Чуден ден. Февруари е, а навън грее слънце, сякаш пролетта е дошла. Телефонът дръна и излезе съобщение " Имате пратка в офиса на "Спиди". Облякох се и отидох да я взема.
Момичето ми я подаде и се усмихна.
- Много интересна пратка.
Наистина беше странна. Кутия, цялата облепена с етикети "Чупливо" и знаци да не се обръща. Отгоре имаше бял плик.
- Дължа ли нещо?
- Не, нищо. Само се подпишете и ви желая чудесен ден.
- И на вас.
Още щом се прибрах отворих плика. С красив почерк бе написано "Моля те не отваряй кутията сега! Обичам те!!!". Нямаше нито име, нито нещо друго. Просто жена, която ме обича ми беше пратила подарък. Много странно, но не трябваше да го отварям.
Изпих още едно кафе и излязох на двора. Ето тези аномалии на природата събуждат най-чудесните усещания. Във времето, когато си се настроил за студ, сняг и мрачни облаци пред теб е пролет.
Две синигерчета подхвръкваха по клоните и чуруликаха, а няколко гугутки пееха любовни песни. Имаше лек ветрец и кокиченцата полюшваха белите си камбанки.
Красиво е, но в главата ми постоянно се върти тази кутия. Какво ли има в нея?! Коя жена ми я е изпратила?
Не се сдържах и бях в хола. Разрязах тиксото на кутията и внимателно я отворих...
Невероятно в нея имаше котка, някаква капсула със знака за радиоактивност, флакон с зеленикава течност и черно, плюшено сърце.
Котката лежеше без да мърда. Не знаех жива ли е или мъртва. Плахо я докоснах по козината. И...
Обърнах се, защото чух гласа и.
- Донеси, Сузи и аз да я погаля.
Черната красавица се протегна в кутията, прозя се и започна да мърка. Взех я на ръце и я подадох на малката ми фея. Беше седнала в креслото и ме гледаше с прекрасните си пъстри очи. Малко разрошена, но прелестна, защото беше моята любима. Наведох се и я целунах по устните. Няма толкова чудно изживяване, да усетиш дъха на човека, когото обичаш.
Тя взе котето и го прегърна. Виждах нежните извивки на тялото и под прозрачната нощница. Обичах я... Толкова я обичах, че исках този миг да бъде вечен.
Животинката бе легнала с вирнати крачета в скута и. Пак мъркаше от удоволствие.
Прокарах ръка в косата и. После я целунах дълго...дълго.
Усмихна се и ми каза.
- Сложи я пак в кутията, май отново ще си легнем.
Взех отпуснатото пухче, върнах го в кутията и затворих капака...
Беше мрачен ден. Духаше силен вятър и прехвръкваха снежинки. По стрехата висяха ледени висулки, а на клоните на съседното дърво, едно настръхнало врабче се опитваше да се задържи. На масата стоеше тази странна кутия. Бях само разрязал тиксото на капака, но се колебаех да я отворя. Всъщност имаше ли смисъл? Каквото и да е, знаех, че дълго нямаше да е мое. Времето ми тази земя беше изтекло.
Въпреки всичко отворих капака. На дъното имаше мъртва котка. Явно отдавна умряла. Празен стъклен флакон, полуразпадната капсула със знака за радиоактивност и проядено, черно, плюшено сърце. Затворих го.
Със сила в прозореца се блъсна бял гълъб и падна в снега.
Сложих шубата си, взех кутията и бях на двора. Намерих една кирка и с мъка започнах да копая в замръзналата земя. После сложих пратката в малкия гроб, върху нея все още топлото тяло на белия гълъб и зарових всичко.
Седнах в снега и погледнах в небето. Облаците се бяха разкъсали и един слънчев лъч огряваше моя двор...
Не беше студено... Просто един чудесен февруарски ден...
Край.
© Гедеон Todos los derechos reservados