Глава II
За нея Светът бе черно-бял. Само различната наситеност на сивото ѝ подсказваше, че човекът който гледа, носи по-тъмен или по-светъл цвят, различен от тези в очите ѝ, в главата ѝ, в съзнанието ѝ. Белязана с число, изтрита като име, тя нямаше особени шансове за „нормален живот“. А може би изобщо не трябваше да се назовава човек? Заслужаваше ли го?... Даа... За нея Светът бе черно-бял. Не различаваше цветовете. А „домът“ ѝ бе на двеста метра под земята. Какво можеше да очаква от Света? На какво можеше да се надява?...
Сирената оглуши коридорите на бункера. Пищеше силно, продължително и на кратки интервали. С нея отбелязваха пристигането на нов „обект“. Само по цвета ѝ можеше да се разпознае дали той ще е поредният грешник, станал опитно мишле за лабораторията, някой нов лекар- често също враг, или чисто и просто- административен плъх, облечен в нови лъскави папки с прогнила от лъжи информация, а не дай си Боже и шеф. Само дето беше изписана с високопарни думи, скучно напечатани върху бялата хартия, тъй де- информацията. А аз... все друг трябваше да питам, в какво се е обагрила лампата всеки път. За съжаление обаче, за тази точно вече не се и налагаше.
Сега цветът беше жълт- най-честият в последните месеци. Идеше нов клетник в нова клетка, който скоро щеше да разбере колко остри могат да бъдат иглите на човешката омраза, изтъпени за пред външния свят с „научни експерименти в стремеж за опазване на човешкото здраве“. Старите познайници, из между, които и аз, се накачулихме на прозрачните плексигласи и залепнахме за тях. Всички искахме да видим новия нещастник. А неговото ново име щеше да бъде... 348.
Вратата се отвори- тежка, метална и студена. Двамата въоръжени- викахме им „железните плъхове“, защото пазеха нас- голите мишоци, но също толкова бяха под подметката на командващия- влачеха младото момче. Вече го бяха разкрасили с някоя и друга синина. Може би беше в безсъзнание, защото главата му беше надолу. Когато минаха покрай мен, кръвта ми завря. Инстинктивно свих ръцете си в юмруци. Настръхнах цялата.
- Ей, 29! По-полека! И да скърцаш, и да не скърцаш със зъби, с тия две голи ръце няма да разбиеш прозореца!
- Ами ти, бе, 36?- изсъсках му аз- Ако дойдеш при мене, а с тебе и останалите, може и да стане!?
- Не витай в облаците, 29!- аз се доближих до него.
- Не в облаците, 36, на десетки метри под земята сме и много добре знам това! Един ден се надявам, в мозъкът ти да се роди идеята, че единството е сила и то може да срази непознатият ни все още враг! От колко време си тук, 36? А? От колко, Марто, кажи ми?- за разлика от мен, той поне знаеше името си.
- Добре, 29, кротко! И по-тихо, моля те! Камерите записват, а за пред ония зад тях, аз съм просто 36, а не Мартин... А и не искам да гледам как всеки път се нараняваш!
- Да, наранявам се, но поне знам, че още съм жива!
Двамата се разделиха в двата ъгъла на общата стая. Тези помещения, бяха повече от тридесет. А дали не подготвяха и още?... Бяха огромни, но не събираха заедно повече от десет човека в тях. И всеки ден ги разменяха- различни плъхове в един и същ талаш. И въпреки всичко- часовете, в които бяха заедно, бяха най-щастливите за тях. Защото когато се върнеха в клетките си, не знаеха каква неприятна изненада, облечена в бяла престилка, ги очакваше.
29 се сви в ъгъла и се изхлузи по него до земята. Хвана голата си глава и я наведе надолу. Мъже, жени- всички бяха бръснати глави. А как си мечтаеше един ден да зарови ръце в косите си, а вятърът да ги разрошва пред и зад лицето ѝ. Да усети топлината на слънцето и може би... да го види. Не знаеше коя е, не знаеше каква е. Спомняше си само как е дошла тук... Как вратата на дома се е отворила, как хванали жените, които се грижели за тях, затворили ги в другата стая и последвали глухи изстрели. Как след това до всяко дете застанал по един „железен плъх“ и как всичко утихнало, замряло... докато се появила тя... Чудовището в бяла престилка. Но... Дребната... тя захапала за ръката своя „плъх“ и с боси крака по пижама понечила да избяга. Ала след двадесет метра, прикладът на пушкалото я върнал на земята... в буквалния смисъл, а кръвта от носа изцапала пижамата. Още тогава Престилката я забелязала... Навела се над нея и забила очите си- черни като въглени и остри като кабърчета... в малката ѝ невинна душица. А с малката ръчица, дребната избърсала носа си с опакото на ръкава и я погледнала с най-голямото презрение, на което е способно едно дете. Това, което обаче наистина привлякло Чудовището, било силата на това малко човече.
- „Ти ще бъдеш моята специална!“, така ми каза тя тогава и усука бузата ми с двата си пръста, като с клещи!- тихичко си заговори 29 с разперени пръсти, които сякаш представляваха отсрещния- глухия и немия, с когото си говореше- „Има нещо в теб, Зверче! Нещо в очите ти, което отдавна вече не е на дете...“ И от тогава превърнахте живота ми в ад! Захвърлихте ме самичка в една огромна стая с бели стени. Използвахте фалшиво-звънливите си гласове, с които се опитвахте да говорите с едно дете, ала детето в мен, не проговори, защото го нямаше. А бях на четири... Колко игли забихте в мен, с колко ток изпържихте главата ми, за да намерите... Бог знае какво, защото май и вие не знаете още! И така двадесет и пет години- и изтри едната си буза от посолилата я сълза. Болеше я. Много.
- 29, вече сама ли си говориш?
- Защо все ме предизвикваш, Марто?
- Защото ме е грижа за теб!
- По странен начин го показваш!
- Недей така!- и сложи ръка на коляното ѝ- Покажи ми оня поглед, покажи ми ония дълбоки сини очи, дето черните ти мигли толкова упорито се опитват да скрият!... Моля те!
- Добре, че има някой, който да ми напомня какви са... Пффф... Ако го направя, ще ми обещаеш ли, да не ме дразниш днес повече?
- Знаеш, че не мога, Дръзка! Няма да съм аз, ако го направя!- тя се изсмя с лек хрип.
- Поне си честен! И го погледна отдолу нагоре, промуши глава под рамото му и го погали с ръка като обгърна врата му и прокара пръстите си по татуирания номер под лявото ухо. В онзи ден, когато ни доведоха тук, помниш ли? Ти влезе последен. Изблъскаха те грубо и затвориха вратата.
- А ти дойде при мен и ме вдигна от земята! Как бих могъл да го забравя?- изви глава към нея и долепи устните си, ала противният глас от високоговорителя, развали момента... Тя стана рязко. Все още не беше съвсем наясно със себе си, какво точно означава Мартин за нея, но определено я привличаше.
- Време за обяд! Време за обяд! Подредете се в квадрат с разстояние човек отпред, човек отзад!- чипът от таблото на вратата избуча и плъховете влязоха.
Всеки си взе по един. Диагоналите се свиха и в прави редици „стражарите и апашите“ излязоха по двойки. Изкачиха се с три нива нагоре, където беше столовата. Асансьорите приличаха на кошници. И сега “продуктите“, излезли от тях, бяха настанени по масите- по един във всеки ъгъл. Плъховете стояха зад гърбовете им. Две метални плочи се приплъзваха и отваряха пред всеки и отдолу излизаше пластмасов поднос с безцветна и безвкусна храна, с една лъжица отстрани- също пластмасова, разбира се. И всеки имаше на разположение петнадесет минути. Ял, или не, после те прибират. И днешният ден не беше изключение. Само обядът беше общ. Вечерите бяха самотни, а закуски нямаше. А и как иначе всичко беше с цел. Самотните вечери, не винаги завършваха с... храна, а изтерзан и гладен на сутринта, трудно можеш да се опълчиш. И все пак- опитите изискват време, а времето се нуждаеше от живи хора- за това беше обядът...
Следваха още два часа в общите стаи- разбира се с размяна на героите в тях. Когато ги водеха нататък, сирената забуча втори път за деня, което беше странно.
- Боряна?- извика 29 на едно от момичетата- Какъв е сега?
- Син!- отвърна ѝ уплашено момичето.
Само администрацията виждаше дневна светлина. И не чиновниците, разбира се- само избраните. А слънцето успокояваше хората. Или поне в началото...
Тя беше сложила ръце на кръста, взираше се напред, потропвайки с крак. Острите връхчета на рамките на очилата ѝ, чудесно завършваха линията на молива над клепачите, като ѝ придаваха съвсем заплашителен вид. Червеният ѝ костюм дръзко контрастираше на престилката, която го прегръщаше. Явно не влизаше често в лабораторията, повече наблюдаваше- там, зад стената. А ѝ обувките явно не ѝ пречеха- цял ден издържаше на десет-дванадесет сантиметровите си кокили. Това обаче не заблуждаваше никой, който я познаваше наистина, а те бяха малцина. Сприцовките, малките шишенца, иглите и белите удобни чехли, винаги бяха на една ръка разстояние.
- Професор, Андреева?- наруши някой спокойствието ѝ.
- Директор!- изръмжа тя и се обърна, а огнено червената ѝ вълниста коса я последва- Директор, Андреева!- титлата отдавна не я вълнуваше, а може би бе и забравила, какво всъщност означава тя и как би следвало да се защитава.
- Извинете, директоре! Амм- беше малък дребен, присвит човечец, не много радостен да ѝ бъде секретар в тези моменти- При Вас ще дойде...
- Не ме интересува! Днес няма да има срещи!- отсече тя.
- Ммм... Може би не се изразих правилно- Той вече идва насам и едва ли може да бъде спрян!- Андреева го сряза с поглед!
- Изплюй камъчето, Йорданов! Хленчиш като момиченце!
- Големият идва, госпожо! На инспекция. Но предупреди, че първо иска да разговаря само с Вас!- тук като че ли тя леко се уплаши.
- Искаш да кажеш, чее... Христов е тук?
- Не... още... Така дее, идва насам!- изхленчи отново Йорданов.
- Тогава всички се махайте от тук! Напуснете етажа! Искам от теб само едно позвъняване по вътрешната линия, Йорданов! Когато... спря се... Когато Самуил Христов пристигне!
- Да, госпожо директор! Както наредите... и малко по малко всички се оттеглиха...
Седемнадесет минути по-късно наистина последва звън- кратък, като страхът в накъсаните думи на асистента. За нея бе достатъчен. Изпъна се като точилка, макар и напрежението в нея повече да граничеше с пренавита пружина, преплете пръстите на ръцете си и ги спусна пред полата, но те продължиха да потрепват и събрани. Защото явно имаше кой да вземе и нейния страх...
Тежката метална врата се отвори. Униформеният влезе и свали шапката си. Беше висок, с широки рамене и леко посребряла коса. Лицето му не изразяваше нищо- ни емоция, ни потрепване. Застана пред нея и заби зелените си очи в нейните, а те сякаш изгубиха силата на черния си цвят.
- Добър ден, Андреева!- ехидно се прокашля- Простете... Директоре!
- Добър ден, генерал-майор Христов! С какво сме заслужили Вашето внимание и лично присъствие днес?
- С нищо!- каменно отвърна той.
- А каква е причината...
- Директор, Андреева!- прекъсна я той- Колко време Ви дадох, за да синтезирате поне една успешна молекула? Колко опитни зайчета имате тук, а нямате нищо на лице? Резултат- нулев!
- Генерал-майор Христов, уверявам Ви, че...
- Вече в нищо не можете да ме уверите, Ралица Андреева! Преди малко повече от тридесет години, невидим враг с неясна форма и размери, покоси планетата и една трета от нея, просто се... заличи. С годините разбрахме, че има „белязани“- такива, които го носят, не го развиват и евентуално... го предават. Тук търсите и събирате точно такива екземпляри и паралелно на техния брой- така наречените „чисти“, които се предполага, че не са имали среща с Врага. Силно се надявах, за този четвърт век, който сте имали на разположение, без значение, че аз съм на чело само половината от времето, да сте успели да намерите начин, лекарство, или този, който наистина може да се пребори с Него.
- Но дълго време ние не разполагахме с...
- Тихо!- прошепна той и подигравателно сложи пръст пред устата си- Оправдания не желая да слушам! За това съм тук днес, защото имам решение...
- Много се радвам... понечи тя, ала...
- Не съм свършил, Андреева!- извади от джоба си телефон и използва бързо набиране. Нищо не се чу отсреща. Последва само едно- „Донесете ги!“ Наясно ли сте, че протоколите, които представяте пред Света за вашите така наречени пациенти, вече будят доста неудобни въпроси от читателите си. Предстоят проверки, Андреева! Идната седмица ще имате чужди гости... От много далече! И уверявам Ви, те изобщо не са настроени приятелски към Вас.
- Знаете, че за проверяващите имаме избрани екземпляри, които са отделени от останалите и са на различно място в бункера?
- Не ме интересува!- издиша думите си в нея той- След като приключи, искам по най-бързия възможен начин, да приложите моя метод!- в този момент, вратите отново се отвориха- А? Ето го и него!- Двадесетина човека с по два големи метални куфара влязоха в помещението. Христов щракна с пръст и моментално единият се отвори. Вътре имаше пет по-малки метални контейнера, с по петдесет предварително напълнени спринцовки в тях, които бяха предназначени за директна употреба. Течността в тях имаше болно жълт цвят.
- Това да не би да е?... плахо тръгна Андреева.
- То е!
- Но това е жива отрова!
- Значи- плашещо тиха пауза на равния му глас- който я преживее- прокашля се- ще разказва!- и сложи шапката на главата си. И без да се обръща довърши- След две седмици, очаквам подробен доклад. Иначе, Андреева... Молете се и Вие, да не се наложи „по собствено желание“ да опитате „продукта“- и вратата се затвори след него! А нейните крака сякаш изгубиха всякаква устойчивост, огънаха се като преварени спагети и тя се свлече на земята. Два часа не помръдна, докато нещо не я накара да замига на парцали, а после проглуши целият бункер отгоре до долу. Цветът беше червен. Тя изтръпна. Дали беше грешка?... Трябваше да е, защото... Нещата не изглеждаха никак добре...
Краят на последните два групови часа изтичаше. И колкото и скучна да ѝ беше десятката, в която се бе паднала сега, 29 я предпочиташе милиони пъти, пред тъмната стая, в която щеше да се върне. Беше си избрала един винкел от тавана и се набираше на него. Умората от физическото натоварване, избистряше ума ѝ и помагаше на психиката. Молеше се само, когато влезе там, тя- стаята да не „оживее“. Почеса се по номера си. Странно, но сякаш почувства парене, когато го докосна. А не беше се случвало до сега. Но... тя го пренебрегна.
Тъкмо отвориха вратата, за да ги изведат и приберат, когато проглушителният звук, им провокира вниманието още веднъж... Сега нямаше кого да попита какъв е цветът? Но погледите на „плъховете“, бяха доста объркани. Значи ставаше нещо странно. Обяснение не последва- ни по-уредба, ни по клюките на пазачите.
- Три цвята за един ден?- прошепна 29, уповавайки се на интуицията си- Тук става нещо!... Погледна към буркана на сирената и... Нещо се случи. Удари си главата с ръка, защото ѝ се стори, че беше нещо различно от черно-бялата пелена с различните на скучното сиво отенъци. Погледна пак... този път... нищо... Но бялата сърцевина сякаш за първи път бе истински чиста...
© Каролина Колева Todos los derechos reservados