Кръв
Студеният януарски вятър я пронизваше като нож. Вървяха двамата - тя и баща й. Говореха с кратки и безлични изречения; тя се опиташе да го успокои, че всичко ще е наред. Не вярваше. Не успяваше. Той вървеше бавно, задъхано, по лицето му болната руменина от студа му придаваше още по-уплашен вид. Влязоха в болницата - лъскава, чиста. Взеха талончето за ред. Тя беше успяла с хиляди връзки да уреди да го прегледат сега вместо през март. Повикаха го. Той остави тежко на земята чантата си. Тръгна бавно. “Сега се връщам” каза пред вратата, опитвайки се да си вдъхне вяра, а и малко и на нея. Докато баща й беше в кабинета, тя започна настоятелно да звъни на познатия кардиолог, който трябваше да им съдейства ако има проблем. Той беше в реанимация и каза, че ще слезе след час. Изпуши бързо 4 цигари.
Той излезе. По-бял и по-слаб, сякаш бяха минали години откакто влезе. Каза “Тръгваме си”. Показа картонче, на което беше написано номерче, номерчето в списъка на чакащите за една коронарография: номер: 2344. Бялото листче изглеждаше още по-бяло между жълтите му пръсти. При бегли изчисления това се падаше след 4 години. Диагнозата беше потвърдена, единственият начин да се види до колко са запушени кръвоносните съдове към сърцето беше тази малка манипулация, която с добрия случай можеше дори да оправи самото стеснение и да си отиде у дома след 2 дена. Все пак тя успя да го убеди да изчакат познатия кардиолог. Мълчаха. И двамата мислеха за едно - 4 години е безкрайно, без лечение едва ли щеше да ги доживее. Тя запрелиства вестник. На страницата с некролозите случайно видя снимката на един приятел, който беше починал преди 2 години от цироза и сърцето и се сгърчи. Едва преглъщаше. Бяха я предупредили да ноди пари . Носеше 1300 лева, които беше събрала от хонорарите, за да си купи пералня, печка и спалня. Когато познатият лекар дойде, размениха няколко думи, той влезе в една стая, излезе след 2 минути, дръпна я настрани и каза “Внеси дарение 1250 лева и той влиза днес. После го поемам аз”.
Тя дари.
Той влезе.
Коронарографията беше направена на следващата сутрин. Тя отиде на обяд. Беше весела. Вярваше, че едно малко стеснение, една малка пружинка, пусната в стеснението щеше да го спаси и след 3 дена щеше да го върне при морето. У дома.
Лекарят я чакаше пред отделението.
“Сърцето му работи на 20 %. Има 4 запушени съда, което значи 4 байпаса. Стесненията са огромни. Коронарографията не може да помогне. Трябва да остане за операция.” Говореше за операцията. Тя не слушаше.
Зави и се свят, подпря се на пияното. “Кой свири тука на пиaно, като хората мрат?”, помисли. “Той знае ли?”. “Знае малко. Може да направим нещо. Не мога да го пусна. Ако го пусна няма да стигне и до Пловдив”.
Виеше й се свят, паниката я беше стиснала за глезените и не можеше да направи нито крачка. Каза си: “Знаех си да не обличам тоя пуловер, все ми е на лош късмет.” Излязоха с доктора да пушат пред фоайето. Той беше добронамерен, наистина направи всичко, което можеше да се направи, за да и помогне. Обясни какво представлява операцията, успокои я. Очите му бяха така топли и загрижени, че чак и стана мил. Качи се в стаята при баща си. Беше увит в системи, тръби, жички, жълт и слаб. Реалността беше по-успокоителна от неизвестността. “Колко ще струва?” - попита той. “Нищо” - каза тя. И така казваха всички. До него лежеше млад мъж на 28 години. Бяха се сприятелили с баща й. Сприятели се и тя. Щяха да оперират момчето на другия ден. Той и каза: “Утре вечер като изляза, да носиш пържоли” и й подаде часовника и мобилния си да ги пази да не изчезнат. Тя старателно ги прибра в джобчето с цип на чантата си. Операцията на баща й беше след 2 дни. Трябваше да се дарят 5 банки кръв, за да може кръвната банка да изпише 5-те банки А(-) за баща й. Отиде с четирима приятели да дари кръв. Напукаха и вените, но беше щастлива, че приятелите й помогнаха и че банките с най-рядката кръвна група щяха да са в болницата за следващия ден.
Не бяха.
През нощта постъпил (нецензурно) депутат пред инфаркт от преяждане (препиване, пре - нецензурно или какво ли не пре-) и ги бяха използвали за него. През нощта беше починало и младото момче от съседното легло. Сутринта баща й не отрони дума. Тя отиде да потърси близките на момчето (били някъде наблизо), мълчаливо подаде на млада жена, гушнала две деца на 3 и 5 годинки, часовника и телефона. Представи си как и на нея подават така часовника на баща й. Върна се в стаята. Той я погледна, хвана я за ръката (за първи път от десетилетия) и каза: “Тя моята няма да я бъде. Ти… иди си работи.”
Излезе. Вървеше без да усеща студа и падаше в снега. Стигна до Свети Георги, влезе и тихо заскимтя от безсилие. Спомни си какъв суров човек е баща й, как я пребиваше от бой с точилката, почти докато напусна дома, как ходеше със синините на училище и как малтретираше и манипулираше майка й, как мразеше всичко и всички и какъв терор беше безкрайното му лошо настроение. Спомни си суровите наказания и упреците му, че никога няма нищо да излезе от нея. Това не и помогна. Винаги беше искала той да я обича, беше мечтала за онези татковци, които глезят малките си дъщери, подхвърлят ги на ръце и ги целуват по вратлетата. И тогава зацикли на единствения мил спомен с него. Беше 2 дена преди Нова година. Той се върна от командировка и й донесе единствената играчка, която някога беше имала като дете - един голям, грозен и много руски мечок, който сега малката й дъщеря облича в рокли. Имаше сняг (в Бургас сняг няма, почти никога няма). Излязоха и направиха в парка край морето снежен човек, намериха един гълъб с ранено крило и той го пъха под палтото си и го занесоха у дома. Тя се грижи за гълъба 3 седмици. Един ден той просто си отиде. Върна се напролет с друг гълъб, свиха гнездо и родиха 6 малки… Знаеше тогава, както знаеше и сега, че някъде дълбоко в суровото му сърце имаше 1 % обич и той беше за нея.
Минаваха дни, седмици, беше вече февруари, а нямаше кръв за нейния баща. Тогава случайно намериха тая кръвна група в болница в Пловдив, защото междувременно състоянието му се беше влошило така, че не можеше да става от леглото. Започнаха операцията в 8 сутринта. Тя седеше като мръсна котка пред операционната и чакаше една от двете новини. Представяше си сърцето му, сложено в кофа с лед, разпореното му безжизнено тяло. Повърна. После пак. Трепереше от изтощение и страх. Дойде приятел и седна до нея. Мълчаха. Дори не пушеха. Той я сгуши. Тя го стискаше като последния оцелял човек на земята. В един часа излезе сестра и й каза, че опериращият лекар иска да говори с нея. Едва се изправи. Залитна. Падна. После се оказа на едно легло и до нея - седнал и усмихнат - седеше опериращият лекар. Каза: “Ще припка след месец-два, ама ти май съвсем си се предала”. Седна на леглото и го видя – местеха го в реанимацията.
И той заприпка. И никога не забрави. И каза на всички: “Дъщеря ми ми спаси живота”. После, когато се роди нейното дете, той отказа да го види две години. Когато тя реши да ги срещне, той беше на гарата в Бургас. С бялата си коса, с вид на морски пират, намусен и зъл. Малката протегна непохватните си ръчички, целуна го и каза: “Ти си моят дядо, нали?”, той я прегърна и понесе към колата все едно носеше порцеланова кукла. Един месец тя гледаше как дъщеря й получи цялата обич и нежност, които той никога не си позволи да даде на самата нея. Как обикаляше като обезумял от високата температура на детето, как носеше всеки ден сладкиши и кукли, и зайчета, и мечета, и за първи път видя колко забавен и весел, и сърдечен човек беше станал той.
Странно нещо е сърцето. Сещаме се за него, когато ни заболи. Но по-добре да ни боли, отколкото да пропуснем години, слагайки му презерватив. Любовта боли, кой е казал, че е радост? Боли дори от радост. И когато сърцето е болно, то се лекува, но не като се пази - лекува се с обич. Защо се пазите бе, хора, защо не се обичате? Какво значи например да легнеш до едно друго тяло и да правиш празен секс, където чувството е табу, да не би да се нараним? Сърцето се пази от безсърдечие! И не всяка любов е егоистична - обичаш тогава, когато искаш и имаш какво да дадеш. Е, наскоро за размисли в тоя дух ми казаха че съм “психопатка”, но аз не се сърдя - въпрос на гледна точка. Просто мисля така, сигурно живея с утопии, но хайде да не сме като животните - ядене, изхождане и разплод. А и силно се надявам да има поне още един “психопат” като мен.
© Гергана Дечева Todos los derechos reservados