Ръцете и – тъй нежни. Очите и изпълнени със сълзи, бляскащи на слънчевата светлина, озарявайки полето в небесно син цвят. Пухкавите и устни, които трепереха заради риданията и. Сълзите се стичаха по бузите и и скигаха до устните и. Тя болезнено преглътна и нежно докосна лицето му. Искаше да говори, но не можеше. Искаше да издере красивото му лице заради глупостта му. Искаше всичко това да не се беше случвало. Той кимна, сякаш прочел мислите и. Беше решен. Твърдо решен. Обърна се, а лицето му бе мъртвешко бледо. Скочи на седлото и препусна на север. Високата трева на полетата галеше краката му, дърветата се накланяха от повея на вятъра, който стенеше в ушите му и болезнено му напомняше за риданията на жената пред колибата.
Тя мълчаливо гледаше след самотния конник, докато той се скри зад хоризонта. След това влезе в колибата.
Яздеше без да спира към най-близкия град. Припомни си миналото си. То беше без значение. Историята му беше без значение. Дори името му бе без значение. За него най ...