Глава III

   Двамата се изкачваха нагоре през гората- тя пред него, той по нея. Гъстотата на боровете, ги криеше добре, въпреки че слънцето търсеше лицата им.

   - Како ти избега̀ брат ти?- попита Силимарина.

 -  Тия дни ние трябва да вардим селото. Слизахме надолу, кога видехме около една дузина от ония бесове. Извърнахме се обратно, аз дотърчах на време и мислех, че той е по мене, ама не. Кога разбрах, че го нема, тъй и тъй бях стигнал- та предупредих ги да скрият поне мъжките и се върнах да го трася. Него не видех, ама тебе найдех, Силимарино!

   - Срце ке ти е? Ке ти дума за него? Он добре ли е?- и тъкмо го изрече и един клон от пръстта се изтласка на горе и някой скочи из под земята.

   - Бояне, дека избега, бре?- застана пред него и му се ухули, но погледа му бързо се отмести към нея. Сякаш зениците в небесния ирис, си играеха с тези на отсрещния и го привличаха като магнит. И а да каже нещо, когато Боян такъв шамар му изплющя, че за малко не го върна на мястото от дето излезе.

   - Стоенчоо, Стоенчо!- продължи Боян- толко бой ке те дѐрем, ако продължиш да ги вършиш такива, че... спря се, може би се усети, че все пак тя е до него- Де, бе, момче! Ке земеш акълот на момата!

   - Яз не се плашим лесен! Тъй да знаете!- метна им по един бърз поглед и на двамата, който казваше „стига сте се мотали“ и продължи напред.

   - Дека я найде тая, бре, Бояне?- прошепна му Стоян.

   - Декато Оня реши да ме найде с нея!- и го хвана за яката- Айде марш пред мене!

   - Стига, бре! Ка̀жи ми! Брат съм ти. А тая е много убава, тъй да знаеш!

   - Ей, Стоенчоо!- закачливо- заканително започна Боян- О̀бърни се, та да не захленчиш па! Да те не отпѐра с два по врата!

   - Де, бе, па ти! Нищо не щеш да кажуваш... А она е...

   - Шшшш, тихо, бре!- и му я посочи с поглед и последва с укор такъв към него- Верно ке те дерем, да знаеш! Просиш си кютека, тъй че, млъ̀кни!

   - Изведоха я те горе. И тръгнаха към селото. Много неща си мислеше Боян сега. И усмивка пролазваше по лицето му. Па го стопляше из вътре. Тая нощ сън нямаше да спи. Когато наближиха тепавицата*, тя се спря.

   - Стойте! Яз сам ке си ида при майка!

   - Оти, бе, моме? Има ли нещо?- попита Боян, явно не му се искаше да се разделят тъй бързо.

   - Яз така сакам!

   - Прощавай, ако съм издума̀л, нещо кое не требва!

   - Не си! Яз сум чепата! Ако е речено, пак ке ме видиш! Сѐ най-до̀бро на тебе и на брат ти! Благодарам яз на вас!- обърна се сгръб към тях и си тръгна. Боян свали калпака си и до дето се скри тая от погледа му, той не престана да гледа.

   - Ех, Силма, моме... Ех, силна, моме... Де ти е сърцето? Или ти е взето?

  - Де, бе, Бояне! Собери се!- рече брат му и го сръга с лакът по корема- Ум да ти зайде, ама и краката си найди! Тая не е за тебе! Далеко ти е! А и бедна мома е, що ке ти даде?- Боян се извърна рязко към него и го хвана за елека.

   - Дума да не съм чул повече от тебе, що е по нея! Ако требва, песен ке ѝ запея, а ти ке мълчиш! Тръгвай сега нагоре, да те не забѐра с некой ритник!

   Силимарина преброди къщите на селото до края и след последната се качи малко на баир. На пръв поглед- малка къщичка, сякаш набита вътре в хълма, с наполовина пропаднал покрив. А добре можеше да живеят- Горка можеше много, ала не искаше нищо за направеното. Който беше видял нейно платно, или кошула, сая или навои, оставяше очите си по тях. Ама и тя не правеше за всеки- „Само, ако сум те усетѝла прав!“- тъй говореше тя на тия, които искаха.

   - Здраво, майко!- Силимарина застана зад гърба ѝ. Жената спря и надигна глава без да се обръща.

   - Бела ли си?- прошепна ѝ тя.

   - Бела сум и сум пременена, с црно не сум опетнена!- тогава Горка се обърна към нея.

   - Бе, Силимарино, спомнила си пате!- очите ѝ се напълниха- Що се случи? Зло ли те улучи?

 -  Не, майко, яз избегав! Реката ме опази от ония омрази! Гората после ме скри и вечерта ме покри. Ама платната изгубив, майко! Само тая убава кошула опазив! Само тая остана... Горка се втурна към нея и я прегърна.

   - Керка си моя, Силме! Помни го! Не ти барам грех яз на тебе! Бела ли си- моя си, вовеки! Црна ли си- те убивам! Планината те е опазила! Жива си ми! Вистинска си! Права си!- и я стисна още по-силно. После я пусна- Стави сега два залъка в уста си!

   - Добро, майко!- и се отдели в другия ъгъл.

   - Тая нок, кога луната изгрее, влегуваме под земя!- и ѝ стрелна с поглед дървения капак, покрит със слама- Там никой нема да те бара!- Отдавна тоя капак плашеше Силимарина. Нощем сякаш и шепнеше, а денем я дебнеше- Веке си големо, тайни нема! И еден таков мора да научиш! Тая нок... След тези думи, следващата хапка на Силимарина беше трудна за преглъщане. Защото из под тоя капак- нямаше връщане...

   Не знаеше какво да очаква, но знаеше, че ще дойде денят... Така де- нощта. Години наред бе гледала как майка ѝ твори, как преплита пръсти с иглата и конеца. И как всеки цвят си имаше мястото и значението, според човека, за когото се везат. И Силма знаеше да прави карета, ала такива- по-простички, но каква беше тайната на рисунките, защо те бяха на определени места? И защо нижеше мънистата само на лунна светлина? Не можеше да разбере нищо от това.

   В сумрака на изчезващото слънце, Горка влезе в малката стаичка. Чу се проскърцване, беше отворила скрина. Върна се с дървен гребен, бяла кърпа, скрила нещо в себе си и нож в ръка. Дъщеря ѝ се уплаши.

   - Айде, Силме, да те водам!

   - Ка̀де, бе, майко?

   - На тевната вода! Додека идем, воля се крева (ще изгрее) месечина на небото.

   - И що ке бараме там?

   - Твое сила, Силме! Твое срце! Твое душа! Тевното езеро ке ти дае ти да гледаш, кога твое сонце най-силно ке грее. И как ке те казни (ще те накаже), ако клетва си нарушиш.

   - Клетва ли, майко?- тук Горка наведе глава. Изхвърли звучно въздуха от себе си- До тебе ли?

   - До Оня, що зачува* мене и тебе в оная нок. Декато даде ти дар и пребарува (поиска) отплата. За да спаси крвта на децата, требаше да дае на едната- првото девойче огин за одмазда (разплата).

   - Не те разбирам, майко!

   - Оди, Силме, оди напред! Яз ке верувам в чудото от теб! Тая нок, бои си ке извезаш сама- по тебе и по тия платна.

   Силимарина не посмя да запита нищо повече. Но усети, че сякаш ѝ предстои раздяла. Може би майка ѝ се сбогуваше с нея. Или щеше да я отпрати?

   Две сенки мълчаливо пребродиха гората. А в нейната пазва беше тевната- водата. Малките бели камъчета белязваха брега. И до де стигнат, той наистина бе облян в лунна светлина. И посипан бе сякаш с посока- в права редица към водата дълбока.

   - Седни, Силме, тука на бело камене! Седни, па послушай, що ти планината кажува!- зашепна майка ѝ- Яз ке подготвува тебе за нея!- изкара свитото платно из под мишница и го разпъна на земята. Вещите от вътре подреди в определен ред. Най- в ляво- ножа, после гребена, после кошулата, игла с червен конец, огледалото и извезана в златно сая. А под тях- сребърен кръст, увит с китка здравец, който тя целуна, кога погледна дъщеря си.

   Сърцето на младата девойка щеше да изскочи. Неизвестността и цялата тази тайнственост събуждаха страха ѝ, който я бодеше в сърцето и пареше по настръхналата ѝ на вид гъша кожа. Силимарина затвори очи. Пое си дълбоко въздух. Изпусна го. И задържа така. И тишината оглуша. Дори нощта замълча. Остана само тя на Света. Ушите запукаха, кръвта нахлуваше в главата. Майка ѝ отиде до нея и започна бавно да сваля дрехите ѝ. Когато всичко падна на земята, тя хвана лицето ѝ с две ръце, а очите ѝ мълвяха: „Ти оставаш завинаги мое дете!“...

   И сякаш тъпан заблъска и извика в нощта. Ама не... беше сърцето ѝ- в ритъм буен. А водата затрептя в струнен звук на тамбура. И се понесе една песен, която тая девойка запя:

„Тевната вода сега ме зове-

воал да ми даде, да ме покрие,

в дъно свое тъмно да ме отведе

и от очи ми небо да скрие...“

   Горка вдигна ножа от земята. Ръката ѝ трепереше. Сълзите не спираха. Застана срещу дъщеря си, а Силимарина гледаше далеч отвъд нея, сякаш не я виждаше. Просто... пееше. Майка ѝ вдигна ножа. Ръката ѝ замръзна: „За да дойде Сонцето, Силме!“ Поряза я до сърцето. Капката кръв тръгна надолу: „И да се истура во тебе!“ След това поряза от лакът до пръст на дясната ръка и прошепна:

Тия ке разберат коя си!- Силимарина пристъпа към водата. Брега изми краката ѝ и усети вкуса на първата капка кръв.

„... Чува ме тя и ке ме пази,

ако свека* осветли из под мене в калта,

ако тъмно остане, ке ме погази

и ке ме погроби в тия блата!...“

   Силимарина влезе навътре. Черната ѝ коса се сля с тевната вода. Толкоз далече отиде, че Горка я изгуби от поглед. Мъгла се спусна над девойката. Ала и небето се скри от нейния. Бавно започна да потъва свита на кълбо. Но музиката чуваше в себе си. Мина време и усети калта с тялото си. Водата изстина по кожата ѝ. Сви ръце около сърцето си. Клъбце от кръв се оформи от ръката ѝ от него и застана в шепата ѝ. Музиката секна. Ударите на тъпанчето в гърдите ѝ също...

   Горка падна на колене на брега. Падна и заплака. П скръсти ръце, пред лице си. А зад гърба ѝ, далеч от гората, някой я гледаше. Не се знаеше от кога...

   Кълбото на двете капки кръв се запали. Силма отвори очи. Светлинката- кандилкаща в началото, сега стана силна и пулсираща. Сърцето ѝ върна ритъма си. Огънят я прегърна под водата.

Горка чу нещо и се надигна, а там... в средата... Вреше водата. И после светна. И изригна. Тялото на Силимарина се изви като дъга над езерото. А буйни пламъци, обвити във вода, с вид на пламнали ножове с езерно острие, понесоха тялото ѝ към брега. Майка ѝ изрева, като ранено, ала от радост животно. Дъщеря ѝ оживя.

   Силимарина стъпа на брега. Погледна майка си и се усмихна. Прорезите от ножа, сега бяха златни нишки. А очите- още по-сини, до скоро пълни само с небето, а сега вече и с водата... А как горяха... И музиката отново зазвуча:

„... Месечина осветлува го тоя врв (връх) там,

песната изпята е, Духът не е сам!

Шумата (гората) е пламнала, душата гори,

крвта црвена е и ке заври!...“

  - Иди, Силме, легни връз оня глаз да те состанок (среша)!- рече майка ѝ и взе гребена и огледалото. А Силимарина изопна снежната си снага, покрита сега само с лунна светлина и разпиля косите си. Горка ѝ подаде огледалото- Гледай во тебе, гледай во огледалото и ка̀жи ми що видиш?- девойката вдигна огледалото пред себе си. И нейното лице след малко се изгуби от него.

   - Яз гледам, майко! Матна ма̀гла ке падне и не ке си вдигне, доде крвта им не биде да се истури. И години много ке се нанижан- живи нема да сме ние да видим... И... Силимарина се ококори- Еден водопад? Яз сум там и... Горка се усмихна... Дете држете... Дете мой?...

   - Дай ми го мене огледалото, Силме! На колко парчиня се скраши у глазо, толкоз судбини, ке се спасат!- и го взе. Отиде до големия речен камък и го разби с цялата сила, която имаше в тялото си.. То стана на сол. Горка събра малките парченца и стисна шепата си- Земи кошулата, Силме, земи и иглата. Отстранете я низта (махни конеца), той ти не требе.

   Силма отиде до планото, взе ризата, взе и иглата. Отиде до майка си. Падна на колене. Горка кръстоса ръцете ѝ една върху друга, тъй, че ризата да остане отдолу, иглата да стърчи и взе кръста. Него сложи върху кошулата. Стисна стъкления прах в ръката си, докато не потече кръв- през иглата, по ръката ѝ, върху кръста.

   - Те сега, везай! Земи иглата. Ра̀ката сам ке покаже! Двуликата е в тебе! Платно прво твое изнижи... И наистина. Не ѝ бе нужна подкана, нито показно. Силимарина сама разбра къде трябва да мине иглата. А цветовете- те сами конците си изплетоха. Червената кръв, синята вода, златната нишка в ръката и сърцето ѝ и зелената китка здравец в сребърния кръст. Луната сега огряваше гърба ѝ. И без да гледаш какво Силимарина нижеше пред себе си, можеше да го видиш на гърба ѝ- там се белязваше по гръбнака ѝ същото- маказите на канатицата, дървото на живота и... Двуликата. Само дето никой не го видя. И то се скри накрая сякаш под кожата ѝ...

   - Извезав я, майко!- каза Силимарина. Горка отиде и приклекна до нея.

   - Слушай, Силме сега и помни мене! Прво стани и я облечи!- момичето облече ризата. И в каква гиздава омайна девойка се превърна?... А майка ѝ бръкна някъде из под саята и извади един сребърен наниз. Окичи ѝ го на главата- Невесто, мори убава!- въздъхна Горка- Осуден на пропаст (обречена) си ти... На планината... На земята... И дето твоите нозе стъпнат, село българско нема да гори! До дето крвта ти остане чисти. Чисти я предаде и на дете си! Тежко на оной, дето се осмелува към тебе с лошо! Той ке изгори жив на твое богатство (клада)! Ако биде фес или предавник- пепел ке стане, ако е българин- виле много боли! Сетете се на керка (запомни дъще)! Българин пага на колена, само кога бакнежи (целува) знаме! А човек (мъж) осуден на пропаст срцето си на жена- круг за еднички да градат! Се секаваш ли, керка? (Запомни ли, дъще?)

   - Се секавам, майко!...

   - Дали сега разбравте защо се редат блуз (синци) на месечева светлина?

   - Затоа що денот ги изполнува со црно и угнетуване, а в црна нок, они белило бива се измият!

   Двете тръгнаха по пътя на обратно. А очите, дебнещи от гората, едва сдържаха вика си. Дали знайни за тях бяха?... Струната на тамбурата отново разсече тишината след стъпките ѝ. Викът на тъпана надмогна тъмнината и дойде зората. Силимарина се обърна към изгрева и довърши песента:

„... Викаш ли ме, ветер, тамо до врвот,

(Викаш ли ме ветре, там към върха,)

викаш ли ме, бараш ли ме, скаш да летам?

(викаш ли ме, търсиш ли ме, искаш да полетя?)

А ке ме фатиш ли, ветер, или ке остави да ме стопи,

(А ще ме хванеш ли, ветре, или ще ме пуснеш да се стопя,)

Че ако крвта не е чист, тоа е веке навреда!..“

(че ако кръвта не е чиста, вече ще навредя!)