Критичен Дъх

Безразличието е въпрос на възприятие - нечовешко възприятие, ужасно обиждащо, неопределено, грозно, невероятно отблъскващо възприятие.

"Нищо човешко не ми е чуждо", освен елементарната човечност и ако нея я няма... то всичко останало човешко е глупост, поза, дяволска изродщина... и за жалост е така, мамка му!!!

Нищо не остана от тези хора, което сме били... освен телата може би и мъглявия спомен за един далечен рай, вече невъзможен и опроверган.

Децата са оневинени, а възрастните, ами ние тогава трябва да сме виновни, нали?

Довчерашната невинност бива заменена с една постоянно чувстваща се вина за безпомощност, нерешителност и бездействие, защо обричаме децата на собствената си съдба?

Нима сме такива егоисти или напълно неосъзнато се тласкаме към разруха?

Нима?

И докато пиша всичко това, поглеждам себе си – щастливо дете – нещастен възрастен, почти забравил безпроблемността... приемам съдбата си с покорство – и аз съм фалшив.

Грозно и криво ми става, виждайки повсеместната лудост, която наричаме наш дом, наше ежедневие... наш живот... децата ми няма да живеят тук, на това забравено от някой си бог място - те не заслужават това, което ние предлагаме...

Свикнахме да изпитваме вина, тя стана константа, с която живеем... свикнахме и затова вече не ни пука, подминаваме, не е нужно да се извиняваме, мачкаме, тъпчем, хвърляме - и няма нужда да се поправяме, просто сме виновни или може би безусловно праведни в нашия извратен свят, нашата безспорно скандална реалност.

Все повече хора виждам как се отказват от този живот и все повече виждам как яростно биват нападани тези вече отрекли се от техните СОДОМ и ГОМОРА човеци.

Твърде разумен съм, да си мисля, че ще има някакво божие наказание – напастта е налице - моля, погледнете се в огледалото и си помислете добре от какво е изградено съзнанието ви и къде са добродетелите, с които уж сме захранвани – няма ги... всичко е власт, пари, омраза, завист, материя и безбожно много мисли за плътски удоволствия... ако правеше всичко, каквото мислеше или казваше днешният човек... светът щеше да е един огромен ядрен публичен дом - ядрена е*алня!!! – добре дошли, мутанти!!!

Масова заблуда, расова омраза, финансова недостатъчност, дефицит на човечност... искам просто да умра от прекомерна любов, ако не беше тази упойка за ума, човек би полудял, а може би и затова я търсим толкова... за да не се удавим в собственото си творение – Светочовечието...!!!!!!!!