Версиите -
Говори се, че купувачът на очи купувал очите, защото му трябвали за нещо. Тук-таме се говори, че му трябвали да си прави супа от тях. Аз не вярвам да е така. Супа от очи? Къде ти, няма такъв клиент.
Други говорят, и това се говори повече, че купувачът на очи препродавал очите на разни лекари; на много скъпи лекари. Скъпите лекари присаждали очите на хора, които нямат очи, в смисъл нямат здрави очи. Но, за сметка на това, имат пари. Новите очи на скъпите лекари и паричните хора. Говори се, че по този начин купувачът на очи си припечелвал добре. Купувал ги на безценица, а ги продавал скъпо и прескъпо на скъпите лекари, на които безочните хора плащали още по-скъпо. Това го разбирам, това го правя и аз. Но кой, това не разбирам, би продал очите си. Питам се, колко беден трябва да е той, каква нужда трябва да има, за да продаде очите си; пък било на каквато и да е цена.
Но най-много се говори, че купувачът на очи купува очите за себе си. Но защо?
Супените хора, тези които говорят, че на купувачът на очи очите му трябват за да си прави супа, са уверени, че той яде супа от очи, защото е зъл човек. Дори казват, че очите му са зелени като на дявола, искрят и мятат пламъци, докато сърба супата и гълта очите. Колкото до мен, аз смятам, че ако супената версия е вярна, по-скоро купувачът на очи си има някъде страноприемница и там, вечер, когато гостите му отсядат при него уморени от пътя, той ги гости с тази странна супа от очи. Клиенти всякакви, а супата може и да е вкусна, кой знае. Всъщност аз вече казах какво мисля за тази супена версия, едва ли нещата стоят по този начин. Но нали моят ум е бакалски, прехвърля нещата, играе си с идеята и търси търговията в нея. То, като се замисля, това за супата го говорят по-ядните от нас, по-червивите; тия, дето все гледат, да вземат нещата в ръце, да ги пипнат, да ги помачкат. Но не всичко се натъкмява, тъй ми се струва на мен, понякога поизплъзват се нещата. Виждал съм хорица, все клиенти, на които трудно им се угажда, на тях света винаги им се измъква и те драпат да го сграбчат. Супичката им не достига, страшна работа е това! Те са хитроумни, заобиколни, но не щеш ли, каквото и да правят, все вятър в ръцете им остава. Сигурно, защото очакват да пипнат нещо по-гъсто, по-плътно, та да им се пооблажат пръстчетата. Ама като е постна супичката, душата им извътре се извива, червясват, зазлобяват се, до немай къде. Тъй са супените хора в нашия град, говорят си своите супени неща.
Колкото до тези, които навсякъде виждат парици и скъпотии, то те са повече, но не са по-различни. Те са нетърговци, но окото им е търговско. Смятат, че всичко се купува и всичко се продава. Но в себе си знаят, че не е така. Гласче нямо отвътре им шепне, че те самите си нямат нищо; нямат какво на мегдан да извадят; нещо, което да струва; нещо, на което да се сложи ценичка. А онзи, който нищо не струва е все по пазарища и все по тържища. Алчните хора, тъй съм забелязал, все си пулят окото, тикат го във витрини, в сметки, в покупки. И дано стане тъй, да не се опомнят, че за даване нищо си нямат; навлечени отвън, голи отвътре.
Отърговените хора са пресметнали (не знам как, но е видно, че си имат сигурна мярка), това, какви са очите на купувача на очи. Били сини. Защо, ще питаш ти. И аз попитах това. Отърговените хора говорят, че сините очи били най-невинни, по тяхному - най-търговски. Сини-невинни, сини-подкупни, доверие искат, доверие вземат и… ти мигом, без да го схванеш, си станал техен, по тяхному – купен-продаден. А щом склониш, дадеш ли очите, синьото в очите на купувача на очи ставало мрак и те глътвало. Хм, супените хора и те дотук стигнаха. Но всеки по своему пресмята и по своему говори. А докъде стига? Важното е да се стига другаде, а не в шепите на купувача на очи.
Аз не знам дали има лекари, които правят с очите, това, което се говори – на мястото на болните очи да слагат здрави. То извадените очи, един Господ може да ги съхрани здрави, но може и да има такива лекари, които вършат това чудо. Моят ум е бакалски, но окото ми не е, и виждам, че с очи търговия не става. Няма да върви. Наистина може и да има такива клети душици, които живота ги изстискал до дъно и те са готови да дадат очите си за трошица хляб. Но те едва ли са много. Вярно, паричните хора плащат на скъпите лекари много и премного, а те дават на купувача на очи немалко за необичайната му и донякъде неприлична задача, но пък колко чак толкова му дават. Той, я купи в годината чифт-два от очите на бедните клетници, я не. Този мой бакалски аргумент на отърговените хора предложих. И знаеш ли какво се получи? Възроптаха в дрезгав вой, че нищо не съм разбрал от тяхната сметка. Той, купувачът на очи купувал търговски, с мурафетите му, с всичките му хитрини, с очите си сини-невинни. Но също и преди всичко, купувачът на очи купувал насила. Е, това ме обърка. Тая търговия в бакалията не можеш да я приложиш. Отърговените хора поясниха, че ако си искаш парите, вземаш ги, ако ли пък не – не. И тъй, и инак, губиш си очите. Дори и това да е вярно, отърговеното говорене си има слабо място. Нямам доказателства за това, но догаждам, че елементът с парите е внаден силом от търговски мислещите хора. Пари може и да са плащани, но търговската версия, с нейните скъпи лекари и парични хора, си е пресилена. Те, отърговените хора, в утайката на своята блатина, са огорестени от един опитван да бъде, но не забравен спомен. Как някой им е взел това, което им е най-скъпо и нищо не им е дал в замяна, не им е платил. Те отдавна не вярват, че ще им бъде върнато това, което им е взето, но малодушно се надяват, че все някога ще им бъде платено. Догаждам също, че и този им спомен, както и търговското им разбиране за купуването на очи, си е тяхна измишльотина. Но какво да се прави, така се говори, а моят бакалски ум така прозира нещата за говоренето в нашия град.
Но нали казах, че най-много се говори, как купувачът на очи купувал очите за себе си. Значи не ги яде, но не ги и продава. Но защо са му на купувачът на очи един чифт извадени очи? Чуйте какво се в града най-много говори. Знаело се, защото някой помнел, че много отдавна, в ранното детство на сегашните дядовци, купувачът на очи минал през нашия град, заседял се за четири дни, свършил за каквото бил дошъл и си отишъл. Поразпитах някои от старците, които идват в бакалията и те убедено потвърдиха тази повтаряща се във времената версия. Чувал съм фантазьорът на града да казва, че всяко помнене е на-уж. Но пък старците прегракнало и доверено ми шептяха, че не само си спомнят предишното идване на купувача на очи, а дори и знаят нещо сигурно, защото е видяно. Купувачът на очи бил сляп. Нямал очи, така казват, и за да ме убедят, старците сваляха очилата си, чиито диоптри превръщаха очите им в палачинки, и демонстрираха клатушкащото се и сляпо ходене на купувача на очи. “Кой го е виждал” - питах, “виждали са го” – ми отговаряха. “И какво правел с купените очи” – питах отново, “как какво – добавяха досадени старчоците – слагал ги на мястото на своите”. А после съвестно ми разиграваха сцената, в която купувачът на очи поставял купените очи в кухините на очните си гнезда. Така и не проглеждал купувачът на очи, но пък си седял с купените очи, докато изсъхнат и не окапят от лицето му. Сетне купувачът на очи тръгвал отново да обикаля градовете и да търси да купи нови очи. Лудост ти казвам, но пък това е най-споделяната лудост в града; нали старите я разправят. “И на кого очите били купени последния път”, не спирах да питам аз, старците се долепяха у тезгяха, провесваха се отгоре му и бавно занареждаха. “Бил е бащата на фантазьора на града; напет младеж, в ония времена.” Очите му били най-здравите в града, виждал зениците на орел, летящ в небето; в тъмното разпознавал, човек на хиляда крачки, дали е усмихнат или сърдит, дали го гледа или не. След като купувачът на очи си отишъл, клепачите на бащата на фантазьора на града хлътнали навътре и никога не се повдигнали. Шантава история! Синът му затова такъв израснал, фантазьор, плашещ минувачите и крещящ по улиците. “Добре, че сме стари – завършваха старчоците – та купувачът на очи ще ни пропусне.”
Децата слушаха със зяпнали уста своите дядовци, а после възбудено си споделяха своите тайни. Това беше история, която разтуптяваше сърцата им. Случваше се някой изкуфял старец да се подразни от игрите им и от десетките им улични драматизации, в които се разказваше историята за бащата на фантазьора на града. Тогава старецът нервно се провикваше: “Някой от вас ще да е новият изкупен, та да ви видим, как ще тършувате нощем в хорските мази и в женските спални.” Децата първом се стряскаха, но после вземаха проклетия старец на подбив, търчаха след него и се правеха на слепци. И пееха песен, която сами си бяха измислили. В тази песен се споменаваше четвъртата версия за явяването на купувача на очи, тя не се различаваше много от тази на старците, но беше по-малко побъркана и малко по-тъжна. Не мога да пея добре, затова ще ти я изтананикам набързо:
Имаме, имаме гатанка една,
тя се носи надлъж из града:
Какви са очите, на купувача очите?
Сини ли са, безвинни,
- като дължината на морето,
зелени ли са, дяволити,
- като душата на кюрето,
или са черни и мътни,
- като на фантазьора сърцето?
Ха, кажете на гатката отгатката,
мислете, познайте – познайте, дерзайте,
очите какви са, на купувача очите?
На гатката отгатката такава била:
На купувача очите ПРОДАДЕНИ били,
и той ги търсил из всички земи,
и купувал навсякъде всички очи,
дано откупи-открие своите очи.
И тъй се скитал, далече се скитал,
без дом, светът набързо облитал.
И ден след нощ, и нощ след ден,
бродил купувачът, немил и безок.
Търсил сиротен, очи да си купи,
за своите празни очни гнезда.
Но не какви да е търсил очи,
а търсил си своите очи, които нявга продал е.
Нали беден е бил и нужда е имал.
Имал си болно дете.
А за болестта на детето
се искали пари, много пари.
Ала богат е сега купувачът на очи,
и броди бездомен, и търси най-клет,
очите си свои, очите си търси…
Иде, иде купувачът на очи,
чуваш ли иде, купувачът на очи!
Спри се огледай, провери се, увери,
дали очите в твоите кухини са твоите очи?
Може ли очите твои, изведнъж и някак, ха кажи,
да се случи и окаже, че са не твоите очи,
а продадените очи на купувача на очи.
Иде, иде купувачът на очи!
Да вземе това, което дал е,
да даде това, което взел е.
Иде ли при теб, иде ли при теб, кой ли знае?
Кой таи и крие, кой мълчи и трае,
че купил е очите на купувача на очи,
без цена, за пукната пара?
Кой? Ти ли? Ти? Или може би ти…
Хубава е тази детска песничка, но мисля си е по детски наивна. Някога купувачът на очи продал очите си, за да излекува болното си дете, това добре; свят широк, нещастия много. Но продал е очите си “без цена”, нали така се пее в песничката; направил го е “за пукната пара”. Как тогава е щял да помогне на детето си, което било много болно и е имало нужда от пари, за да се излекува? Не се връзва! А и това, че се налагало да ходи и обикаля, за да търси продадените си очи, е доста, как да го кажа, неприемливо. Чудя се, той не е ли знаел на кого е продал очите си? Или сега, когато не може да вижда, той не успява да разпознае купувачът на своите очи и затова се налага да се ослушва, да задава въпроси, да догажда – кой би могъл да е своителят на неговите очи? Не знам! Но струва ми се, че детската версия е твърде приказна и романтична, за да е вярна.
Това е, което от три дни се говори в нашия град: кой е купувачът на очи, защо е дошъл точно в нашия град, какви са му очите, има ли ги или въобще ги няма, и защо, в края на краищата са му притрябвали тези очи?
Между впрочем има още две версии, които може да се чуят в нашия град, но те не са така споделени. Едната е на клошаря, моя приятел, който идва с утринта. Неговата версия е, струва ми се, твърде тайнствена и объркана, но затова пък е интересна и аз обичам да я слушам сутрин, докато сърбаме кафето и бъбрим за хилядата пари. Другата версия, която е шеста поред, е на фантазьора на града. Тази версия беше бегло спомената. Тя е фантастична, ала много умна и да си призная в нея слабости не виждам. Но не ми харесва и недоволствам, когато я чуя. Затова пък, фантазьорът на града държи да ми я излага всеки път, щом посети бакалията ми, въпреки че прави това твърде рядко.
Има, да ви кажа, и седма версия за появата на купувача на очи в нашия град. Тя е последната версия, но е единствената, която е неизказана. Това е моята версия. Да, и моят бакалски ум, колкото съмняващ се и дистанциран да е, мисли нещо по въпроса за купувачът на очи. Но аз съм бакалинът в крайна сметка, аз купувам и продавам, не съм учен човек, за да мога да разбера в тънкости проблемата на нашия град. Затова дори и да мисля нещо, трудно ще го споделя. Едва ли някога ще чуете моята версия.
Да, в този град има нещо, за което не се говори.
© Едуард Кехецикян Todos los derechos reservados