Кулата 6

  За да има кого да обичаш, трябва първо да е жив, което значи на крака и потопен в живописта. - така се самонавиваше Мария. Ивето заместваше за няколко месеца сърцето ѝ, свиваше се и изпомпваше кръвта само с нейна помощ. Ако майката на потъващата ги наблюдаваше отгоре, щеше да е щастлива, че приятелката ѝ я гледаше като родна сестра и вършеше и невъзможното да я завърне към брега. Не оспорваше, не наставляваше, не досаждаше с разпити. Просто я обичаше и обгрижваше. Но и нейното търпение не беше безгранично. Докато я подлагаше на един от съживителните си масажи и тази вечер, Ивайла я почука внезапно по твърдия корем и я загледа въпросително. 

 - И в това приключение ли ще сме сами? 

 - Нищо не мога да запазя в тайна от теб. Не си длъжна да оставаш, вече съм по-добре. Но не мога да говоря с никого и да очаквам нищо. - промълви Мария.

  - Знаеше ли новината, когато го пусна да замине?

  - Пропуснах първите симптоми покрай стреса, Но сега решението е изцяло мое, няма да се наложи да прося одобрение и благоволение. 

Иви знаеше, че приятелката ѝ е права, затова я прегърна и потвърди:

  - Ще бъда до теб. Само дишай.

 Нямаше как Ива да не прочете програмата на галерията, прибирайки се забързана към къщи. Името на Симон след пандемията отново - това си беше събитие. Нямаше да бърза засега, ще сподели с Муди, когато наближи  представянето. Изгаряше от любопитство какво е рисувал, колко е напреднал за това кратко време от няколко месеца. Майка му не изпращаше почти никакви вести напоследък, вероятно доволна от развитието на събитията. Мария се беше заровила в работата си като на спасителен остров, работеше онлайн вече почти половин година и това я оживи и съхрани, не се налагаше да стои в дълги срещи, имаше време за себе си и се вглъби в очакване на промяната, дори се усмихваше, което си беше голям напредък. Кулата ги приютяваше двечките нощем по- спокойни и не изглеждаше вече така мрачно и затънтено обиталище. Муди излизаше в неприветливия парк под нея, надянала широкото си палто и увита с топли шал и шапка, безинтересна за околните, а и никой от приятелите им не питаше настойчиво за нея, което я правеше много уверена и убедена в правилния си избор. Всеки бе поел по своя път и лекуваше по своя начин сърцето си. А доколко се получаваше, бъдещето щеше да покаже. 

  Седмица преди изложбата обаче се наложи Мария да полежи отново в болницата. Ивайла нямаше възможност да ѝ сподели къде възнамерява да отиде, но в деня на голямото събитие реши да рискува с присъствието си, така можеше поне да я заблуди, че се е случило инцидентно и да ѝ разкаже подходящи подробности. Когато се качваше в таксито, зад него наближи друго, което първоначално намали, след което последва първото на известно разстояние. Вярна на себе си, Мария отново беше съкратила нежелания си болничен престой с някой и друг ден. Стори ѝ се важно да надникне точно в тази тайна на приятелката си, която излизаше, защото не подозираше завръщането ѝ. Без много да се бави и оглежда, плати на шофьора и хлътна в залата след Ива. Лесно се движеше незабелязана под черното манто и дългия шал, преметнат около главата и врата ѝ. Не се забави да търси с поглед  Ивайла, а при вида на платната забрави реалността. Толкова цветя на едно място не беше виждала в друга изложба! Потъна в разкошните им багри, остави се на лечебната им топлина и усети притегателна близост и душевен комфорт. Техниката на рисуване смътно ѝ напомни нещо скоро видяно, напрегна паметта си, но тя отново се оказа не особено услужлива. Това трябва да е художникът, привлече я неподвижната фигура в средата на залата. Мъжът се облегна на бастунчето си, загледан в картината пред себе си. Любопитството на Муди я отплесна от автора и тя заопипва с поглед картината му. Млада жена в дълга роба се беше изправила достолепно, подпряла майчински коремче, а оттам струеше мека бяла светлина. Несъзнателно Мария зае същата поза, и смутено изгледа художника, който бавно се обърна към нея. Беше Симон! Потъна в усмивката му. Възхищението му се разля по крехката ѝ фигура и погледът му щастливо застина върху потръпващата й дреха, сякаш поздравяваше негласно лудуващата в нея бъдеща Сима.