За да има кого да обичаш, трябва първо да е жив, което значи на крака и потопен в живописта. - така се самонавиваше Мария. Ивето заместваше за няколко месеца сърцето ѝ, свиваше се и изпомпваше кръвта само с нейна помощ. Ако майката на потъващата ги наблюдаваше отгоре, щеше да е щастлива, че приятелката ѝ я гледаше като родна сестра и вършеше и невъзможното да я завърне към брега. Не оспорваше, не наставляваше, не досаждаше с разпити. Просто я обичаше и обгрижваше. Но и нейното търпение не беше безгранично. Докато я подлагаше на един от съживителните си масажи и тази вечер, Ивайла я почука внезапно по твърдия корем и я загледа въпросително.
- И в това приключение ли ще сме сами?
- Нищо не мога да запазя в тайна от теб. Не си длъжна да оставаш, вече съм по-добре. Но не мога да говоря с никого и да очаквам нищо. - промълви Мария.
- Знаеше ли новината, когато го пусна да замине?
- Пропуснах първите симптоми покрай стреса, Но сега решението е изцяло мое, няма да се наложи да прося одобрение ...