- Седни, ще сложа кафе.
Лампите бяха дразнещо ярки и се чувствах така, сякаш двама ирландци бяха лъснали чепиците ми. Чепиците ми, боже мой, каква дума. Стегнати, лъснати обувки. Ризата ми беше разгърдена, панталонът - вехт, но сив. Истински плейбой. Жената стоеше със скръстени ръце и чакаше нещо да се случи. Тогава си спомних, че е неделя, а тя е самотна дърта мома, която не става за нищо друго, освен да си побъбрите. Защо, по дяволите, някой ще прави подобно нещо? Толкова много други неща могат да се случат. Бих съблякъл ризата си, ако това щеше да помогне, но не носих потник отдолу.
Седна. Усмихна се.
Кафето кипна.
- Може и да не повярваш - заговори след малко - но снощи имах видение. Понякога Бог ми говори и Той ми каза, че не ставаш.
Сигурно така е винаги: до един момент се чувстваш като нормален човек, а в следващия си вече отрепка. Спиш малко, пиеш много и се опитваш да вкараш дърти фльорци в леглото си. Уви, напразно.
Предполагам, че повечето хора си ме представят като нехраним ...