Кучето Джоко, най-добрият приятел
Когато го донесе синът ни у дома, беше на 30 дни. Току що проглеждаше с малките си очички. В къщи винаги сме гледали кучета, но Джоко, такова име му дадохме, се превърна в любимеца сред още четири които отглеждахме, само че в кучкарник.
Джоко имаше толкова подкупващ поглед, че не можехме нищо да му откажем. Обичаше да спи в краката ни, искаше, да чувства топлината ни и ако не се долепеше плътно до някой от двама ни, не можеше да се успокои и да заспи.
Ден след ден , порастваше, започна да изпълнява команди, а ние да го учим на много неща и то се справяше чудесно. Беше толкова любвеобилно и нежно, с кафяво коремче и черно гръбче, а лапичките, едни такива пухкави, тежеше около 8 кг. Когато го изкъпвахме, ставаше къдраво като плюшена играчка.
Съпругът ми му купи намордник и по време на разходките навън, го слагахме на устата му. Не хапеше, но много ни ревнуваше от други хора, не даваше дума да си кажем с никой, започваше да се нахвърля върху него.
Летните месеци живеехме на ранчото, което се намира извън града, а Джоко се чувстваше превъзходно там! Играеше на двора и гонеше, де що види животинче, било птичка, гущер, пеперуда. Веднъж го ухапа по нослето бабар. Това са подобно на оси, едри жилещи насекоми. От тогава видеше ли такъв, го хващаше, сдъвкваше го и го изплюваше. Така в игри и в емоции минаваха дните ни.
Веднъж, не знам от къде, се беше появила някаква крастава жаба, голяма като топка. Докато се усетим и Джоко я подгони, навря се в една от розите, разкъса я и я изяде. След 10 минути започна да се задушава, да повръща . Аз се развиках, започнах да плача, но съпругът ми, беше лекар и без да чака, вкара маркуч с вода в устата му, направи му промивка и Джоко оцеля.
Когато съпругът ми се разболя, то усещаше болката му и лягаше там, ближеше мястото и виеше като вълк. Постъпихме в болница за лечение, а него синът ни го остави при другите, в кучкарника, те бяха ловни кучета. След като ни изписаха от болницата, прибрахме се в града, без Джоко.
След 10 дни съпругът ми почина. Вечерта в деня на погребението, Джоко също почина, без никаква причина, просто си е легнало на одеялцето в къщичката и заспало завинаги. На сутринта, когато синът ни отишъл да ги храни, намерил Джоко мъртво. Направил му гробче и го погребал. Не мога да опиша, колко мъка разяжда душата ми. Но знам, че кучетата са най- верните приятели. Дали не го покоси мъката и него, не знам! Останаха ми само парещи спомени, да изгарят сърцето ми! Споделих го с надежда, да ми олекне!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Миночка Митева Todos los derechos reservados
