XII

На голяма поляна в края на града забързани хора прибираха лунапарка си – угасените светлини, спихнатите батути и разглобените влакчета тъжно очакваха да бъдат натоварени по камионите. И тук звучеше гласът на есента. Лора хвърли потиснатия си поглед към отпътуващия лунапарк, спомняйки си нещо:

Вечерта бяхме само двете с Бояна. Тъкмо изпратихме мама, тя отиде на работа, пак беше нощна смяна. Върнахме се на голямата маса в кухнята, която беше покрита с учебниците и тетрадките ни. Опитахме да се върнем към задачите си, но бяхме със свити сърца и въздухът в стаята тежеше от напрежението ни. Очаквахме татко и стискахме палци да не е пиян. Надявах се с цялото си сърце, че ще е в ред. Представях си как ще отключи вратата, ще ни поздрави и дори прегърне и всичките ми страхове ще изчезнат в миг като дим от цигара, сякаш никога не ги е имало. Веднага разбирам дали е пиян, трябва ми да чуя една дума, да го погледна в очите за една секунда и вече зная. До мен Бояна се беше надвесила над сборника си по математика и решаваше задачи в изстъпление. Аз не съм като нея, не мога да мисля, камо ли да решавам задачи, когато умът ми е другаде и сърцето ми се задушава от притеснение. Но просто сме различни. Знам, че Бояна се тревожеше не по-малко от мен. Правех се на голямата кака, подхвърлях неща от рода на: Не се тревожи, Всичко ще е наред, а тя само кимаше в отговор.

Най-сетне асансьорът се качи до нашия етаж, вратата му се отвори с ужасното си скърцане, мъжки стъпки приближават, следва хлопане по вратата. Татко се сети, че имаме звънец и го натисна твърде силно. Само пищенето на звънеца беше достатъчно, за да се преобърне сърцето ти. Вече ми беше ясно – пак е пиян.

Отключих му и го поздравих, а той не можеше две думи да ми каже – толкова зле беше – само ме гледаше тъпо сякаш ме вижда за първи път в живота си, но все пак не му правя по-голямо впечатление от нова саксия мушкато. Тъпият му безизразен поглед ме убива, той ми е най-противното, по-противно дори от смрадта на алкохол, която лъха от цялата същност на баща ми или от залитащите му некоординирани движения. По бялата му риза, изгладена и спретната сутринта, имаше петна от пот, косата му беше рошава сякаш е минал през някой храсталак на път за вкъщи. И ме гледа като добиче. Позяпахме се известно време, той така и нищо не можа да ми каже. Върнах се при Бояна и затворих вратата след себе си с надеждата, че татко ще се изкъпе и ще си легне без да се занимава повече с нас.

Но него бързо го обзе онова настроение, когато има потребност да е сред хора основно, за да злобее, да се заяжда с тях и да ги дразни. Налетя в кухнята при нас и започна: “Хмм пишем домашни, а! Хи-хи-хи! Сега изкарвате шестици, изкарвайте, ма да знаете, да знаете, че на никой няма да му пука за шестиците ви после. Всичко става с връзки и с пари! Не си хабете главичките. И без това не е голямо чудо. Има ли вечеря? Майка ви пак е на работата си, а? Великата майка, великата мед. сестра! Ще излекува целия свят. Ха-ха-хо Заплатата ѝ доникъде не стига, добре че съм аз тука, да изкарвам парите в тая къща. Да си купувате разни дрешки.” Езикът му се преплиташе, гласът му излизаше заспал и глух, но волята му да ни тормози, да ни уязви по някакъв, какъвто и да е начин, беше по-силна от тези затруднения и той продължаваше кошмарната си тирада, като вече не можеше да измисли нищо ново и само повтаряше вече казаното в очакване на нашите отговори. Те щяха да му дадат нови посоки, да го озлобят още повече, да го насърчат. Ние знаехме това, вече си имахме опит. Затова не трябваше да му казваме нищо. Иначе щеше да стане по-зле. Но той не млъкваше, стана непоносимо. Главата ми се напълни с кръв, усетих като топла вълна яростта, която се разля по цялото ми тяло. Бояна ме дърпаше леко за ръка, правеше ми знаци, но аз не можех да спра. Исках да му кажа всичко, защото се задушавах. Знаех, че няма смисъл, няма да ме чуе, но все пак му се развиках. Развиках му се задето пак е пиян, задето няма капка воля да се вземе в ръце, задето иска да унищожи и изгуби всичко хубаво, което някога е имал в живота си. “Великата ти майка ли те научи да ми говориш така” – кресна той в отговор и с това чашата за мен преля. Хванах Бояна, която трепереше до мен, бледа и объркана, хванах я за ръка, обухме се и изтичахме навън преди баща ми да успее да реагира.

Навън вечерта ни обгърна със синия си хлад и светнали улични лампи. Маратонките ни отскачаха меко по асфалта. Тичахме. Ръчичката на Бояна потрепваше в моята, сенките ни по гаражите приличаха на весели деца, хукнали да си играят с изгряващата луна. Виждах нямата благодарност в погледа на сестра си и реших да не ѝ казвам нищо и да я спра, ако тя започне, изобщо да не говорим за татко. Адреналинът ни напусна бързо и краката ни започнаха да чувстват умора, но ние продължавахме да тичамe. Знаехме, че няма нужда, но продължавахме. Просто ни се тичаше. Спряхме се чак на поляната в края на квартала, където се беше настанил лунапарк, забравен от нас, но сега преоткрит като скъп стар приятел.

Лунапаркът ни посрещна с много обич, светлини и красота. Музиката обгръщаше всичко, силна и цветна. Под нейния ритъм танцуваха лазерите и неоновите светлини, оглеждайки се в ясните очи на сестра ми. Осветляваха хората, усмихнати мечтателно или смеещи се от дъното на сърцата си. Млади гласове говореха ентусиазирано, издигаха се в захлас и замлъкваха, за да започнат отначало. Оживлението обхвана и мен. Тогава нямах друга мисъл в главата, освен желанието веднага да се влея в цветния ритъм на лунапарка, да погълна от живота му, за да стане той част от мен и винаги да го нося в душата си.

Забулена в светлина и цветове, гондолата се издигаше като истинско вълшебство над всички други въртележки, батути, влакчета и павилиончета. Вече изгарях от желание да се кача на гондолата, но първоначално беше просто порив. Като разбрах, че Бояна я е страх и затова не иска, за мен стана задължително да се качим. Не искам Бояна да се страхува, искам да хвана всички черни страхове и притеснения, които се наслояват в душичката ѝ, и да ги запратя надалеч. Искам да ѝ покажа, че си струва човек да бъде смел. Затова докъде с увещания и обещания, докъде насила, направих така, че да се качим на летящата гондола.

И за двете ни това се превърна в красив, незабравим момент. Гондолата, понесла и нас сред всички други млади хора на гърба си, разсичаше вечерния въздух, напоен със смях, за да ни покаже колко вълшебен е животът. Наблюдавах Бояна, която превъзмогваше страха си, на шеметните спускания и изкачвания нещо подскачаше из цялото ми тяло с трепет, а от висотата, която ми подари гондолата гледах красивия свят и се усмихвах неволно. Гледах пъстрия, искрящ лунапарк, който ако стигнеш достатъчно високо, започва да ти прилича на голяма звезда сред нощното небе. Малки звезди бяха лампите по улиците и светлините от блоковете, а между всички тях като цветни нощни пеперуди се суетяха хората. Обхващайки всичко това с поглед от високо, осъзнах, че светът е широк, безграничен дори.

Гондолата вече спираше, но преди да слезем, прегърнах своята звездичка, усетих трептенето на сърцето ѝ. “Сега не трепти от страх, а от щастие” – така ми каза Бояна и аз се просълзих.

Прибрахме се вкъщи, стъпвайки на пръсти. Татко хъркаше убийствено, заспал на дивана в хола, но ние хубаво затворихме всички врати, за да не го чуваме. Почти се получи, почти, защото той хъркаше наистина силно и до нашата стая все пак достигаше нещо, грозно и реално, макар и глухо.