Дъждът барабанеше силно по прозореца. Отсреща десетки прозорци светеха и образуваха странна мозайка върху лицата на остарелите блокове. Мартин гледаше малките красиви форми, които дъждовните капки оставяха по стъклата. Часовникът на нощното шкафче до леглото му изписка пронизително и наруши тишината в малката тъмната стая. Време беше. Той светна лампата, която съвсем слабо освети стаята. Стана от леглото и тръгна към врата. По пътя взе от гардероба си пистолет. Mark 23, със заглушител. Пълнителят беше пълен - Мартин го беше заредил още на обяд. Пъхна го във вътрешния джоб на якето си и излезе навън. Светлините на входа мъждукаха плашещо. В дългия коридор работеше само една крушка, която вече беше на края на силите си. Мартин търпеливо изчакваше дървеният изписан старателно с графити асансьор да слезе до долу.
"Не съм сигурен, че това е правилното решение" - обади се Съвестта му от огледалото. Мартин я игнорира, но тя упорито продължи - "Все пак съм сигурен, че има и по-добри начини да се разберете двамата"
"Няма!" - отвърна мислено Мартин и погледна образа си в огледалото. Той проговори:
"Стига де, ти даже не се опита да се справиш със ситуацията!"
"Няма какво да се опитвам! Говорих с нея и тя ми обясни положението. Това е единственият начин"
Образът в огледалото излезе от рамката и застана в цял ръст срещу него. Мартин го погледна безразлично със студените си сини очи.
"Няма да те пусна да минеш!"
Асансьорът спря на партера, а Мартин с досада избута своята Съвест настрани и излезе навън в дъжда. Той сложи качулката на черния си анорак и пъхна ръце в джобовете на якето си. Със Съвестта си вървяха няколко минути в пълно мълчание.
"Внимавай, кола!" - провикна се тя
Мартин спря малко преди голям син "ФОРД" да мине отгоре му. Сърцето му щеше да се пръсне. Кръвта пулсираше бясно в ушите му и той не чуваше нищо, а просто стоеше като закован на пътя.
"Мърдай"
Повдигане на крака...крачка напред, още една, после пак... ляв, десен, ляв, десен.
"Благодаря" - промърмори Мартин, а Съвестта му се усмихна щастливо. Все пак дори и да не искаше, трябваше да го предпазва от такива инциденти, защото ако той умреше, умираше и тя.
"Това беше Божие провинение! Трябва да спреш с тази лудница"
"Не вярвам в Бог" - отвърна Мартин, оглеждайки се старателно преди да тръгне да пресича следващата улица.
"Не е нужно, но Той сигурно бди над теб и не би искал да покрусяваш така душата си"
Мартин спря и се обърна, хвърляйки злобен поглед на Съвестта си.
"Млъкни! Ти си част от мен и ще правиш това, което аз пожелая, разбра ли! А сега се разкарай от пътя ми и спри да ми надуваш главата с безсмислиците си"
"Не мога да изчезна, точно защото аз съм част от теб. Аз съм онази част, която всяка вечер ще ти разказва истории за мъртви души, търсещи отмъщение от теб; аз съм този, който ще те кара да подскачаш като пърлено пиле при всяка бомбичка, която избухне до теб, защото ще ти внушавам, че те стрелят; аз съм същият този, който..."
"Не те слушам" - прекъсна го Мартин и се качи в почти празния градски автобус. Освен една възрастна жена, един младеж с качулка и контрольорът нямаше никой друг. Мартин седна на задните седалки, а до него се настани Съвестта му. Автобусът потегли с тежко ръмжене и подскачаше по уличните дупки. Мартин си плати билета, а контрольорът не обърна никакво внимание на призрачното копие, което седеше на съседната седалка, защото не го виждаше. Мартин гледаше през прозореца, по който се спускаха десетки малки поточета вода. Опипа якето си. Искаше да се убеди, че пистолетът е там и че наистина смяташе да го използва. Усмихна се.
"Не се хили!" - просъска през зъби Съвестта му,но той не й обърна внимание. Беше спечелил битката, а тя се ядосваше на загубата си. "Е, понякога печелиш. Но не и този път" - каза самодоволно Мартин. Тя не отговори нищо.
След три спирки слезе. Продължи да ходи през един малък парк в комплекса. Светлината от уличните лампи беше доста слаба, а и дъждът се беше усилил. Мартин продължи да се усмихва. Най-много се радваше на мисълта, че беше победил в битката за нея. Жената, която той обичаше невероятно много и беше готов да направи всичко в името на любовта им. Обаче в живота й се беше намесил един индивид, едно говедо, едно копеле, което не заслужаваше да живее.
"Ти пък откога стана съдник?!" - обади се Съвестта му. Не беше я чувал от много време.
"Откакто имам това" - отвърна Мартин и докосна гордо пистолета. Съвестта му изсумтя недоволно и продължи да се влачи в дъжда.
Според нея, двамата не трябваше да се срещат, защото иначе "ще стане много грозно". Прекрасно момиче! Винаги се тревожеше за него! Той беше разбрал къде живее конкурента му и й беше обещал, че ще се разберат двамата "подобаващо, като джентълмени". Тогава тя отвърна, че между тях няма нищо и че само той е ценен за нея. Целуна го и после се любиха. Мартин се усмихна. Знаеше, че неговото момиче му е вярна и че никога не би се занимавала с такъв мръсник! Тя никога не би го излъгала. Обичаше я и затова намери адреса му и реши да отиде да поговорят. Просто за всеки случаи. А ако се наложеше щеше да използва груба сила. Е, той се надяваше да се наложи да стреля. Искаше да се отърве от него. Още само малко го делеше от мястото. Блок 13, блок 12, блок 11,а ето го! Блок 10. Приближи се до входа му и погледна нагоре към единайсетия етаж, където живееше той. Светлините светеха, но не за дълго. След секунда изгаснаха и се включи входовото осветление. Мартин реши, че той слиза и се скри в храстите пред входа. Ако, примерно, беше с друга жена, щеше да го унижи пред нея. Мисълта го накара да потръпне доволно. Съвсем скоро две сенки слязоха от асансьора и се проточиха като два черни потока по стълбите. За Мартин времето течеше невероятно бавно. Дори и Съвестта му се беше надвесила над него и гледаше с нетърпение дали ще излезе той или просто ставаше въпрос за съвпадение. Пръв се показа Стан. Така се казваше. Смееше се. Зад него се появи красива женска фигура, която Мартин познаваше до болка. Всяка нейна черта, всяка извивка на тялото й беше докосвал хиляди пъти и ги обичаше безкрайно. Сърцето му спря да бие, а в корема му се образува огромна тежест, която сякаш го проби и остави едно празно усещане.
"За Бога, само не го целувай"
Тя се надигна, прегърна го и го целуна страстно по устата. Мартин усети черна завеса да пада пред очите му. Крясъците на Съвестта му изчезват някъде в далечината. Той изважда от якето си пистолета и го поглежда с любов и умиление. Клекнал зад храстите, го насочи към главата му...

*глух изстрел*

Тялото на Стан се строполява на земята, а в слепоочията му има обгорена дупка от куршум и малка струйка кръв се стича надолу. Очите на Наталия щяха да изскочат от орбитите си. Писъкът й се задави в гърлото. Тя се огледа шокирано наоколо. Мартин се изправи от скривалището си и я погледна в очите. Тя също го видя и сложи ръка пред устата си, сочейки него с другата. Трепереше като лист. Мартин насочи пистолета към нея, а тя направи крачка назад. В очите й се четеше ужас. По лицето й се стичаше вода. Може би беше от дъжда, може би плачеше, а може би осъзнаваше защо ще я сполети тази съдба...

*глух изстрел*

От гърлото й бликна кръв, която се стичаше надолу в дробовете й и я задушаваше. Очите й щяха да изскочат, докато тя се бореше за глътка въздух, но неуспешно. Падна безжизнена на земята. Мартин тръгна в другата посока и се скри в нощта. Съвестта му погледна още няколко секунди двата трупа и после го последва. Повече не каза нищо. А дъждът валеше все по-силно...