V

Заглеждали ли сте се някога в трескавия живот на града, заслушвали ли сте се в този ритъм от шум на коли, забързани стъпки и толкова много гласове? Посядаш си ей така някъде, попиваш енергията на града и скоро идва моментът, в който сякаш бързината се забавя, всяко едно движение става монотонно, повтаря се и на теб ти се струва, че времето забавя своя ход сякаш гледаш филм на забавен каданс. Улиците се преплитат, вливат се една в друга като реки и пак се разделят, оформяйки тялото на града; тяло, по което коли, автобуси и трамваи са в постоянно движение, едни се надпреварват, други се лутат, а трети се опитват да спазват разписание. И в цялата тази суматоха откриваш толкова цветове – пъстрооблечени пешеходци, неонови реклами и ярки надписи, но сивото е твърде много, може би само сивото ще остане в съзнанието ти, защото сиви са сградите и улиците, и тротоарите, сив е забързаният град във водовъртежа си от цветове.

Нашите герои също бяха в движение измежду тълпите пешеходци. Бързаха между непознатите просто защото движението ги подтикваше да бързат, някак несъзнателно градът ги сграбчи и ги засили по улиците си, пълни с вървящи напред, всеки в своята посока, непознати.

И над цялото това неспокойно море се носеше тъжната музика на една китара. Нотите се нижеха като сребърна река, за да изваят прочувствена песен, нежна и красива мелодия, изразяваща емоции, за които не сме намерили достатъчно силни думи. Дори и без думи ти пак разбираш, по-точно усещаш всичко. В звуците на песента се бяха преплели сълзи на разбити надежди, но и топлият спомен за някогашната вяра; музиката потапя в свят на нещо силно жадувано, но вече безвъзвратно изгубено, удавено във въздишка и почти забравено. Лора и Емил слушаха като омагьосани, без да разбират откъде идва музиката. Но ето че те продължиха напред и разбраха – уличен музикант се откри пред очите им.

И колкото красива и чиста беше песента, толкова грозна и мръсна беше външността на музиканта. Той, човекът носеше огромно сако с кръпки, в което се губеха слабите му ръце. Странен кафяв каскет покриваше главата му, на места стърчаха отделни бели кичури коса, побеляла беше и брадата му, все още късо набола. Седнал на прашния тротоар пред голям магазин с разлепени реклами на промоции, просякът музикант свиреше на хубава акустична китара. До него стоеше малка картонена кутийка, в която лежаха подхвърлени няколко монети, злобно ухилени. Ние сме всичко, което имаш, старче! – на музикантът му се струваше, че стотинките подрънкват и шептят с глух, студен глас. Те бяха неговата присъда, жълта болка и наистина - те бяха всичко, което има. Мизерията беше поставила тежката си ръка върху човека, стараеше се да го обезобрази, да го потисне, да го смаже. Но песента все така се лееше от китарата му. А песента означаваше надежда, занемяла надежда за припечелване на някой лев, за хляб, за оцеляване – не повече. Няма място за романтика в този жесток беден живот.

А някога не е било така. Преди човекът е бил учител по музика. На младото му лице е греела усмивка, когато в някое читалище негови ученици са изнасяли новогодишен концерт. Концертната зала сияе, окъпана от светлината на големите кристални полилеи, родители и приятели пляскат във възторг, а там, на сцената неговите ученици оставят китарите си настрана и се покланят на публиката. Няма по-щастлив човек от учителя в този момент. Нима красивият момент отмина и се превърна в затворена страница на хубав, но далечен, покрит с прах роман? Нима животът му се изплези така грозно и всичко се преобърна за миг? Да, точно - в един миг музикантът осъзнава как животът му е изтекъл като вода между пръстите – ей така, изведнъж, като проблясване на светкавица той остана без работа, без пари, нямаше кой да му помогне; неясно и за него как точно се озова на улицата и сега стоеше там с китарата си пред Емил и Лора.

Мъка се давеше в техните сърца. Беше им мъчно за човека, за музиката му, за живота му. Но градът беше глух, сляп и безчувствен към уличния музикант. Хората го отминаваха, някои подхвърляха дребни пари в кутийката му, без да го поглеждат. А сигурно много го презираха в мислите си, отминаваха го и си казваха наум „Какъв дрипльо!”. Дори и да му даваха повече пари, обществото ни си остава жестоко щом е допуснало човекът да страда така – помисли си Емил.

Те с Лора се бяха спрели на няколко крачки от музиканта и слушаха. Когато последните акорди на песента заглъхнаха и човекът подзе нова мелодия, Лора се опомни и започна да ровичка из раницата си. Треперещата ѝ ръка остави два лева в кутийката, устните ѝ потрепнаха и тя, гледайки зелените очи на уличния музикант сякаш настойчиво търсеше някакъв отговор там, изрече: Обичам тази песен. Благодаря!

       - Аз ти благодаря! – отвърна с тих глас човекът.

VI

Емил, вече прегладнял, крачеше забързано към магазинчето, а Лора изоставаше леко, разглеждаше града. Стана ѝ някак досадно, като погледът ѝ се спря на двойка – момиче и момче, седнали в кафенето отсреща. Най-досадното в тях беше, че вместо да си говорят, да се гледат в очите и да си създават приятни спомени те бяха забучили погледи в екраните на телефоните си. Така си стояха, седнали един срещу друг, но между тях стоеше цял един свят, виртуалният свят, изпълнен с други хора, които им се усмихваха вяло от селфитата си, които им пишеха или препращаха тъпи смешки. Лора ги погледна още веднъж – и двамата нагласени, добре облечени, на масичката между тях стояха недокоснатите им напитки; бяха се издокарали, за да излязат заедно, а сега изобщо не си обръщаха внимание; една дума не си размениха. Каква досада! Лора отвърна поглед от тях.

Купиха си пакетче чипс и седнаха в парка. В предобеда на поредния работен ден паркът беше изоставен и пуст, единствено есента се разхождаше по алеите, с хладния си дъх оцветяваше листата в жълто и ги разпръскваше след себе си.

             - Природата пак си отива. Не е ли плашещо? – попита Емил и сам си отговори - Впрочем, не е, защото тя винаги се завръща на пролет, тя е по-силна от нас. Но мен ме е страх от изчезването без следа. Страх ме е от мига, в който всичко просто приключва и край. А теб?... От какво те е страх най-много?

Тя го погледна, помисли малко и започна:

             - Страх ме е от толкова много неща. Страх ме е от татко, когато е пиян, както и от собствената ми кръв, в която е заложено нещо от него, от слабостта му. Страх ме е от безсилието ми, от моментите, в които разбирам, че нито думите, нито сълзите ми, нито абсолютно нищо… - Лора въздъхна тежко, но продължи без да прекъсва мисълта си повече, - не мога да направя нищо, за да помогна на татко; ужасявам се от безсилието си – то е най-големият ми страх… А веднага след него е страхът ми от вероятността отново да бъда разочарована, след като съм повярвала. Това са страховете ми и аз ги мразя с цялото си сърце. Толкова се мразя, когато съм уплашена. Тогава се превръщам в половин човек, дори и по-лошо – превръщам се в сянка на себе си. Да, досущ като сянка, всички сме тъжни сенки, когато ни е страх, защото не можем да направим нищо реално, само се гърчим, извиваме се в най-странни, дори интересни форми, но това е без значение. Нищо няма значение, ако не действаш. На мен ми омръзна да бъда сянка, омръзна ми да ме е страх.

Докато казаното отекваше в смълчания парк, Емил си помисли, че завинаги ще помни Лора такава, каквато изглеждаше в момента, когато изговори тези думи с притаения си, но твърд глас. Най-вече очите ѝ, той никога не би забравил огъня в тях, страшен огън, в която се бореха безсилието и отчаяното желание за действие, страхът и смелостта. Ясните сини очи изпепеляваха, те изгаряха и разпръскаха искрите си. Лора беше поруменяла, дори сякаш ръцете ѝ трепереха леко. Емил поиска да провери и ги хвана здраво. Да, те трепереха. И двамата не сваляха погледи един от друг, сякаш щяха да се погълнат с очи взаимно. Покрай пейката им мина момиче със слушалки в ушите, имащо вид на отегчено от всичко, и си каза наум, че тия двамата сигурно са луди. Луди… Може би…