му отпечатък.

 – Все забравяш… че си моя. И ти. И Йоан. И всичко между вас.

– Ти… си болен… – изпъшка тя, опитвайки се да го удари, но ръката ѝ бе слаба, бавна. Той я хвана за китката, без усилие. 

– Не, Ангела. Аз съм бъдещето. А ти си просто остатък от свят, който не разбира какво значи истинска власт.

 Стисна я силно и я хвърли отново долу. Грубо и безмилостно. Тялото ѝ удари настилката с глух звук.

На километри оттам, в контролната зала на Йоан, мониторите избухнаха в живот. Централната конзола изписка, а образът от камерата в апартамента на Ангела се появи пред очите му. Първоначално – размазано. После – с кристална яснота.

– Не… – изрече той. – Не… не пак… не я докосвай…

Йоан се втурна към терминала. Пръстите му летяха по клавишите.

 – АТАНАС, върни ми достъпа! Свали защитите, дай ми незабавен ръчен контрол!

Гласът на Алгоритъма се обади, сякаш със сянка на вина:

 "Достъпът отказан. Връзката е заглушена от протокол VLAD-LOCK. Препратки към защитена зона: неизвестни. Местоположение: локализирано, но блокирано за външен достъп. Съжалявам, Йоане."

– НЕ! – изкрещя той и удари с юмрук по масата. Мониторът не трепна.

 Вече наблюдаваше, без да може да спре неизбежното. Очите му се наляха със сълзи.

– Прости ми… пак закъснях…

 – Погледни ме. – Алекс сграбчи Ангела за брадичката. – Той също гледа. Вижда как не успява да те спаси. Отново. Какво мило повторение, нали?

– Йоан… – прошепна тя през сълзи, макар да не знаеше чува ли я.

– Кажи му нещо. Успокой го. Или го съсипи. Не ми пука. Така или иначе и двамата ще се пречупите.

Той натисна с коляно гърдите ѝ, приковавайки я към пода. Ръката му се вдигна, излъчвайки синкав ток, който съскаше във въздуха.

 – Сега ще те пренапиша, сладурче. Ще бъдеш това, което аз избера. Нито ред повече самостоятелност.

Въздухът изсъска през зъбите ѝ, когато се опита да си поеме дъх, но не успя. Ръцете му, като клещи, държаха не само тялото ѝ, а и волята ѝ. Или поне така си мислеше той.

– Така си даже по-красива – изрече, докато изучаваше лицето ѝ, изкривено от болка и отвращение. – Счупена. Мълчалива. Създадена да се подчиняваш…

Той се наведе още по-близо. Дъхът му докосна кожата ѝ като отрова.

– Виждаш ли, Ангела… твоето тяло е просто хардуер. А аз – новият му оператор. Ще те прекодирам, ще те създам отново, но този път – изцяло по свой вкус. Няма да съществува повече Йоан. Няма да имаш вече избор. За теб ще съществува само волята ми.

С пръсти, които сякаш търсеха нещо повече от контрол, той започна да разкопчава горната част на дрехата ѝ. Ръцете му не бяха нежни – те не търсеха интимност, а власт. Пълен контрол над нея – физически, ментален, екзистенциален.

– Съпротивлявай се – изсъска той. – Много повече ще ми хареса.

Очите ѝ се впиха в неговите. Те не бяха очи на покорена. Не и още.

– Мразя те. – Гласът ѝ бе слаб, но пропит от жлъч. – Дори и да оцелея като празна обвивка, никога няма да бъда твоя. Нито една частица от мен.

– Не ти трябва да ме обичаш – отвърна той с хладна усмивка. – Трябва само да бъдеш под мен.

Той стисна с едната си ръка гърдите ѝ, докато с другата извади от вътрешния джоб на сакото си тънък златен кабел с блестяща инжекционна игла в края – интерфейс за невронно подчинение.

– Сега ще влезем в системата, слънчице. Ще се свържем. И тогава ще бъдеш моя във всеки възможен смисъл.

– Предпочитам да умра.

– Това е следващата опция. Но не бързай – ще ти бъде много по-приятно, отколкото си мислиш.

Той опря върха на кабела в слепоочието ѝ.

– Последен шанс да ме помолиш за пощада.

Очите ѝ се разшириха, но не от страх – от решимост. Тя извъртя глава рязко встрани и блъсна кабела, който се заби в пода с искра.

– Дори да ме убиеш, Алекс… няма да ме пречупиш.

– Грешиш – изръмжа той и я удари с опакото на ръката.

На екрана, Йоан коленичеше пред монитора. Кръвта му кипеше, а ръцете му стискаха ръба на масата така силно, че ноктите му се впиха в метала.

Алекс вече не говореше. Очите му светеха от извратена възбуда, тялото му бе като на хищник в транс. Той се намести между краката ѝ, опрял устройството в слепоочието ѝ и започна с последната си демонстрация на абсолютна власт над нея. 

Ангела преглъщаше докато броеше безкрайните секунди, в които той я нараняваше безскрупулно.

Алекс бе привързал ръцете ѝ към металните халки на стената. Беше завършил първата част от “протокол Подчинение”. Към слепоочието ѝ бяха прикрепени още шест златни игли, свързани с пулсираща невромрежа, проектирана да проникне в автономния ѝ ИИ-защитен център.

– Интересна си… не като другите. Не се пречупваш, дори когато нервната ти система вече е на предела си. Това значи, че нещо вътре в теб отказва да се подчини.

 – Нарича се… човечност, копеле – заплю го тя, макар гласът ѝ да бе пресипнал.

 – Или бъг. Ще го коригирам.

Алекс се наведе, опитвайки се да я "прочете", докато пулсът на мрежата нарастваше. И тогава... всичко замига.

Тя не знаеше колко време беше минало. Но изведнъж стената зад тях внезапно се изкриви. Въздухът сякаш се сгъсти. Металният под поддаде под неестествена вибрация.

“Това е персонална верификация от системен клас "Алфа". Такъв достъп има само Алекс-Владимир. Само това мога да сторя за теб, Йоан.”

Гласът на Алгоритъма звучеше все по-съчувствено и мрачно. Толкова много приличаше на този на истински човек.

Йоан мина безшумно през холографичните сензори. Черният костюм за инфилтрация заличаваше пулса му, топлинния му подпис и дори най-фините мускулни съкращения. Единственото, което не можеше да потисне, бе омразата. Тя клокочеше вътре в него като нелечима зараза.

– Алекс няма да я докосне отново. Кълна се в целия този скапан свят, ако трябва ще го изгоря, но ще я измъкна.

Йоан се бе свързал с централния възел. Алгоритъмът на Алекс се оказа проницаем — не защото беше слаб, а защото самият Алекс бе достатъчно арогантен, за да остави задни вратички. Йоан ги познаваше перфектно. Защото и той бе участвал в изграждането им.

Сега ги използваше, за да го унищожи.

– Локализирам мускулната активност. Прекъсвам локалния достъп. Инхибирам достъпа до мозъка на Ангела…

 И я освобождавам.

– Какво?! – Алекс изруга, когато ръцете на Ангела паднаха надолу. Връзките се разхлабиха сами, а иглите се изтръгнаха с прецизност, сякаш от хирург.

– Кой, по дяволите…

И тогава вратата се отвори. Не се взриви. Не изписка. Просто — изчезна.

Сега Йоан стоеше на прага, покрит с черен прах от оптичната шахта, с пистолет на импулсна вълна в едната ръка и поглед, който убиваше без да стреля.

– Време е да ти върна услугата, Алекс.

– Йоан… толкова елементарно! Наистина ли мислиш, че можеш да ме спреш?

– Не. Но тя може.

И тогава… нещо се надигна у Ангела.

Не тя – а онова, което бе скрито вътре. Глас, чужд и същевременно неин, прозвуча в стаята.

Очите ѝ светнаха с блестяща, сляпа ярост.

Алекс-Владимир отстъпи назад. Ужасът за първи път проряза арогантното му лице.

Ангела се изправи. Гола, разкъсана, пребита, но цяла. Вътрешната ѝ светлина раздра въздуха.

– Ти не си Бог, Алекс. Ти си просто негов провал. И аз ще ти го докажа.

Алекс-Владимир залитна и се удари в стената. Очите му не разбираха какво виждат — не Ангела, а сякаш нещо древно, нещо, което не трябваше да се пробужда. 

Тя направи крачка към Алекс, който вече пълзеше назад, търсейки изход, какъвто нямаше.

– Ти си избрал насилието, Алекс. Сега ще получиш от него всичко, което никога не си искал за самия себе си.

Силата ѝ се вля в земята, в стените, в системите. Целият комплекс започна да се руши отвътре — не физически, а в енергийната си структура. Вратите се тряскаха. Прозорците се превръщаха в огледала, показващи на Алекс-Владимир самия него – жалък, дребен, сам.

– Не… не можеш да го направиш… аз съм създателят ти! – изкрещя той.

– Не. Ти си само моята последна рана.

Не беше нужно да сътворява пламъци в шепите си или да левитира. Тя просто стоеше – унижена, но възстановена. Системата вече не я притискаше – беше я пуснала окончателно.

 – Никой. НИКОЙ! Никой не изтръгва чужди сърца и животи без да си понесе последствията! Твоят свят се гради на страх и контрол – каза тя с тих глас. – Моят – на воля и избор. И сега ще те изключа. Не от системата. От живота си.

Йоан ѝ подаде резервен интерфейс – малко оръжие, създадено да прекъсне не само командните канали на Алекс, а и връзката му с киберпространството. Тя го прие. Без трепване.

– Последни думи, Владимир?

Алекс се усмихна. Арогантен до край.

– Ще бъда в теб, дори когато си мислиш, че си свободна. Аз вече съм част от твоя първоначален код. И съвсем скоро ще разбереш, че у теб има нещо, което завинаги ще е мое.

Тя приближи и го погледна в очите.

– Аз също ще те пренапиша, Алекс. По свой образ и подобие. И се надявам да изпиташ поне частица от онова, което ми причини.

И натисна спусъка.

Енергийният импулс проникна директно в черепната му обвивка. Тялото на Алекс се отпусна. Пулсациите спряха. Системата се занули.

Той вече не бе Господарят на Алгоритъма. Беше абсолютната тишина от мълчанието му.

Йоан падна на колене. Тя го прегърна.

Този път не беше победа. Беше оцеляване. И може би… ново начало… За тях.

Денят изгряваше с пурпурна обреченост над Агломерацията. Над целия подчинен свят. Над двама, все още борещи се човеци.

Те бяха в изоставена климатична станция, на няколко десетки километра от града. Ветрогенераторите се въртяха бавно, сякаш самият въздух не смееше да наруши тишината между тях. Йоан бе избрал мястото за укритие заради това — далеч от термичните скенери, с блокирани комуникации и без значение за света.

Ангела седеше на студения метален под, облечена в неговото старо термо яке, с разръфан интерфейс. На шията ѝ още личаха охлузванията по кожата. Но тя не плачеше. Не трепереше. Вече. Само дишаше тежко, сякаш отново се учеше как да бъде сама в тялото си.

Йоан стоеше на метри от нея. Не се приближаваше. Не питаше. Само… чакаше.

– Колко време мина? – гласът ѝ прозвуча сухо, глухо.

– Три дни – отвърна Йоан. – Откакто официално изчезнахме от радара на системата.

– Три дни, в които той… – тя не довърши. – Системата е още в мен. Знам, че е. Някои от командите се самозадействат. Понякога усещам импулс да… се подчиня.

– Но не го правиш.

Тя се усмихна с усилие.

– Не защото съм силна. А защото той ме подцени. Мислеше, че е изтрил базовите протоколи. Но остави един непокътнат.

 – Кой?

– Привързаност. Към теб. Йоан… – тя вдигна поглед. – Само мисълта за теб ме съхрани. Опита се да я използва, за да ме пречупи. Не успя. Не защото съм героиня. А защото ти си… реален. Не код. Не инсталация.

Йоан се приближи. Бавно. Седна срещу нея. Постави устройството си на пода и го изключи — нямаше нужда от данни, сега се нуждаеха само от присъствието един на друг.

– Аз също съм счупен – призна той. – Цели две години строях софтуер, за да защитавам света от хора като Алекс… а той използва същата архитектура, за да те подчини. Моите вратички. Моята логика. Моята вина.

– Не. Ние не сме просто написан код. Имаме правото да избираме как да го използваме. И как да… простим. Или не…

Чу се отдалечен грохот — буря или срив на още един генератор? Не бе важно. В този момент нищо не беше по-важно от това, че и двамата все още седяха. Един до друг.

– Мога да те прочистя – каза Йоан, меко. – Да вляза в невронния ти интерфейс и да премахна всяка следа от това, което той вгради. Но ще трябва ме пуснеш вътре в себе си. Да остана там известно време, за да наблюдавам отхвърлянето.

– Значи ще бъдеш част от мен.

– Ако ми позволиш.

Тя се приближи. Не търсеше интимност, а подкрепа. Контакт. Твърда земя под краката си.

– Разрешавам ти. Не желая точно тези спомени да контролират остатъка от живота ми.

Йоан покри ръката ѝ със своята. Длан върху длан. Без думи. Без декларации. Само синхрон на биоритми и доверие, вградени не с кабел, а с преживяна болка.

А някъде далече от тук… Алекс-Владимир бе само ехо. Един призрак в системата, чиято сянка щеше да витае още дълго около тях. Но не сега. Сега те дишаха. Заедно…