Кутията

        В кутия съм. Намирам се тук още откакто се помня. Всъщност не мисля, че съм способен да илюстрирам как изглежда светът отвън, поради простата причина, че никога не съм го виждал. Нямам ни най-малка представа какво се крие иззад стените на моя затвор. Кутията ми е изработена от здрав, непроницаем картон, а най-интересното е, че аз съм единствен в нея. Няма никой друг освен мен, който да ми прави компания или поне да е тук да си мълча заедно с него. Самичък съм. И това ме убива.

       Нужно ли е да спомена, че съм пумпал. Да, пумпал. От онези дървените, шарените, изпъстрени с цветовете на дъгата, с леко издължена сферична форма, полиран и лъскав. Моето единствено призвание е да се въртя, да обикалям своята ос безспир, като планетите, като галактиките. Но проблемът идва оттам, че когато започна да извършвам предназначението си, поради което съм създаден се блъскам в стени. Те са навсякъде около мен. Не ми позволяват да разкрия своя потенциал, да се развихря в пълната си същност. Река ли да се завъртя и бам! Стена. Падам на пода и когато отново поискам да се въртя бам! Друга стена. Заобиколен съм от тях, все едно никнат като гъби около мен, стават все по-твърди и устойчиви, стесняват се, обгръщат ме. Понякога се усещам, че трудно намирам въздух в тясното пространство: в един момент е гъст и кондензиран, препуска на талази ниско долу по земята; друг път е съвсем рехав и неуловим, та чак мъчно изпълва пространството около мен.

       Моето единствено желание също е в кутия, само че в такава, намираща се в съзнанието ми. Затворена е там, моята мечта, моята утопия. Химерата, която желая толкова силно е да изляза от тази проклета кутия, да зърна какво се крие отвън. Трудно си го представям, но си мисля, че е светло, поне през по-голямата част от времето, защото виждам през процепа в горния ръб на кутията ивица светлина. Понякога покрай този процеп преминават сенки и аз си въобразявам, че тези сенки са тайнствени дриади, сновящи напред-назад в прелестни одежди. Звуците, които чувам също са странни: долавям причудливо тупуркане като от милиони малки крачета, които стъпват ситно; друг път е някаква песен, която не е нищо повече от хриптене на хиляди гласови струни; бръмчене, свистене, крясък в тъмнината. От всичко това ме е страх, може би защото не мога да определя откъде идват тези звуци или привидения. Страх от непознатото, от неизреченото, от неопределеното. Още по-страшно става, когато светлата ивица постепенно избледнее и се замени с мрак. Тогава ми е най-мъчно, тогава дори и звуците притихват, тогава съм най-самотен.

        Любимото ми място е да стоя в един от ъглите на кутията, стоя там и си фантазирам какво би било ако се завъртя толкова силно, че пробия дебелите стени на моя зандан и се озова в прекрасна синева, осеяна с бели облаци. Всъщност няколкократно съм опитвал, но нищо не се получи, само една малка вдлъбнатина в стената и толкоз. Сега си представям какво би станало ако продължа да дълбая на същото място. В един особено скучен момент се залових с тази работа. Въртях се безспир около податливото място, усещах как твърдия картон се огъва под напора ми и за мое огромно изумление успях да пробия съвсем бегла дупчица в стената. А оттам, като пречупена през призма, светлината нахлу в съставните си цветове, толкова изящни, толкова бляскави. За миг си представих какво ме очаква навън: безпризорно широко пространство, изпъстрено с дивни цветове; изумруден пухкав килим, синева, осеяна с бял захарен памук, милиони жълти очи, примигващи към мен, миниатюрни оранжевеещи частици, пилеещи се покрай моята осанка, летящи феи и дриади, стълпотворение от пеещи сирени. Изящество. Свобода.

        Внезапен порив премина през тялото ми и в тази експлозия, в този взрив на емоции разширих пролуката дотолкова, че картонът се прокъса и аз изскочих навън, в онова прекрасно място, копнеейки да ме завладее на мига. Онова особено чувство на разкрепостеност. Само че нищо от представите ми не беше действително. Всъщност се озовах в друга кутия, вярно, по-голяма от предишната, но все тъй тъмна и невзрачна, абсолютно потискаща и депресивна. Само дето в тази кутия на едната от страните й имаше отвори, обрамчени от тежко дърво с отварящи се крила, тъкмо оттам проникваше светлината отвън, онази съкровена бяла светлина, която откриваше фини прахови частички в помещението. От ъглите на кутията се подаваха още и още безпризорни  картонени кутии, сякаш криещи се в мрака, спотайващи се в него.

       Знаех какво трябваше да направя. Исках го, отчаяно много го исках. Копнеех да се завъртя с такава сила, че да изскоча през отвореното око на помещението, буквално да се потопя в тази уханна светлина отвън.

       Започнах да набирам скорост. Не исках да изгния тук, в това отвратително място. Нима това наистина е светът отвън? Нима фантазиите ми не са имали нищо общо с реалността? Нима навън е същото, както и вътре в кутията? Нима целия свят не е една огромна кутия?

       Бях готов да скоча през прозореца, бях толкова на крачка до съвсем истинската свобода. И ето, ето че се случва. Въртейки се се отлепих от земята. Светлината ме погълна. А после започнах да падам. И след това: сблъсък, грозен звук, дървото се чупи на две, разноцветната боя се олющва, а копнежът ми като бял призрак напуска бездиханното ми същество.