Дните минаваха бързо. Кучето знаеше всяка команда, даже жест на момчето. Очите му не го изпускаха, толкова предано беше. Но лятото отмина. Ваканцията свърши. Момчето трябваше да започне училище и една сутрин замина.

Кучето усети болка от раздялата. Знаеше, че момчето ще се върне някой ден. Усещаше го. Очакваше го.  Майката се грижеше за него, но му липсваха игрите, закачките. Онези неща, които го сближиха с момчето, което обичаше.

Стана студено. Дните станаха къси, а нощите дълги, дълги. Падна сняг.

Къщата беше в края на селото. Гората беше наблизо. Ясно се чуваха чакалите. Тогава кучето ставаше неспокойно. Вслушваше се във всеки шум.

Тази вечер луната беше пълна. Студът - сух и щипещ. Чу се вълчи вой. Беше се появил вълк и мъжете от селото се опитваха от няколко дни да се срещнат с него. Не успяваха. Вълкът беше млад и силен. Изплъзваше се от хайките на ловците. Тази нощ беше тук. Беше слязъл до селото.

Кучето се промъкна през оградата и го видя. Беше голямо животно. С вдигната нагоре глава виеше към луната. Приближи се и спря. Вълкът усети присъствието му. Засили се и скочи. Кучето се премести встрани. Чакаше ново нападение. То не закъсня. Кучето и този път избегна срещата. Така - на няколко пъти. Вълкът се изнерви. Започна да налита напосоки. Все не успяваше да докосне ръмжащото куче. А то само ръмжеше. Не лаеше. Чакаше удобен момент да нападне. Вълкът се изправи. Това чакаше кучето. Скочи и го захапа за врата. Усети болка, но не отпусна хватката. Нещо топло се стичаше по устата му, но продължи да стиска. Почувства отпуснатото чуждо тяло и отвори зъбите си. После се свлече на земята. Тогава чак видя хората. Луната огряваше тях, пушките им... После вече, когато дойде в съзнание и усети човешките ръце по кожата си, разбра, че всичко е свършило. Нямаше сили да се повдигне. Вярваше на тези ръце и се остави в тях. Щеше ли да живее?