Последните дни цялото ми внимание беше съсредоточено върху крилете и почти бях забравил, че имам тъща. Тя не живееше при нас, но както всички тъщи по света, обичаше да се появява в най-неподходящия момент. Например, по празниците. Тогава, когато човек вече е направил план да излезе някъде със семейството си или просто да поспи малко повече и помързелува у дома. Дори в такива моменти, аз не й се сърдех много, понеже я харесвам. Може би, защото приличаше на жена ми. И на външен вид, и по характер, с който отдавна се бях примирил. Единственото нещо, с което ме дразнеха и двете, беше непрекъснатото споменаване на някакъв стар съученик на жена ми, живеещ в блока на тъщата. Тя използваше всяко идване у дома, за да изкаже съжалението си, че житейският път на дъщеря й се е пресякъл с моя, а не с неговия. Според нея, този мъж бил нещо средно между Бил Гейтс и майка Тереза. Управлявал няколко фирми, парите сами влизали в джоба му, а в същото време бил любимец и на данъчните, и на хората от блока, на които непрекъснато помагал. Вие знаете много добре вида на лунните пътеки в софийските квартали, неизвестно защо наричани от общината „улици”. Те приличат по-скоро на кашкавал Гауда, в който някое хлапе е направило безразборно допълнителни дупки с немирните си пръстчета. Та, благодарение на чара и парите на този мъж, единствено пред блока на тъщата, всички дупки били запълвани ежегодно с пресен асфалт.

Рано сутринта, на Бъдни вечер, някой звънна на вратата. Лошото предчувствие и този път не ме излъга. Тя стоеше на прага, с няколко торби в ръцете. Беше приготвила разни неща за трапезата. Естествено, най-голямо се оказа количеството на постните сармички с лозови листа, които тя прекрасно знаеше, че не мога да понасям. След като си разменихме стандартните въпроси, касаещи здравето, тя попита:

- Дадоха ли ти тринайста заплата?

Аз мълчаливо вдигнах рамене, а тя въздъхна:

- А на някои хора въобще не им трябва тринайста заплата. Те си докарват по няколко всеки месец!

Разбрах намека, но и този път си замълчах. Бях приел тактиката да създавам приятна атмосфера на взаимна поносимост. Когато седнахме на масата, разговорът отново се завъртя около онова чудо на мъжката природа, с което навремето жена ми е имала щастието да бъде в един клас. Този път не се подразних много, понеже вече знаех, че аз имам нещо, което той трудно би могъл да има, дори с цената на много пари – криле. Постепенно разговорът между двете жени се измести в посока раждането на Христос, величието на неговия създател и стигна да отправната точка на съвременното семейство – Адам и Ева. Тъща ми не пропусна да отбележи, че между Адам и съученика на дъщеря й имало голяма прилика. Не толкова на външен вид, понеже тя никога не го била виждала гол и само с листо отпред, а по-скоро по значимост и принос към човечеството. Дали под влияние на липсата на успокояващия алкохол (помните, че бях отказал пиенето) или окрилен от смелостта, която ми даваха онези неща, скрити отзад под пуловера, наруших мълчанието си и твърдо казах:

- Адам е бил най-щастливият мъж на света!

Тъща ми, малко изненадана, че се намесвам в разговора им, бързо отговори:

- Разбира се! Той е имал първата жена!

- Той е бил щастлив не с това, което е имал, а с това, което е нямал! - поясних философски аз.

- И кое е това нещо, което е нямал, пък го е направило толкова щастлив?! - в хор ме попитаха двете.

- Нямал е тъща! – тържествено казах аз.

След този мой отговор, тишината се спусна за дълго над масата. Лицето на тъща ми смени няколко пъти своя цвят. Тази игра на цветове беше предизвикана от ускореното движение на кръвта, която като една огромна вълна, на приливи и отливи, ту нахлуваше в малкото пространство на главата й, ту се отдръпваше назад към крайниците. Когато се насладих достатъчно на гледката, станах от масата и се преместих пред телевизора. На стола издайнически останаха да се белеят няколкото паднали пера...

(следва продължение)