Критичен Дъх
Безразличието е въпрос на възприятие - нечовешко възприятие, ужасно обиждащо, неопределено, грозно, невероятно отблъскващо възприятие.
"Нищо човешко не ми е чуждо", освен елементарната човечност и ако нея я няма... то всичко останало човешко е глупост, поза, дяволска изродщина... и за жалост е така, мамка му!!!
Нищо не остана от тези хора, което сме били... освен телата може би и мъглявия спомен за един далечен рай, вече невъзможен и опроверган.
Децата са оневинени, а възрастните, ами ние тогава трябва да сме виновни, нали?
Довчерашната невинност бива заменена с една постоянно чувстваща се вина за безпомощност, нерешителност и бездействие, защо обричаме децата на собствената си съдба?
Нима сме такива егоисти или напълно неосъзнато се тласкаме към разруха?
Нима?
И докато пиша всичко това, поглеждам себе си – щастливо дете – нещастен възрастен, почти забравил безпроблемността... приемам съдбата си с покорство – и аз съм фалшив.
Грозно и криво ми става, виждайки повсеместната ...